Към края тя почти крещеше.

Карас се загледа настрани и дълги секунди мълча. После насочи изпитателен поглед към Крис.

— Ригън има ли плътен глас? — попита той. — Искам да кажа, обикновено.

— Не. Всъщност бих казала, че е висок.

— Смятате ли, че е преждевременно развита?

— Ни най-малко.

— Коефициент на интелигентност?

— Среден.

— Какво чете?

— Основно Нанси Дрю и комикси.

— Сега за начина й на говорене в момента — според вас много ли се различава от обичайното?

— Напълно. Никога не е използвала и половината от тия думи.

— Нямах предвид съдържанието на речта, а стила.

— Стила?

— Как свързва думите в изречението.

— Все още не ви разбирам.

— Имате ли някакви нейни писма? Съчинения? Запис на гласа и би бил…

— Да, имам един запис, в който тя говори на баща си. Искаше да му го изпрати вместо писмо, но така и не го довърши. Искате ли го?

— Да. Ще ми трябват и медицинските й картони, особено протоколите от „Беринджър“.

Крис се загледа настрани и поклати глава.

— Вижте, отче, аз съм минала през всичко това и…

— Да, знам, но аз искам лично да ги прегледам.

— Значи все още сте против екзорсизма?

— Не, само против риска да причиним на дъщеря ви повече вреда, отколкото полза.

— Но сега говорите само като психиатър, нали?

— Не, говоря и като свещеник. Ако поискам от църквата разрешително за екзорсизъм, най-напред ще трябва да представя много убедителни доказателства, че дъщеря ви не страда от обикновено психично разстройство. Плюс данни, които Църквата да признае като признаци за обсебване.

— Какви например?

— Не знам. Ще трябва да проверя.

— Шегувате ли се? Мислех, че сте експерт.

— Няма експерти. Вие навярно знаете за демоничното обсебване много повече от средния свещеник. Кога можете да ми осигурите протоколите от клиниката?

— Ако трябва, ще наема самолет.

— А записът?

Крис стана.

— Ще отида да го потърся.

— И още нещо — добави Карас.

— Какво?

— Тази книга, за която споменахте. Спомняте ли си дали Ригън може да я е прочела преди началото на заболяването?

Крис наведе глава и се замисли.

— Спомням си, че тя четеше нещо в деня преди да започне цялата тази гадост… прощавайте, отче… но не мога да кажа със сигурност. Мисля обаче, че я е прочела. Тоест сигурна съм. Абсолютно сигурна.

— Бих искал да я видя.

— Разбира се. Ще ви я донеса, отче. И записа. Мисля, че е в мазето. Отивам да видя.

Карас кимна разсеяно, гледайки шарките по ориенталския килим. След няколко дълги минути той стана, бавно тръгна към вестибюла и остана да стои в тъмното като в някакво друго измерение. Отгоре долиташе грухтене, после вой на чакал, хълцукане и змийско съскане.

— А, вие сте тук! Търсих ви в кабинета.

Карас се обърна и видя Крис да включва лампите във вестибюла.

— Отивате ли си? — попита тя и пристъпи към него с книгата и касетата.

— За съжаление. Трябва да се подготвя, утре имам лекция.

— О. Къде?

— В медицинския факултет. — Карас взе книгата и записа. — Ще се опитам да дойда утре следобед или вечерта. Но ако се случи нещо непредвидено, обадете ми се по всяко време. Ще помоля телефонния оператор да ви свързва. Слушайте, как сте с лекарствата?

— Добре — увери го тя. — Имаме рецепти за всичко.

— Няма ли да се обадите на лекаря си?

Актрисата наведе глава.

— Не мога — прошепна тя едва чуто. — Просто не мога.

— Нали разбирате, че аз не съм терапевт — предупреди Карас.

— Както решите.

Крис все още не вдигаше очи и Карас загрижено се вгледа в нея. Усещаше почти физически как безпокойството й нараства и тръпне.

— Знаете, че рано или късно трябва да кажа на висшето духовенство какво правя, особено ако ще идвам тук и през нощта.

Крис го погледна и се намръщи тревожно.

— Налага ли се? Да им кажете.

— В противен случай ще изглежда малко странно, не мислите ли?

Крис пак наведе глава и кимна.

— Да, разбирам — каза измъчено тя.

— Имате ли нещо против? Ще им кажа само колкото е необходимо. И не се притеснявайте, няма да се разчуе.

Крис вдигна безпомощно, изнурено лице към силните, тъжни очи. Видя силата. Видя болката.

— Добре — тихо каза тя.

Вярваше на болката.

— Пак ще си поговорим — каза Карас.

Той тръгна да излиза, но спря на прага с наведена глава и замислено захапа юмрука си; после погледна Крис.

— Дъщеря ви знаеше ли, че тази вечер ще дойде свещеник?

— Не. Никой не знаеше освен мен.

— Знаехте ли, че майка ми почина наскоро?

— Да. Съжалявам.

— А Ригън знаеше ли?

— Защо?

— Знаеше ли?

— Не. Защо питате?

Карас сви рамене.

— Няма значение. Просто попитах. — Той огледа с лека тревога лицето на Крис. — Вие спите ли изобщо?

— Да, малко.

— Вземете си хапчета. Пиете ли либриум?

— Да.

— Колко?

— Десет милиграма два пъти дневно.

— Нека са двайсет. Опитайте се да стоите настрани от дъщеря си. Колкото по-често я виждате в това състояние, толкова по-голям е рискът чувствата ви към нея да се променят трайно. Стойте настрани. И не се претоварвайте. Няма да помогнете на Ригън, ако изпаднете в нервна криза.

Крис кимна унило.

— А сега идете да си легнете — каза Карас. — Моля ви, легнете си незабавно.

— Да, добре — тихо се съгласи Крис. — Обещавам. — Тя го погледна с благодарност и едва доловима усмивка — Лека нощ, отче. И благодаря. Много благодаря.

За момент той пак я огледа с клинично око, после се обърна и бързо се отдалечи. Крис го гледаше от прага. Когато той пресече улицата, тя изведнъж осъзна, че навярно е останал без вечеря, после се притесни дали не му е студено като го видя да сваля надолу запретнатите си ръкави. На минаване край стария ресторант той изтърва нещо, книгата или касетата. Наведе се да го вдигне, а на ъгъла на улица P и Трийсет и шеста зави наляво и изчезна от поглед. Крис веднага изпита усещане за лекота.

Тя не забеляза, че в една паркирана кола срещу къщата седи Киндерман.

Половин час по-късно Деймиън Карас се прибра в стаята си с куп книги и списания от университетската библиотека. Метна ги на бюрото, разрови се из чекмеджетата, намери полупразен пакет „Кемъл“ без филтър, запали една, смукна дълбоко, задържа дима в дробовете си и се замисли за Ригън. Хистерия, каза си той, това трябва да е. Издиша дима, пъхна палци под колана си и се загледа в книгите. Беше взел „Обсебване“ на Йостеррайх, „Дяволите от Лудюн“ на Хъксли, „Необикновени явления в случая Хайцман“ на Зигмунд Фройд, „Обсебване от демони и екзорсизъм при ранното християнство в светлината на съвременните възгледи за душевните заболявания“ на Маккаслънд, няколко статии за съчинението на Фройд „Неврози и демонично обсебване през XVII век“ и „Демонология на модерната психиатрия“.

Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче!

Йезуитът опипа челото си, после видя, че по пръстите му е полепнала пот. Едва сега забеляза, че е оставил вратата отворена. Отиде да я затвори и взе от лавицата дебелия том на „Римски ритуали“ с червена кожена подвързия — пълен наръчник за църковните молитви и ритуали. С цигара в устните той присви очи от дима и разгърна на общите правила за екзорсизъм, търсейки признаците на обсебване. Отначало ги прегледа набързо, после зачете по-бавно: