— Не.
— Да го е видяла на кино? Да е чула по радиото? Или по телевизията?
— Не.
— Да е чела Евангелието? Новия завет?
— Не. Защо питате?
— Там на няколко места се споменава за хора, обладани от духове и изцелени от Христос. Описанието на симптомите напълно съвпада с днешния синдром, така че…
— Вижте, няма смисъл. Разбрахте ли? Просто забравете. Само това ми липсваше — баща й да чуе, че съм повикала…!
Крис плъзгаше пръст от книга на книга, но не откриваше нищо, докато… Момент! Погледът й бързо се стрелна назад към едно заглавие на долния рафт. Книгата за вещиците, която й бе изпратила Мери Джо Перин. Крис я измъкна, разгърна на съдържанието и плъзна показалец по страницата докато изведнъж спря и си помисли: Ето! Това е! Обзе я тревожно предчувствие. Дали лекарите от клиниката не бяха прави? Това ли беше? Дали Ригън бе придобила болестта и симптомите чрез самовнушение от страниците на тази книга?
Главата се наричаше „Вселяване на духове“.
Крис слезе в кухнята, където Шарън бе разгърнала бележника си и тракаше писмо на пишещата машина. Крис размаха книгата.
— Шар, чела ли си това?
— Кое? — попита Шарън, без да спира да пише.
— Тая книга за вещиците.
Шарън отпусна ръце, завъртя се към Крис и погледна книгата.
— Не, не съм.
И тя отново започна да пише.
— Не си ли я виждала? Не си ли я прибирала в кабинета?
— Не.
— Къде е Уили?
— На пазар.
Крис кимна, постоя замислено и пак се качи в спалнята на Ригън, където Карл продължаваше да бди над леглото на дъщеря й.
— Карл!
— Да, госпожо.
Крис му показа книгата.
— Случайно да си намерил тази книга и да си я прибрал при другите в кабинета?
Икономът извърна безстрастното си лице към Крис и огледа книгата.
— Не, госпожо. Не съм.
И пак се обърна към Ригън.
Добре, може да е Уили.
Крис се върна в кухнята, седна на масата и като разгърна книгата, започна да търси нещо съществено, което според лекарите от клиниката би могло да породи симптомите на Ригън.
И го откри.
Като пряко следствие от преобладаващата вяра в демони се появява явлението, наречено „вселяване на духове“ — състояние, при което мнозина вярват, че техните телесни и мисловни функции са заграбени и контролирани от демон (най-честото убеждение през разглеждания период), или от духа на покойник. Това явление се среща в историята на всички времена и по целия свят, описанията му напълно съвпадат, и все пак не е намерило и до днес разумно обяснение. След фундаменталното изследване на Траугот Йостеррайх, публикувано за пръв път през 1921 г., към темата не е добавено почти нищо въпреки напредъка на психиатрията.
Крис се намръщи. „Не е намерило и до днес разумно обяснение.“ Бе останала с друго впечатление след разговора си с лекаря в клиниката.
Знае се следното: различни хора в различни времена са претърпявали тъй коренни промени, че околните са ги смятали за напълно различни личности. Понякога се променят не само гласът, маниерите, израженията и типичните движения на тялото, но и самия човек започва да се смята за напълно различен от предишната личност, придобивайки ново име — било то на човек или на демон — и нова, различна биография. На Малайския архипелаг, където вселяването се среща често и днес, духът на покойника често кара обладания да имитира жестовете, гласа и поведението му тъй поразително, че близките на мъртвеца избухват в ридания. Но освен така нареченото „псевдовселяване“ — случаите, които в крайна сметка се свеждат до измама, параноя, или истерия, — винаги е съществувал проблемът как да се обясни това явление. Най-старото му тълкуване е свързано със света на духовете и то навярно се потвърждава от факта, че понякога способностите на „нахлулата“ личност са съвсем различни от тези на първата. Например при демонично обсебване „демонът“ може да говори на чужди езици, непознати за първата личност.
Ето! Бръщолевенето на Ригън! Опит да си измисли език?
Крис трескаво продължи да чете:
… или прояви на различни парапсихологични явления като например телекинеза — придвижване на предмети без използването на физическа сила…
Тропането? Подскоците над леглото?
… При обладаване от духа на покойник има явления като описания от Йостеррайх епизод с един монах, който по време на пристъпите ставал способен и талантлив танцьор, макар че преди това никога не е танцувал. Понякога тези явления са толкова впечатляващи, че психиатърът Юнг след личното проучване на подобен случай можел да предложи само частично обяснение за онова, което бил сигурен, че „не може да бъде измама“.
Крис се намръщи. Това започваше да я плаши.
… а най-великият американски психолог Уилям Джеймс се вижда принуден да приеме „правдоподобността на духовното обяснение на това явление“, след като щателно е проучил така нареченото „Чудо от Уотсека“ — десетгодишно момиче от град Уотсека, Илинойс, което се превърнало в точно копие на друго момиче на име Мери Роф, починало в щатската лудница преди дванайсет години…
Крис четеше жадно и не чу как на вратата се позвъни; не чу как Шарън спря да трака и отиде да отвори.
Обикновено се приема, че демоничното обсебване произхожда от ранното християнство; но в действителност както обсебването, така и екзорсизмът са възникнали много преди времето на Христос. Древните египтяни, както и предходните цивилизации край Тигър и Ефрат вярвали, че телесните и духовни заболявания са причинени от вселяване на демони в тялото. Ето например заклинание срещу детски болести в древен Египет: „Махни се ти, който идваш в мрак, чийто нос е обърнат назад, а лицето наопаки. Ти ли дойде да целунеш това дете? Не ще ти позволя…“
— Крис?
— Шар, заета съм.
— Един детектив от отдел убийства иска да те види.
— О, за Бога, Шарън, кажи му да… — Изведнъж Кри: млъкна и вдигна очи. — Да, добре, Шарън. Нека дойде. Покани го.
Шарън излезе, а Крис наведе невиждащ поглед към страниците, обзета от неясно, но все по-силно предчувствие за ужас.
Шум на врата. Наближаващи стъпки. Усещане за очакване. Очакване? На какво? Също както се случва, когато не можеш да си припомниш удивителен сън, Крис усети очакване, което й се струваше познато и в същото време неопределено.
Детективът влезе със смачканата шапка в ръце — задъхан, накуцващ и почтителен.
— Да, заета сте. Виждам. Досаждам ви.
— Как върви светът?
— Много зле. А как е дъщеря ви?
— Без промяна.
— Много съжалявам. — Дишайки гърлено, Киндерман застана до масата и тъжните му кучешки очи се навлажниха от съчувствие. — На ваше място не бих приел никого; сигурно толкова се тревожите за дъщеря си. Бог ми е свидетел, когато моят Рут легна болна от… от какво беше всъщност? Не помня. И тогава…
— Моля, седнете — прекъсна го Крис.
— Да, благодаря, много благодаря — въздъхна с благодарност детективът и тежко се настани на един стол срещу Шарън, която невъзмутимо продължи да печата писмото.
— Извинявайте. Какво казвахте? — попита Крис.
— За дъщеря ми, тя… Не, няма значение. Ако почна, ще ви разкажа целия си живот, може и филм да направите. Наистина! Невероятно е! Ако знаехте и половината от това, което се случва в моето лудо семейство, щяхте… Не, няма значение. Добре, само една история! Само една! Всеки петък майка ми готви пълнен шаран. Само че цяла седмица — цяла седмица — никой не може да се изкъпе, защото майка ми е пуснала шарана във ваната да плува напред-назад, напред-назад, според нея така се изчиствал от токсините. А всъщност кой знае? Кой знае какви зли и отмъстителни мисли се въртят из главата на горкия шаран? Добре, стига толкова. Наистина. Понякога се смеем само за да не заплачем.
