— Ездач ли?

— Нейният приятел — обясни Крис.

Шарън поклати глава.

— Никога не е идвал тук. Освен това през онази вечер беше в Бостън на някаква конференция.

— Търговец ли е? — попита Киндерман.

— Не, адвокат.

— А. — Детективът се обърна към Крис. — Прислугата? Идват ли им посетители?

— Не. Никога.

— Не сте ли очаквали пратка този? Някаква доставка?

— Защо?

— Господин Денингс е бил — за мъртвите нищо лошо, Бог да го прости, но както сама казахте, на градус е бил… да речем, избухлив и навярно способен да предизвика гняв, дори ярост у съвсем случаен човек, например доставчик или куриер. Не сте ли очаквали нещо? Може би дрехи от химическо чистене? Доставка от магазин? Напитки? Колет?

— Наистина не знам. С това се занимава Карл.

— Да, разбирам.

— Искате ли да го попитате?

Детективът въздъхна унило. Облегна се назад, пъхнал ръце в джобовете на палтото си и хвърли мрачен поглед към книгата за вещиците.

— Всъщност няма значение; просто опитвам наслуки. Дъщеря ви е много болна и… е, стига толкова. — Киндерман махна с ръка. — Това беше. Край на срещата. — Той се изправи. — Благодаря за съдействието. Беше ми много приятно да се запознаем, госпожице Спенсър.

— На мен също — отговори разсеяно Шарън.

— Озадачаващо — каза Киндерман и поклати глава. — Толкова странно. — Беше се унесъл в някаква своя мисъл. После погледна Крис, която ставаше от стола. — Извинявайте, че ви обезпокоих напразно.

— Ще ви изпратя — предложи Крис.

Изглеждаше много потисната.

— Моля ви, не си правете труда.

— Изобщо не ме затруднява.

— Щом настоявате.

Докато излизаха от кухнята, детективът подхвърли:

— Между другото… разбирам, че шансът е едно на милион, но дъщеря ви… бихте ли я попитали дали не е видяла господин Денингс в стаята си онази вечер?

— Вижте, той не би имал причина да отиде при нея.

— Разбирам, разбирам, така е. Но ако един британски учен не си беше задал въпроса „Каква е тая плесен?“, днес нямаше да имаме пеницилин. Нали така? Моля ви да я попитате. Ще го направите ли?

— Когато се възстанови. Да, ще я попитам.

— Няма да навреди.

Вече наближаваха входната врата.

— Между другото… — Киндерман изведнъж се поколеба и докосна с пръст устните си. — Вижте, не ми е удобно да ви моля. Извинете ме.

Крис се напрегна в очакване на нова изненада и пак усети тръпките на предчувствието в кръвта си.

— Какво?

— За дъщеря ми… може ли да й дадете автограф?

Детективът се изчерви. След момента на изненада Крис едва не се разсмя от облекчение… и от жал към човешките слабости.

— О, разбира се. Имате ли нещо за писане?

— Ето! — Киндерман моментално измъкна с едната ръка от джоба на палтото си мъничък остатък от молив, а с другата от сакото — визитна картичка. Подаде ги на Крис. — Много ще я зарадвате.

— Как се казва?

Крис подпря визитката на вратата и се приготви да пише. Усети зад гърба си притеснено мълчание, нарушавано само от тежкото гърлено дишане на Киндерман. Обърна се и прочете по изчервеното му лице някаква тежка вътрешна борба.

— Излъгах — каза накрая той. Очите му бяха едновременно отчаяни и предизвикателни. — Автографът е за мен. Напишете „На Уилям“… Уилям Ф. Киндерман, както е напечатано.

Крис се втренчи в него с неочаквана безсилна нежност, погледна как точно се пише името, после написа върху гърба на картичката: „Уилям Ф. Киндерман, обичам те! Крис Макнийл.“ Подаде му я и той я прибра в джоба си, без да погледне какво е написано.

— Вие сте много добра жена — каза смутено детективът.

— Благодаря. И вие сте много добър човек.

Киндерман се изчерви още повече.

— Не, не съм добър. Аз съм досадник. — Той отвори вратата. — Не мислете какво ви говорих днес. Забравете го. Мислете за дъщеря си. За дъщеря си!

Крис кимна и депресията отново я обзе, щом Киндерман прекрачи навън, на широката и ниска площадка с парапет от ковано желязо. Той се обърна и в дневната светлина забеляза още по-ясно тъмните кръгове под очите на кинозвездата. Сложи си шапката.

— Нали ще я попитате? — напомни той.

— Да — каза тя. — Обещавам.

— Е, тогава довиждане. И внимавайте.

— Вие също.

Крис затвори вратата, подпря се на нея, затвори очи и веднага пак ги отвори, защото звънецът я стресна. Обърна се и отвори вратата. Киндерман стоеше на прага с виновна физиономия.

— Много съм досаден. Извинявайте. Забравих си молива.

Крис откри, че още държи моливчето. Усмихна се измъчено и го подаде на детектива.

— И още нещо. — Той се поколеба. — Да, знам, че е безполезно; но знам и това, че няма да спя спокойно, ако си мисля как нейде наоколо броди на свобода един луд или наркоман, а аз не съм сторил всичко възможно. Смятате ли, че мога… не, не, глупаво е… да, извинявайте, но мисля, че наистина трябва… Смятате ли, че може да си поговоря с господин Енгстрьом? За доставките, само за доставките.

Крис отвори по-широко вратата.

— Разбира се, влезте. Може да поговорите в кабинета.

— Не, вие сте заета. И бездруго бяхте прекалено любезна. Може да поговорим тук. Тук е удобно.

Той се облегна на парапета.

— Щом настоявате… — Крис се усмихна леко. — Мисля, че той е горе при Ригън. Веднага ще го повикам.

— Задължен съм ви.

Крис затвори вратата и не след дълго Карл излезе на площадката, без да изпуска дръжката на вратата. Изпънат в цял ръст, той хладно изгледа Киндерман.

— Да?

— Имате правото да мълчите — посрещна го Киндерман и сега погледът му бе твърд като стомана. — Ако се откажете от това право, всичко, което казвате, може да се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да присъства на разпитите. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен. Разбирате ли правата си?

В бъзовото дърво край къщата чуруликаха птици, клаксоните на автомобили откъм улица M долитаха приглушено като жужене на пчели по далечна ливада. Без да трепне, Карл отговори:

— Да.

— Отказвате ли се от правото да мълчите?

— Да.

— Отказвате ли се от правото да разговаряте с адвокат и да го поканите на разпита?

— Да.

— Казахте ли по-рано, че на 28 април, в деня на смъртта на британския режисьор Бърк Денингс, сте били на кино?

— Да.

— По кое време влязохте в киносалона?

— Не помня.

— Казахте, че сте посетили прожекцията от шест часа. Сега спомнихте ли си?

— Да, от шест часа. Спомних си.

— От самото начало ли гледахте филма?

— Да.

— И си тръгнахте след края на филма?

— Да.

— Не беше ли по-рано?

— Не, изгледах целия филм.

— След като излязохте, се качихте на транзитния автобус от спирката пред киното и слязохте на кръстовището на улица M и Уисконсин авеню около девет и двайсет?

— Да.

— И се прибрахте пеш?

— Прибрах се пеш.

— И се върнахте в този дом около девет и половина?

— Бях си у дома точно в девет и половина.

— Сигурен ли сте?

— Да, погледнах часовника си. Сигурен съм.

— Значи изгледахте филма до самия край?

— Да, казах ви.

— Вашите отговори се записват, господин Енгстрьом. Затова ви моля да бъдете абсолютно сигурен.

— Сигурен съм.

— Спомняте ли си свадата между разпоредителя и пияния клиент пет минути преди края на филма?

— Да, помня.

— Можете ли да ми кажете каква беше причината?

— Човекът беше пиян и вдигаше шум.

— И какво стана накрая?

— Изхвърлиха го.

— Не е имало такава свада. А знаете ли, че поради технически причини филмът е бил прекъснат за около петнайсет минути?

— Не.

— Помните ли, че публиката свиркаше?

— Не. Нямаше прекъсване.

— Сигурен ли сте?

— Нямаше нищо.

— Имало е и това е отразено в дневника на кинооператора, така че онази вечер филмът е свършил не в девет без двайсет, а около девет без пет, и следователно най-ранният автобус от киното би могъл да ви достави до кръстовището на улица M и Уисконсин не в девет и двайсет, а в десет без петнайсет. Бихте могли да се приберете най-рано около десет без пет, а не в девет и половина, което потвърди госпожа Макнийл. Бихте ли ми обяснили това озадачаващо несъответствие?