Карл нито за миг не бе загубил самообладание. Запази го и сега, докато отговаряше:

— Не, не бих.

Детективът го изгледа мълчаливо, после въздъхна, наведе глава и изключи микрофона, скрит в подплатата на палтото му. Постоя така и след малко отново погледна Карл.

— Господин Енгстрьом… — започна Киндерман с многозначителен тон. — Вероятно е извършено тежко престъпление. Вие сте заподозрян. Господин Денингс ви е обиждал. Научих за това от други източници. Очевидно е също, че лъжете за местонахождението си в момента на смъртта му. Случва се понякога — всички сме хора, нали? — женен мъж да попадне на място, за което не иска да спомене. Както виждате, аз се погрижих да поговорим с вас насаме. Без чужди уши. Без жена ви. Сега не записвам. Микрофонът е изключен. Можете да ми се доверите. Ако се е случило онази вечер да сте били с друга жена, можете да ми кажете, аз ще проверя алибито и вече няма да сте заподозрян, а жена ви… тя няма да узнае. Кажете ми, къде бяхте, когато умря Денингс?

За миг нещо трепна дълбоко в очите на швейцареца, но веднага изчезна.

— На кино! — настоя през зъби Карл.

Детективът се втренчи в него. В тишината се чуваше само дрезгавото му дишане. Секундите отминаваха…

— Ще ме арестувате ли? — най-сетне наруши мълчанието Карл и гласът му трепереше леко.

Вместо отговор детективът продължи да го гледа втренчено, когато се накани да каже нещо, Киндерман изведнъж се отдели от парапета и с ръце в джобовете тръгна към полицейската кола. Вървеше бавно и се оглеждаше с интерес като чуждестранен турист. Карл безстрастно наблюдаваше от площадката как Киндерман отвори вратата на колата, извади пакет носни кърпички и си издуха носа, гледайки разсеяно към реката, сякаш се чудеше в кой ресторант да обядва. После се качи в колата, без да поглежда назад.

Когато колата потегли и зави зад ъгъла на Трийсет и пета улица, Карл сведе очи към ръката си и видя, че трепери.

Седнала унило до барчето в кабинета, Крис си наля водка с лед. Чу стъпки. Карл се изкачваше по стъпалата. Крис взе чашата, отпи глътка и бавно тръгна към кухнята, като разбъркваше питието си с показалец. Нещо беше ужасно сбъркано. Също като светлина, прозираща изпод врата в мрачен коридор нейде в дълбините на времето, мрачното сияние на ужаса се просмукваше все по-дълбоко в съзнанието й. Какво се криеше зад вратата?

Не смееше да отвори и да погледне.

Влезе в кухнята, седна и отпи от чашата си. Вярвам, че е бил убит от много силен човек. Погледът й падна върху книгата за вещиците. Имаше нещо в нея, или свързано с нея. Какво? Откъм горния етаж се зададоха леки стъпки. Шарън се връщаше от спалнята на Ригън. Влезе. Седна и зареди нов лист във валяка на пишещата машина.

— Зловещо… — промърмори Шарън, като докосваше с пръсти клавиатурата и гледаше записките в бележника си.

Гледайки с празен поглед стената, Крис разсеяно отпи от чашата си, остави я и пак погледна книгата.

В стаята бе надвиснало тревожно очакване.

Без да откъсва очи от бележника, Шарън се опита да наруши тишината с тих, напрегнат глас.

— Страшно много свърталища на хипита са се навъдили напоследък около улица M и Уисконсин. Разни откачалки, окултисти и тъй нататък. Полицаите ги наричат „адски псета“. Чудя се дали Бърк не е…

— За Бога, Шар! — избухна Крис. — Просто забрави за това, моля те! Сега мога да мисля само за Ригс! Разбра ли?

Настана мълчание, после Шарън затрака на пишещата машина с шеметна бързина, а Крис опря лакти на масата и зарови лице в шепите си. Внезапно Шарън шумно избута стола си назад, скочи на крака и излезе от кухнята.

— Крис, отивам на разходка! — подхвърли студено тя.

— Добре! И стой по-надалече от улица M! — отвърна Крис, без да отделя лице от дланите си.

— Добре!

— И от N!

Крис чу как хлопна външната врата. Тя въздъхна и съжали за случилото се. Избухването бе прогонило напрежението. Но не докрай — макар и по-слабо, онова зловещо сияние продължаваше да блещука в дъното на съзнанието й. Изгаси го! Крис въздъхна дълбоко и опита да се съсредоточи върху книгата. Тя намери докъде беше стигнала и нетърпеливо запрелиства страниците, търсейки конкретни описания, които да съвпадат със симптомите на Ригън. „… синдром на демонично обсебване… случаят с едно осемгодишно момиче… ненормално… четирима силни мъже, за да я удържат…“

Крис прелисти на следващата страница и замръзна.

Чу шум. Уили влезе с покупките.

— Уили? — глухо изрече Крис, без да откъсва очи от книгата.

— Да, госпожо. Тук съм — отговори Уили, оставяйки торбите с покупки на плота.

Крис отбеляза с треперещ пръст докъде е стигнала и повдигна книгата.

— Уили, ти ли прибра тази книга в кабинета?

Уили пристъпи по-близо, погледна книгата с присвити очи, кимна и се върна към плота.

— Да, госпожо. Да, аз я прибрах.

— Уили, къде я намери? — попита Крис с безжизнен глас.

— Горе в спалнята — отговори Уили и започна да вади покупките от торбите.

Крис се вгледа втренчено в страниците на книгата.

— В чия спалня, Уили?

— В спалнята на госпожица Ригън, госпожо. Намерих я под леглото, докато чистех.

— Кога я намери? — попита Крис с мъртвешки глас и широко разтворени очи.

— След като всички отидохте в болницата, госпожо, докато чистех с прахосмукачката в спалнята на Ригън.

— Уили, абсолютно ли си сигурна?

— Сигурна съм, госпожо.

Крис замръзна. Не мигаше, не дишаше, а в паметта й нахлу споменът за отворения прозорец в стаята на Ригън през онази вечер, когато умря Денингс. И после страхът я връхлетя като хищна птица с разперени нокти, която знаеше името й; на първата страница на книгата бе зърнала нещо безкрайно познато. По целия ръб на страницата беше откъсната тънка ивица хартия.

Крис рязко вдигна глава. Суматоха в спалнята на Ригън: трополене, бързо и шумно, с кошмарен резонанс, мощен и все пак някак приглушен, като удари на чук по варовикови стени на древна подземна гробница.

Ригън пищи от страх; от ужас; умолява!

Карл гневно крещи на Ригън!

Крис изскочи от кухнята.

Боже мой! Какво става? Какво?

Крис трескаво се втурна към стълбището, излетя към горния етаж, после към спалнята на Ригън. Чул удар, някой залитна, стовари се тежко на пода, а дъщеря й крещеше:

— Не! О, не, недей! Недей, моля те!

А Карл изрева… Не! Не беше Карл! Някой друг с глух басов глас, заплашителен и свиреп!

Крис се хвърли по коридора, нахълта в спалнята, ахна и замръзна вцепенена от ужас, а ударите кънтяха и разтърсваха стените; Карл лежеше в безсъзнание близо до бюрото; на леглото Ригън подскачаше с вирнати и широко разперени крака и очите й бяха изхвръкнали от орбитите, по лицето й се стичаше кръв от носа, откъдето бе изтръгнат маркучът за изкуствено хранене; погледът й бе прикован в бялото разпятие от слонова кост, което държеше във въздуха точно над вагината си.

— Моля те! О, не, моля те! — пищеше тя, докато ръцете й тласкаха разпятието все по-близо и в същото време сякаш се мъчеха да го отблъснат.

— Ще направиш каквото ти казвам, мръснице! Ще го направиш!

Заплашителният рев, жестоките думи идваха от Ригън, гласът й бе станал дрезгав и гърлен, изпълнен с убийствена злоба, успоредно с това се променяха и чертите й, давайки изражение на хищната, демонична личност, която бе изплувала по време на онзи хипнотичен сеанс. Пред очите на Крис лицата и гласовете се редуваха с невероятна скорост.

— Не!

— Ще го направиш!

— Не! Моля те, не!

— Ще го направиш, малка кучко, или ще те убия!

Лицето отново беше на Ригън — с изцъклени очи, опитващи сякаш да се спасят от напора на някаква ужасна неизбежност, със зяпнала и пищяща уста, докато демоничната личност отново нахлу в нея, облада я, спалнята изведнъж се изпълни със смрад, с леден студ, който сякаш се процеждаше от стените, ударите престанаха, отчаяният писък на момичето преля в гърлен кикот, изпълнен със злоба и победоносно презрение, и Ригън тласна разпятието във вагината си, после пак и пак, мастурбирайки яростно с него, а плътният, дрезгав, оглушителен глас ревеше: