Крис го гледаше. Чакаше.

— А, вие четете? — Детективът погледна книгата за вещиците. — За някой филм ли ви трябва?

— Не, просто чета.

— Интересна ли е?

— Току-що я започнах.

— Вещици — промърмори Киндерман и извъртя глава, опитвайки да прочете заглавието в горната част на страницата.

— Добре, за какво дойдохте? — попита Крис.

— Да, съжалявам. Вие сте заета. Ей сега свършвам. Не бих ви притеснявал, но…

— Какво?

Детективът изведнъж стана сериозен и скръсти ръце върху полирания чамов плот.

— Ами изглежда, че Бърк…

— Дявол да го вземе! — възкликна раздразнено Шарън и дръпна писмото от валяка на машината.

Смачка листа и го метна към кошчето до краката на Киндерман. Детективът и Крис бяха извърнали глави към нея и като забеляза това, тя каза:

— О, съжалявам! Бях забравила, че сте тук.

— Вие бяхте госпожица Фенстър, нали? — попита Киндерман.

— Спенсър — поправи го Шарън, после бутна стола назад и стана да вдигне смачканата хартия от пода, като си мърмореше: — Не ставам за баскетболистка.

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — успокои я детективът и посегна към книжната топка.

— О, благодаря — рече Шарън и седна отново.

— Извинявайте… секретарка ли сте?

— Шарън, това е… — Крис се обърна към Киндерман. — Прощавайте, как ви беше името?

— Киндерман. Уилям Киндерман.

— А това е Шарън Спенсър.

— Приятно ми е — кимна любезно детективът. Шарън бе скръстила ръце върху машината и го гледаше с любопитство.

— Може би ще ми помогнете.

Шарън трепна.

— Аз ли?

— Да, може би. През нощта, когато почина господин Денингс, вие сте отишли до аптеката, а той е останал сам в къщата, нали?

— Не съвсем. Ригън беше тук.

— Дъщеря ми — поясни Крис.

— Как се пише?

— Р-и-г-ъ-н — продиктува Крис.

— Прекрасно име — каза Киндерман.

— Благодаря.

Детективът пак се обърна към Шарън.

— Онази вечер Денингс е дошъл да се види с госпожа Макнийл?

— Да.

— Чакаше ли я скоро да се прибере?

— Да, така му казах.

— Много добре. И по кое време излязохте? Помните ли?

— Чакайте да помисля. Гледах новините, така че… не, чакайте… да, точно така. Помня как се подразних, защото аптекарят ми каза по телефона, че момчето за доставки вече си е тръгнало, а аз му рекох „Стига де“ и стана дума, че е едва шест и половина. Бърк дойде десетина минути след това, най-много двайсет.

— Значи — обобщи детективът — той е дошъл тук някъде около седем без петнайсет. Нали така?

— И какво значение има това? — попита Крис.

Смътното напрежение, което усещаше, продължаваше да се засилва.

— Това повдига един въпрос, госпожо Макнийл. Да дойде тук около седем без петнайсет и да си тръгне само след двайсет минути…

Крис сви рамене.

— И какво? Това е Бърк. Типично за него.

— А дали е било типично за него — попита Киндерман — да посещава баровете на улица M?

— Не. Ни най-малко. Поне доколкото знам.

— Така си и мислех. Само попитах. Значи не би имал причина да застане на онова стълбище до къщата ви, след като си е тръгнал. А дали е имал навика да пътува с такси? Поръчваше ли си кола, преди да излезе?

— Да, винаги.

— Тогава почвам да се чудя — нали така? — защо или как е попаднал на стълбището онази вечер. Чудя се и защо таксиметровите компании нямат данни за друга поръчка от къщата през онази вечер, освен таксито, което е взело госпожица Спенсър точно в шест и четирийсет и седем…

— Не знам — промърмори Крис тихо и безжизнено.

— Да, не ми се вярваше да знаете — каза детективът. — А междувременно нещата станаха малко по-сериозни.

Крис едва дишаше.

— В какъв смисъл?

— Според доклада на патолога — обясни Киндерман — вероятността за злополука все още не е изключена. Но…

— Искате да кажете, че е бил убит?

— Ами изглежда, че положението… — Киндерман се поколеба. — Извинявайте, това ще е мъчително.

— Говорете.

— Положението на главата на Денингс и някои разкъсвания на шийните мускули…

Крис затвори очи.

— О, Боже!

— Да, казах ви, много е мъчително. Съжалявам. Наистина. Но знаете ли, това състояние — нека пропуснем подробностите — не може да се получи, не е паднал отвисоко, да речем пет или десет метра, преди да се изтъркаля надолу по стълбите. Така че, между нас казано, не е изключено… — Киндерман се обърна към Шарън. Тя седеше със скръстени ръце и го гледаше като омагьосана. — Нека първо да ви попитам нещо, госпожице Спенсър. Когато излязохте, къде беше господин Денингс? При детето ли?

— Не, беше долу, в кабинета. Наливаше си питие.

Киндерман се обърна към Крис.

— Възможно ли е дъщеря ви да си припомни дали онази вечер господин Денингс е бил в стаята й?

— Защо питате?

— Може ли да си спомни?

— Как би могла? Нали ви казах, бяхме й дали силно успокоително и…

— Да, да, казахте ми; така е; спомням си; но може би се е събудила.

— Не, не е — отговори Крис.

— Когато бях тук предния път, пак ли й бяхте дали успокоително?

— Да.

— Стори ми се, че я видях на прозореца.

— Грешите.

— Може би, може. Не съм сигурен.

— Слушайте, защо питате за това?

— Разбирате ли, както вече казах, има вероятност покойният да е бил тъй пиян, че случайно да е паднал от прозореца на дъщеря ви. Какво ще речете?

Крис поклати глава.

— Невъзможно. Първо, прозорецът винаги е затворен. Второ, Бърк винаги беше пиян, но никога не се отпускаше. Та той дори режисираше пиян. Как би могъл да падне през прозореца?

— Може би сте очаквали още някого през онази вечер?

— Още някого? Не.

— Имате ли приятели, които идват без покана?

— Само Бърк.

Детективът наведе глава.

— Толкова странно — въздъхна уморено той. — Озадачаващо. — После вдигна очи към Крис. — Покойникът идва да ви посети, остава само двайсет минути, без дори да ви види, и оставя самичко тук едно тежко болно дете. И ако си говорим откровено, както сама казахте, изглежда невероятно да е паднал през прозореца. Освен това шансът при падане да получи такива травми е едно на хиляда. — Той кимна към книгата за вещиците. — Четохте ли в тази книга за ритуалните убийства?

Крис поклати глава. Зловещото предчувствие се засилваше.

— Не — тихо отвърна тя.

— Може би не в тази книга — каза Киндерман. — Но… извинете ме; споменавам го само за да си напрегнете паметта… клетият господин Денингс е бил открит с прекършен врат, точно в стила на ритуалните убийства, извършвани уж от демони, госпожо Макнийл.

Крис пребледня.

— Някой безумец е убил господин Денингс и… — Киндерман замълча. — Зле ли ви е?

— Не, нищо ми няма. Продължавайте.

— Благодаря. Досега мълчах, за да ви спестя болката. И освен това имаше теоретична възможност да е злополука… Но лично аз не мисля така. Питате за мнението ми? За интуицията? Вярвам, че е бил убит от много силен човек, това първо. Фрактурите на черепа — това пък е второто. И разни други дреболии, които вече споменах, насочват към силната вероятност — макар и не пълна увереност — вашият режисьор да е бил убит, и чак след това изхвърлен от прозореца на дъщеря ви. Но тук не е имало никой освен дъщеря ви. Тогава как е възможно? Само по един начин: ако някой е дошъл в интервала между излизането на госпожица Спенсър и вашето завръщане. Затова питам пак: кой може да е дошъл?

Крис наведе глава.

— Мили Боже, почакайте малко!

— Да, съжалявам. Толкова е мъчително. А може и да греша. Но нали сега ще си помислите? Кой може да е дошъл?

Все още с наведена глава, Крис се замисли. После погледна Киндерман.

— Не, съжалявам. Просто не се сещам за никого.

Киндерман се обърна към Шарън.

— Тогава може би вие, госпожице Спенсър? Някой да е дошъл при вас?

— О, не, никой.

— Ездачът знае ли къде работиш? — попита Крис.

Киндерман вдигна вежди.