— Отче наш…

Ригън го обля със струя тъмна, воняща жлъчка и изграчи:

— Ще загубиш! Тя ще умре! Ще умре!

Карас взе своя екземпляр от „Римски ритуали“. Разгърна го. Вдигна очи и погледна Ригън.

— Спаси рабинята Си — молеше се Мерин.

— Против врага.

Заспивай, Ригън! Заспивай! — крещеше волята на Карас.

Но Ригън не заспа.

Нито на разсъмване.

Нито по пладне.

Нито вечерта.

Нито дори в неделя, когато пулсът й вече достигаше сто и четирийсет удара в минута, и ставаше все по-слаб, а пристъпите не спираха и докато Карас и Мерин продължаваха молитвите, без да мигнат, Карас трескаво се мъчеше да намери лекарство. Той омота Ригън с чаршаф, за да сведе движението до минимум; изпъди всички от стаята, за да провери дали липсата на провокации няма да прекрати пристъпите. Но нищо не помогна. Крясъците на Ригън бяха също тъй изтощителни, както движенията. Кръвното налягане все още се крепеше. Но докога, мъчително се питаше Карас. Господи, не я оставяй да умре! Болезнената молба се повтаряше тъй често в главата му, че стана почти автоматична.

Не я оставяй да умре! Нека заспи! Нека заспи!

Около седем часа вечерта в неделя Карас седеше безмълвно в спалнята до Мерин. Чувстваше се изтощен до предел от презрителните атаки на демона; от липсата си на вяра; от медицинската си некадърност; от мисълта, че е напуснал майка си в търсене на обществено положение. И Ригън! Ригън! Негова беше вината!

Не биваше да й даваш либриум!

Свещениците бяха привършили поредния етап от ритуала и сега си почиваха, слушайки как Ригън пее „Panis Angelicus“ с нежния момчешки глас. Те рядко излизаха от стаята; Карас само веднъж отиде да се изкъпе и преоблече. Но в студа беше по-лесно да остават будни, макар че от тая сутрин миризмата в стаята се бе променила — сега вонеше на прогнила, разложена плът.

Гледайки трескаво Ригън със зачервени, уморени очи, Карас сякаш чу звук. Нещо изскърца. После пак — всеки път, когато примигваше. И той осъзна, че звукът идва от собствените му засъхнали клепачи. Обърна глава към Мерин. През дългите часове старият екзорсист почти не говореше; само от време на време разказваше някоя приятна случка от своето детство. Спомени. Дреболии. Как някога имал паток на име Кланси. Карас дълбоко се тревожеше за него. Заради възрастта му. Заради недоспиването. Заради словесните атаки на демона. Когато Мерин затвори очи и отпусна брадичка върху гърдите си, Карас се озърна към Ригън, после отиде до леглото да провери пулса и кръвното. Докато увиваше черния ръкав на апарата около ръката й, той примигваше, за да прогони мъглата пред очите си.

— Днес е Ден на майката, Дими.

Сърцето му се сви. После бавно, съвсем бавно погледна в очите, които вече не бяха на Ригън. Бяха други, изпълнени с печален укор. Очите на майка му.

— Не бях ли добра към теб? Защо ме остави да умра сам-самичка, Дими? Защо? Защо?

— Деймиън!

Ръката на Мерин се впи в рамото му.

— Дими, моля те!

— Не слушай, Деймиън! Излез! Махни се веднага!

Напразно опитвайки да преглътне буцата в гърлото си, Карас излезе от спалнята и дълго стоя в коридора, безсилен и нерешителен. Кафе? Копнееше за кафе. Но още повече за един душ. Но когато напусна къщата и се върна в стаята си в общежитието, стигаше му само един поглед към леглото, за да забрави за всичко останало. Зарежи душа, човече! Поспи! Поне половин час! Докато посягаше към слушалката, за да помоли дежурния на рецепцията да го събуди след трийсет минути, телефонът иззвъня.

— Да, слушам — каза той дрезгаво.

— Имате посетител, отче Карас. Някой си господин Киндерман.

За момент Карас затаи дъх, после въздъхна примирено.

— Добре, кажете му, че идвам след малко.

Докато затваряше телефона, Карас забеляза на бюрото пакет цигари „Кемъл“. Имаше и бележка от Дайър.

С добродушна усмивка Карас остави бележката, набързо се преоблече с чисти дрехи, излезе от стаята и тръгна към приемната, където Киндерман чакаше до телефонното табло и грижливо преподреждаше цветята в една голяма ваза. Когато се обърна към Карас, той държеше в ръка розова камелия.

— А, отче! Отче Карас! — весело поздрави детективът, но лицето му веднага стана угрижено, като видя изтощеното лице на йезуита. Той бързо върна камелията на място и прекрачи напред. — Изглеждате ужасно! Какво има? Така е, като бягате толкова на стадиона! Зарежете тия работи, отче, така и така ще умрете! Хайде, елате!

Той хвана Карас за лакътя и го изведе на улицата.

— Имате ли малко време? — попита Киндерман, докато излизаха.

— Съвсем малко — промърмори Карас. — За какво става дума?

— Малък разговор. Имам нужда от съвет. Нищо повече — само съвет.

— Какъв съвет?

— След минутка. Засега да се поразходим. Да подишаме чист въздух. Толкова е полезно. — Той хвана йезуита под ръка и го поведе по диагонал към другия тротоар. — Ах, вижте това! Прекрасно! Вълшебно!

Сочеше залеза над Потомак. В тишината избухна смях, после развълнувани гласове на студенти пред заведението на ъгъла на Трийсет и шеста улица. Двама започнаха приятелска боксова схватка.

— Ах, колежът… — скръбно въздъхна Киндерман, гледайки веселата групичка. — Никога не съм учил в колеж, но ми се иска… — Той отново погледна Карас и се навъси загрижено. — Честна дума, никак не сте добре. Какво ви е? Болен ли сте?

Кога ще изплюе камъчето, запита се Карас.

— Не, просто имам много работа — отговори той.

— Карайте по-бавно — изсумтя детективът. — Отпуснете се. Между другото, гледахте ли балета на Болшой театър в „Уотъргейт“?

— Не.

— И аз. Но ми се иска. Толкова са изящни… Толкова красиви!

Стигнаха до сивата каменна стена на административната сграда, откъдето добре се виждаше залезът. Спряха. Карас се подпря на стената и погледна Киндерман.

— Добре, какво ви измъчва?

— Виждате ли, отче… — въздъхна Киндерман. Той се загледа унило към реката и добави:

— Боя се, че имам проблем.

— Професионален?

— Отчасти… само отчасти.

— Какво се е случило?

— Ами, в най-общи линии… — Киндерман се поколеба. — В общи линии е етичен проблем, отче Карас. — Детективът опря гръб в стената, наведе очи към тротоара и се намръщи.

— Просто няма с кого да си поговоря, дори и с капитана, всъщност най-малко с него, разбирате ли. Просто не мога. Тогава си помислих… — Лицето му изведнъж засия. — Имах една леля… Това трябва да го чуете, много е смешно. Дълги години тя живя в ужас от чичо ми. Клетата жена не смееше да му каже и дума, камо ли да възрази. Никога! Та когато му се ядосаше за нещо, хукваше към гардероба в спалнята си и там, в тъмното — няма да ми повярвате! — сама в тъмното, сред дрехите и молците, ругаеше — ругаеше! — чичо ми! Двайсетина минути му казваше какво мисли за него! Сериозно! Направо крещеше! Като й станеше по-добре, излизаше и отиваше да го целуне по бузата. Какво мислите, отче Карас, това добра терапия ли е или не?

— Много добра — отговори с безсилна усмивка Карас. — Значи, сега аз съм вашият гардероб? Това ли ми казвате?

— В известен смисъл — отговори сериозно детективът. — Но по-сериозен. И гардеробът трябва да говори.

— Имате ли цигара?

Киндерман го изгледа недоверчиво.

— При моето здраве да пуша?

— О… Разбира се, не — промърмори Карас и се обърна към реката. Ръцете му трепереха.

— Ама и вие сте един доктор! Опазил ме Господ да се разболея в някоя джунгла и вместо Алберт Швайцер да разчитам на вас! Още ли лекувате брадавиците с тритони, доктор Карас?

— С жаби — мрачно отвърна свещеникът.

Киндерман се навъси.

— Днес не сте много весел, отче Карас. Нещо ви мъчи. Какво е? Хайде, кажете.