Карас се замисли, после се подпря на лавицата и дочете инструкциите. Когато свърши, отново се върна на точка 8.
Някои разкриват извършено престъпление.
Леко почукване на вратата.
— Деймиън?
Карас вдигна очи.
— Заповядай.
Беше Дайър.
— Хей, Крис Макнийл опитваше да се свърже с теб — каза влизайки той. — Чухте ли се?
— Кога? Тази вечер ли?
— Не, рано следобед.
— А, да, Джо. Благодаря. Да, чухме се.
— Добре. Просто исках да проверя дали си получил съобщението.
Дребният свещеник обикаляше из стаята, сякаш търсеше нещо.
— Какво ти трябва, Джо? — попита Карас.
— Да ти се намират лимонови дражета? Обиколих цялото общежитие, но никой няма, а умирам да хапна едно-две — печално призна Дайър, продължавайки да обикаля. — Веднъж цяла година слушах детски изповеди и накрая се пристрастих към дражетата. Проклетите хлапета все ми дъхаха през решетката и накрая ме направиха наркоман. — Дайър вдигна капака на кутия от тютюн, пълна наполовина с шамфъстък. — Какво е това? — попита той. — Да не са червиви?
Карас пак търсеше книга на лавицата.
— Слушай, Джо, в момента съм малко зает и…
— Хей, ама тази Крис е много мила жена, нали? — прекъсна го Дайър и се просна удобно на дивана с ръце зад тила. — Видя ли я? Лично, искам да кажа.
— Разговаряхме — отвърна Карас и измъкна един зелен том, озаглавен „Сатаната“, сборник статии на френски теолози. Отнесе го на бюрото. — А сега…
— Скромна. Земна. Непредубедена — размишляваше Дайър, гледайки високия таван. — Може да ми помогне с плановете за след като напуснем църквата.
Карас го изгледа строго.
— Кой напуска църквата?
— Обратните. На тумби. Черното излезе от мода.
Карас поклати глава с развеселен упрек и остави книгите на бюрото.
— Стига, Джо. Запази това за някое шоу в Лас Вегас. Хайде, изчезвай. Имам да подготвям лекция.
— Първо да отидем при Крис Макнийл — не мирясваше младият свещеник. — Имам сценарий за живота на свети Игнаций Лойола. Засега заглавието е „Походът на храбрите йезуити“.
Карас тръсна пепелта от цигарата в пепелника и се намръщи.
— Ще си разкараш ли най-сетне задника, Джо? Чака ме много работа.
— Че кой ти пречи?
— Ти. — Карас започна да разкопчава ризата си. — Ще си пусна един душ и когато се върна, очаквам да те няма.
— Добре де — промърмори Дайър и неохотно смъкна крака от дивана. — Между другото, не те видях на вечеря. Къде яде?
— Не съм ял.
— Глупаво. Расото не е причина да гладуваш.
— Имаме ли касетофон в общежитието?
— Нито касетофон, нито лимонови дражета. Виж в езиковата лаборатория.
— Кой има ключ? Ректорът ли?
— Не, портиерът. За тази вечер ли ти трябва?
— Да — отговори Карас докато закачаше ризата си на облегалката на стола. — Къде да го намеря?
— Искаш ли аз да го потърся, Деймиън?
— Ще го направиш ли, Джо? Наистина съм закъсал.
Карас се изкъпа набързо и се преоблече с панталони и тениска. Като седна на бюрото, откри пакет „Кемъл“ без филтър и два ключа; на единия висеше етикетче ЕЗИКОВА ЛАБОРАТОРИЯ, на другия ХЛАДИЛНИК ТРАПЕЗАРИЯ. Към втория ключ беше прикрепена бележка: По-добре ти, отколкото плъховете или крадливите доминиканци. Карас се усмихни на подписа: Царят на лимоновите дражета. Той бутна бележката настрани, свали ръчния си часовник и го сложи пред себе си на бюрото. Беше единайсет без две минути вечерта.
Карас започна да чете. Първо Фройд; после Маккаслънд; части от „Сатаната“; части от фундаменталния труд на Йостеррайх. Малко след четири часа сутринта той приключи и разтърка лице. Очите му пареха, димът се стелеше гъсто из въздуха, а пепелникът преливаше от пепел и смачкани угарки. Той се изправи, уморено пристъпи до прозореца, отвори го, вдъхна дълбоко прохладата на влажния утринен въздух и се замисли за Ригън. Да, тя проявяваше всички физически белези за обсебване. В това не се съмняваше. При безброй случаи, независимо от мястото или историческия период, симптомите на обсебването бяха в общи линии неизменни. Засега Ригън не бе проявила някои от тях — например рани по дланите и ходилата, желание за отвратителни храни или нечувствителност към болка, както и силно и неудържимо хълцане; но други се проявяваха съвсем ясно: непроизволна двигателна възбуда; зловонен дъх; обложен език; загуба на тегло; подут стомах; възпаления на кожата и лигавиците. Най-важно обаче бе наличието на основните симптоми на случаите, които Йостеррайх характеризираше като „истинско“ обсебване: поразителна промяна в гласа и чертите на лицето плюс поява на нова личност.
Карас се загледа през прозореца към тъмната улица. Зад дърветата се виждаше къщата на Макнийл и големият панорамен прозорец в спалнята на Ригън. От четенето бе узнал, че когато обсебването е доброволно, както например при медиумите, новата личност често е доброжелателна. Като Тиа, помисли си Карас — женски дух, обладал един мъж-скулптор. Пристъпите били кратки, рядко траели повече от час, докато един приятел на скулптора не се влюбил отчаяно в Тиа и го помолил да й позволи да остане завинаги в тялото му. Но при Ригън няма Тиа, помисли си мрачно свещеникът; „обсебващата самоличност“ беше злонамерена, нещо типично за случаите на демонично обсебване, при които втората личност се опитваше да унищожи тялото домакин.
И често успяваше.
Йезуитът замислено се върна към бюрото, взе пакета цигари и запали. Добре, тя има симптомите на демонично обсебване. И как се лекува? Той духна клечката. Всичко зависи от това какво е причинило манията.
Свещеникът седна на ръба на бюрото и се замисли за случая с монахините от Лил, Франция, в началото на седемнайсети век. На изповед те признали пред екзорсистите, че по време на обсебването често посещавали сатанински оргии с разнообразна програма: в понеделник и вторник хетеросексуално съвкупление; в четвъртък содомия, фелацио и кунилингус с хомосексуални партньори; в събота с домашни животни и дракони. И дракони! Йезуитът печално поклати глава. Помисли си, че също като в Лил, при много от случаите обсебването е смес от измама и митомания, при други е причинено от психични разстройства: параноя, шизофрения, неврастения, психастения; и знаеше, че това е причината църквата от години да съветва екзорсистите да работят в присъствието на психиатри и невролози. И все пак не всички обсебвания имаха толкова ясни причини. Много от тях бяха накарали Йостеррайх да характеризира обсебването като съвсем различно заболяване; да отхвърли психиатричния етикет „раздвоение на личността“ като не по-малко несъстоятелен от окултните идеи за „демон“ или „дух на покойник“.
Карас разтри с показалец гънката край носа си. Крис бе казала, че според изследванията в „Беринджър“ заболяването на Ригън може да се дължи на внушение или нещо свързано с хистерия. Карас споделяше това заключение. Той вярваше, че повечето от случаите се дължат на тези два фактора. Първо, това почти винаги засяга жени. Второ, всички онези епидемии на обсебване. И екзорсистите… Карас се намръщи. Самите екзорсисти понякога биват обсебени, както през 1634 г. в Урсулинския манастир в Лудюн, Франция. От четиримата свещеници, изпратени там да се справят с епидемия на обсебване, трима — отците Лукас, Лактанциус и Транкуил — не само били обсебени, но и скоро издъхнали след сърдечен удар, предизвикан вероятно от двигателна свръхактивност — непрестанни ревове, богохулства и мятане в леглото — а четвъртият, отец Сюрен, който в момента на обсебването бил на трийсет и три години и се славел като един от най-видните европейски интелектуалци, полудял и прекарал останалите двайсет и пет години от живота си в приют за душевноболни.
Карас унесено кимна. Ако заболяването на Ригън имаше хистеричен характер и пристъпът на обсебване бе породен от внушение, единственият правдоподобен източник на внушението можеше да е само главата на тази тема в книгата за вещиците. Той прелисти страниците. Дали я бе чела? Имаше ли поразителни прилики между описанията и поведението на Ригън? Откри някои съвпадения:
