Макс имаше една неоспорима дарба — умееше да замахва с батата за крикет. Бе получил образованието си в едно от немного известните частни училища в Англия и талантът му на батър с лява китка му даде възможност да се запознае и сприятели с онези хора, които по-късно щеше да обира. На човек, който без особено усилие набира точки колкото половин столетие, определено може да се вярва.

Отдалечените от столицата срещи допадаха най-много на Макс, тъй като му дадоха възможност да се запознае с единайсет нови жертви. Кенингтън Вилидж XI не правеше изключение. Докато милорд пиеше чай с отборите в близкия павилион, Макс успя да измъкне от местния рефер историята на шаха „Кенингтън“, включително и условието в завещанието на милейди, че синът, който достави червения цар, наследява автоматично целия комплект.

По време на една от почивките, докато нагъваше парче пандишпан, Макс смело попита милорд, дали би му разрешил да погледне шаха „Кенингтън“, тъй както бил голям любител на шахмата. Лорд Кенингтън с радост покани в дневната си човека, който бе доказал уменията си на спортист. В мига, в който Макс видя празното квадратче на царя върху дъската, в главата му се зароди план. Зададе няколко добре обмислени подвеждащи въпроса, на които домакинът охотно отговори. Макс не отвори дума за брата на милорд, нито за клаузата в завещанието. Остатъка от следобеда, докато стоеше като фидлер13, той дообмисляше плана си. Изпусна дори две топки.

Макс отказа поканата да отиде с останалите в селската кръчма след края на мача под предлог, че има спешен ангажимент в Лондон.

Веднага след като се прибра в апартамента си в Хамърсмит, той телефонира на свой стар познат, когото познаваше от един от престоите си в затвора. Съкилийникът му обеща да свърши работата, но срещу „известна сума“.

Макс избра един неделен следобед, за да посети отново Кенингтън Хол и да продължи проучването си. Остави допотопния си морган — в най-скоро време щяха да го приберат като антикварна рядкост — на паркинга за посетители. Следвайки указателните табели, се насочи към входната врата, където плати петте лири вход и получи билет. Разходите по поддръжката на имението наложиха повторното му отваряне за посетители в почивните дни.

Той се отправи с решителни стъпки по дългия коридор, украсен с портрети на прадедите на този род, работени от художници като Ромни, Гейнзбъроу, Лили и Стъбс. Всеки от тях би донесъл истинско състояние на притежателя, но очите на Макс бяха насочени към по-дребни предмети, които в момента се намираха в Дългата галерия.

Когато пристъпи в помещението, в което бе изложен шахът „Кенингтън“, той видя, че около червения шнур пред шедьовъра се е спряла малобройна група, на която екскурзоводът обясняваше нещо. Макс застана встрани и неволно чу историята, която вече добре знаеше. Изчака търпеливо хората да се изтеглят към дневната, за да се насладят на семейното сребро.

— Няколко от изложените предмети са били притежание на кораб от Армадата — долиташе до него гласът на екскурзовода.

Макс се огледа към коридора, по който беше дошъл, за да се увери, че не се задава нова група. Пъхна ръка в джоба си и извади оттам червен цар. Като оставим настрана цвета, фигурката бе идентична до най-малката подробност с тази, която стоеше в центъра на белите фигури. Макс бе наясно, че неговият цар няма да издържи въглеродния тест, но пък беше много доволен от факта, че притежава съвършено копие. Напусна Кенингтън Хол минута по-късно и пое по обратния път към Лондон.

Следващата стъпка, която трябваше да преодолее, бе да реши в кой град системите за сигурност на музеите са подходящи за неговия удар: Лондон, Вашингтон или Пекин. Дворецът на народа в Пекин печелеше от всяко положение, но пък Макс не можеше да пренебрегне цената на такова пътуване. Така или иначе Британският музей бе единственият кон, на който можеше да заложи. Онова, което още повече наклони везните в негова полза, бе мисълта, че ако трябва да избира къде да прекара следващите пет години — в китайски затвор, в американски или в затвор със свободен режим в Източна Англия, последният бе за предпочитане.

На следващата сутрин за първи път в живота си посети прочутия музей в Лондон. Жената на входа го насочи към дъното на приземния етаж, където бе изложена китайската колекция.

Макс откри стотици произведения на изкуството от Китай, изпълнили петнайсетте зали, и му бе необходим близо час, за да открие въпросния шах. По едно време дори му мина мисълта да помоли някой от охраната да го насочи, но бързо се отказа, защото се сети, че така само ще привлече излишно внимание, а и беше съмнително, че ще успеят да му отговорят.

Доста време се въртя из залата, докато остане сам. Не можеше да си позволи посетител или, още по-лошо, човек от охраната да стане свидетел на неговите номера. Беше забелязал, че служител минава през помещението на всеки трийсет минути. Следователно щеше да се наложи да действа единствено когато дежурният напусне залата, посветена на ислямското изкуство, а в същото време в стаята, в която беше той, да няма други посетители.

Мина близо час, преди това съвпадение да се получи, и той да е достатъчно сигурен, че може да действа. Измъкна проклетото човече от джоба си и го сравни със „законния“ цар от дъската под витрината. Двете фигури се гледаха една друга. Бяха съвършено еднакви, само дето едната бе на самозванец. Макс се огледа. Все още около него не се виждаше жива душа. Единайсет сутринта на вторник в чудесен слънчев ден.

Макс изчака дежурния да влезе в залата за ислямско изкуство и сръчно проведе замисления предварително план. С помощта на швейцарското си ножче повдигна капака на витрината, приютила китайския шедьовър. Мигом проехтя пронизителният вой на алармената система, но много преди първият служител на музея да дотича, Макс бе разменил местата на двамата царе, върна капака на мястото му и отвори първия попаднал му прозорец. След това с небрежна стъпка влезе в съседната зала. Разглеждаше внимателно костюма на някакъв самурай, когато двама души от охраната връхлетяха. Когато видя отворения прозорец, единият от тях изруга цветисто, а другият започна да се оглежда дали нещо липсва.

— А сега вероятно ще искаш да знаеш — видимо доволен от себе си продължи Макс своя разказ — как успях да преметна двамата братя?

Естествено, кимнах, но той продължи едва когато сви следващата си цигара.

— Нека първо ти кажа, че съществува правило, според което никога не бива да прибързваш със сделката, когато държиш предмет, който двама души искат да притежават. А в нашия случай спокойно можем да кажем, че те отчаяно искаха да го притежават. Следващото ми посещение — той замълча, за да запали спокойно цигарата си — бе в магазин на Чаринг Крос Роуд. Не се наложи да го издирвам дълго, тъй като те бяха пуснали реклама в „Йелоу Пейджис“ в раздела „Шах“. Магазинът беше „Марлоус“ и девизът му бе: „служим на майсторите и съветваме начинаещите“.

Макс пристъпи в сумрака на старо помещение, където бе посрещнат от възрастен господин, напомнящ много на характера на пешките: някой, който прави движения напред от време на време, но изглежда така, сякаш очаква всеки момент да бъде отстранен от противниковия играч — във всеки случай съвсем не човек, готов да прекоси цялата дъска, за да стане цар. Макс го попита за комплекта шах, който бе изложен на витрината, след което започна да задава добре репетираните си предварително въпроси и в крайна сметка стигнаха до цената на червения цар в шаха „Кенингтън“.

— Ако някога тази фигура се появи на пазара — замислено промълви мъжът, — цената положително ще надхвърли петдесет хиляди лири. Всеки знае, че кандидатите да я притежават са двама.

Вестта за подобна стойност накара Макс да направи някои леки корекции в плана си. Следващият проблем възникна от факта, че онова, с което разполагаше в банковата си сметка, за нищо на света нямаше да му покрие разноските при пътуване до Ню Йорк. Стигна до решението „да придобие“ няколко дребни предмета от големите домове, които след пласирането щяха да му донесат достатъчно средства за пътуване до Щатите. За щастие беше разгарът на сезона по крикет.