— Няма ли някой да отвори прозореца? Моля ви! В тая стая ужасно вони! Просто… Не, не, недейте! — побърза да се поправи съществото. — За Бога, не го правете, че може и още някой да пукне!
Денингс се изкикоти, намигна зловещо на Карас и изчезна.
— … Той те прокужда…
— Наистина ли, Мерин? Наистина ли?
Демонът отново се бе появил и Мерин продължи заклинанията, като от време на време прекръстваше Ригън и я докосваше с епитрахила, а съществото го обсипваше с мръсни думи.
Твърде дълго, помисли тревожно Карас. Пристъпът траеше твърде дълго.
— Ето я и свинята! Майката на свинчето!
Карас се завъртя и видя Крис да идва към него със спринцовка и памучен тампон. Тя засрамено бе навела глава и Карас пристъпи насреща й.
— Шарън се преоблича — обясни Крис, — а Карл…
— Добре — прекъсна я Карас и двамата се приближиха до леглото.
— Да, виж какво свърши, свинска майчице! Ела да видиш!
Крис се мъчеше да не слуша, да не гледа докато Карас притискаше отпуснатите ръце на Ригън.
— Виж бълвоча! Виж престъпното си изчадие! — беснееше демонът. — Доволна ли си сега? Ти го направи! Да, ти, с твоята кариера над всичко, над съпруга ти, над нея, над…
Карас се озърна. Крис стоеше парализирана.
— Действайте! — заповяда той. — Не слушайте! Хайде!
— … твоя развод! Моля, върви при свещениците! Те няма да ти помогнат! Свинчето е лудо! Не разбра ли? Ти го доведе до лудост и убийство, и…
— Не мога! — Крис гледаше с изкривено лице треперещата спринцовка в ръката си. Тя поклати глава. — Не мога да го направя!
Карас дръпна спринцовката от пръстите й.
— Добре, дезинфекцирайте! Ето тук!
— … в ковчега, кучко…
— Не слушайте! — повтори Карас и като го чу, демонът яростно впери в него зачервени, изхвръкнали от орбитите очи.
— И ти си същата стока, Карас! Да! И ти!
Крис избърса със спирт ръката на Ригън.
— А сега вън! — нареди Карас, докато забиваше иглата в съсухрената плът.
Крис избяга към коридора.
— Да, знаем как се грижиш за майките, драги ми Карас! — изграчи демонът.
Йезуитът пребледня и за момент се вцепени. После бавно извади иглата и се вгледа в белите очи на Ригън, докато от гърлото й излиташе бавната, звънка песен на момченце от църковен хор: Tantum Ergo sacramentum veneremur cernui…
Това беше католически химн. Карас стоеше изтръпнал, а зловещата, вледеняваща кръвта песен се лееше в пустотата, където Карас зърна с потресаваща яснота ужаса на наближаващата вечер. Вдигна очи и видя Мерин с кърпа в ръцете. С уморени и много нежни движения старият свещеник бършеше повърнатото от лицето и шията на Ригън.
— …et antiquum Documentum…
Пеенето не спираше.
Чий е гласът, запита се Карас. После из главата му се мярнаха откъслечни мисли: Денингс… Прозорецът…
Изцеден и безсилен, той видя как Шарън се върна в стаята и взе кърпата от ръцете на Мерин.
— Аз ще довърша, отче — каза тя. — Вече ми мина. Преди компазина бих искала да я преоблека и измия. Може ли да изчакате навън за минутка?
Свещениците прекрачиха в топлината и полумрака на коридора, където уморено се облегнаха на стената със скръстени ръце и наведени глави, слушайки призрачното, приглушено пеене откъм стаята. Карас пръв наруши мълчанието.
— Одеве ти каза, отче… каза, че има само една нова личност.
— Да.
Говореха тихо, с наведени глави като на изповед.
— И че всички останали са само форма на атака — продължи Мерин. — Той е един… само един. Демон. — Тишина. После Мерин каза простичко: — Знам, че имаш съмнения. Но аз вече съм се срещал с този демон. И той е могъщ, Деймиън. Много могъщ.
Пак замълчаха и пак заговори Карас:
— Ние твърдим, че демонът не може да пречупи волята на жертвата.
— Да, така е. Няма грях.
— Тогава каква е целта на обсебването? Какъв е смисълът?
— Кой знае? — отвърна Мерин. — Кой би се надявал да знае? И все пак аз мисля, че целта на демона не е жертвата, а ние… свидетелите… всички в тази къща. И мисля… мисля, че смисълът е да ни тласне към отчаяние; да отхвърлим човешкото, Деймиън; да се видим в крайна сметка като зверове, долни и разложени; без достойнство; грозни; недостойни. И може би там е разковничето — да се смятаме за недостойни. Защото мисля, че вярата в Бога изобщо не зависи от разума; мисля, че в крайна сметка всичко опира до любовта — да приемем, че Бог винаги ще ни обича.
Мерин помълча и после продължи бавно и унесено:
— Повтарям, кой знае. Но е ясно — поне за мен, — че демонът знае къде да удари. О, да, знае много добре. Някога, много отдавна, аз бях загубил надежда да обикна ближния. Някои хора… ме отвращаваха. Тогава как бих могъл да ги обичам? Това ме измъчваше, Деймиън, накара ме да се отчая от себе си, а скоро и от Бога. Моята вяра рухна.
Карас изненадано се обърна към Мерин.
— И какво стана?
— Е… В крайна сметка осъзнах, че Бог никога не би поискал от мен нещо, което е психологически невъзможно; че любовта, която Той иска, е в моята воля и не трябва да я усещам като емоция. Не. Ни най-малко. Той искаше да постъпвам с любов; да върша нещо за другите — а към тези, който ме отвращават, дори с още по-голяма любов. — Мерин наведе глава и заговори още по-тихо. — Знам, че сигурно всичко това ти се струва очевидно, Деймиън. Но тогава не го разбирах. Странна слепота. Колко съпрузи и съпруги — печално промълви Мерин — мислят, че са загубили любовта само защото сърцата им вече не трепват при вида на любимия човек. Ах, мили Боже! — Той отново поклати глава. — Именно тук се крие отговорът, Деймиън… обсебването; не във войните, както вярват мнозина, или поне не толкова много; и много рядко в изключителни случаи като този… това момиче… това клето дете. Не, най-често виждам обсебването в дребните неща, Деймиън — в безсмислените, дребнави вражди и недоразумения; в жестоката и пареща дума, избликнала неканена между приятели. Между влюбени. Между съпрузи. Стига толкова! Не ни трябва Сатаната, за да водим войни помежду си; отлично се справяме и сами… съвсем сами.
Детската песен още долиташе от спалнята и Мерин унесено се озърна натам.
— Но дори от това — от злото — в крайна сметка някак ще произлезе добро; по някакъв начин, който не можем нито да разберем, нито дори да видим. — Мерин помълча. — Може би злото е леярският калъп на доброто — продължи той замислено. — А може би дори Сатаната, самият Сатана, неволно служи на волята Божия.
Мерин не каза повече и двамата дълго мълчаха, а Карас размишляваше докато му хрумна друго възражение.
— След като демонът бъде прогонен — попита той, — какво би му попречило да се върне?
— Не знам — отговори Мерин. — Но това никога не се случва. Никога. — Той вдигна ръка и разтърка ъгълчетата на очите си. — Деймиън… колко красиво име.
Карас усети в гласа му изтощение. И още нещо. Някаква тревога. Опит да се потисне някаква болка.
Изведнъж Мерин отстъпи от стената, закри лицето си с длан, извини се и забърза по коридора към банята. Какво му става, запита се Карас. Изведнъж изпита завист и възхищение към простичката и искрена вяра на екзорсиста. После се обърна към вратата. Пеенето бе спряло. Нима нощта най-сетне свършваше?
След няколко минути Шарън излезе от спалнята със зловонен вързоп от чаршафи и дрехи.
— Заспа — каза тя, после бързо извърна глава и се отдалечи по коридора.
Карас си пое дълбоко дъх и се върна в спалнята. Усети студа. Зловонието. Бавно пристъпи към леглото. Ригън спеше. Най-после. Най-после и аз мога да си почина, помисли си Карас. Той се наведе, хвана изтънялата китка на Ригън и се вгледа в секундната стрелка на часовника си.
— Защо ми причиняваш това, Дими?
Сърцето му замръзна.
— Защо го правиш?
Карас не мърдаше, не дишаше, не смееше да се озърне към скръбния глас, да види дали онези очи са наистина тук. Обвиняващи. Самотни. Очите на майка му. На майка му!
