— Щом се приберем, връщаме парите обратно в касата — заяви Сю.

— Как ще обясним на инспектора от пощите в началото на следващия месец защо имаме толкова голяма наличност пари в брой?

— Няма да заявяваме суми и докато дойде време за проверка, ще успеем да раздадем голяма част от парите, изтеглени извън необходимото.

— Ами осребрените пощенските записи?

— В сейфа останаха достатъчно пари — напомни Сю на съпруга си.

— А какво ще правим с паспортите?

— Ще ги унищожим веднага щом се приберем.

При пресичането на границата на Линкълншър те вече бяха решили да продължат да работят в пощенската станция, независимо от свалянето на категорията й. Сю дори беше решила какви нови неща ще могат да продават, за да припечелват допълнително. Щом колата свърна към „Виктория Кресънт“, усмивката, която доскоро бе огряла лицето й, угасна при вида на сините светлини на полицейските коли. Старичкият роувър спря и тутакси го наобиколиха дванайсетина полицаи.

— По дяволите! — изруга тя, нещо напълно недопустимо за председател на Съюза на майките, помисли си Крис, но от друга страна пък беше напълно съгласен с нея.

Господин и госпожа Хаскинс бяха арестувани вечерта на 29 декември. Откараха ги до полицейския участък на Клийторп и ги вкараха в две различни стаи за разпит. Не се наложи полицаите да приложат тактиката на доброто и лошото ченге, тъй като и двамата си признаха веднага. Прекараха нощта в отделни килии и на другата сутрин ги обвиниха в кражба на 250000 лири, собственост на пощенските служби, и в незаконно придобиване на четири паспорта.

Признаха се за виновни и по двете обвинения.

Освободиха Сю Хаскинс от затвора „Моретън Хол“ четири месеца след постъпването й там. Крис беше пуснат година по-късно. Докато беше в затвора, той измисли друг план, ала когато излезе на свобода, от „Британия Файнанс“ му отказаха подкрепа. В интерес на истината господин Тримейн се беше пенсионирал.

Господин и госпожа Хаскинс продадоха собствеността си на „Виктория Кресънт“ за 100000, а седмица по-късно се качиха на древния си роувър и се отправиха към Дувър, където се качиха на ферибота, показвайки истинските си паспорти. Озовали се веднъж в Албуфейра, те отвориха магазинче за пържена риба и пържени картофи. Все още не са много популярни сред местните, но стоте хиляди англичани, които посещават курорта всяка година, им осигуряват достатъчна клиентела.

Аз бях сред тези, които се престрашиха и поеха риска да направят малка инвестиция в новото им предприятие. С радост мога да кажа, че вече съм си върнал всяко вложено пени, с лихвите при това. Странно нещо е светът. Но както правилно отбеляза съдия Грей, господин и госпожа Хаскинс не са престъпници.

И само още нещо. Стампс почина, докато Сю и Крис бяха още в затвора.

Италианците са единствената нация, която притежава таланта да обслужва, без да е сервилна. Един французин ще разлее соса върху любимата ти вратовръзка и няма дори да се опита да се извини, но пък междувременно ще те ругае на собствения си език. Китаецът мълчи през цялото време, а гъркът те оставя да чакаш с часове, преди да ти донесе менюто. Американците непрестанно искат да ти обяснят, че те всъщност не са сервитьори, а безработни актьори, и съобщават какъв е специалитетът на заведението за деня, все едно са на прослушване. Англичаните е много вероятно да те ангажират с толкова дълъг разговор, че започваш да се чудиш с кого всъщност си дошъл на вечеря, със сервитьора или с човека, когото си поканил. Докато германците… Да си спомняте кога за последен път сте се хранили в немски ресторант?

Неслучайно хората са единодушни, че италианците са тези, които заслужават овациите и е редно да получат наградата. Те умеят да съчетаят очарованието на ирландеца, кулинарните умения на французина и педантичността на швейцареца и макар да са в състояние да ти представят километрична сметка, всички се оставяме да ни скубят.

Това в пълна степен важи за Марио Гамботи.

Марио произхожда от голям флорентински род, от който никой не пее, не рисува, не играе футбол, ето защо с радост пристига в Лондон и започва да работи като момче за всичко в един лондонски ресторант.

Винаги когато отида да обядвам в изискания малък ресторант във Фулам, той успява да скрие неодобрението си от това, че поръчвам супа минестроне, спагети със сос „Болонезе“ и бутилка „Кианти класико“.

— Чудесен избор, маестро — заявява той и дори не си прави труда да запише поръчката ми. Обърнете внимание на обръщението „маестро“; не „милорд“, което би било низкопоклонничество, не и „сър“, което би прозвучало нелепо след двайсет години приятелство, а „маестро“ — особено ласкателно прозвище, тъй като от сигурен източник (собствената му съпруга) знам, че не е чел нито една от книгите ми.

По времето, когато бях обитател на затвора от отворен тип „Норт Сий Кемп“, Марио изпрати писмо до директора, в което искаше разрешение да дойде един петък и да ми сготви обяд. Директорът, очевидно развеселен от подобно искане, бе написал официален отговор, в който обясняваше, че ако даде разрешение, то не само ще наруши множество разпореждания на заведението за изтърпяване на наказания, но и неизбежно ще доведе до буря на страниците на таблоидите. Той ми показа своето писмо и с изненада видях, че подписът отдолу е „твой Майкъл“.

— И вие ли сте клиент на ресторанта на Марио? — попитах с любопитство.

— Не — отвърна директорът. — Той беше мой клиент.

„При Марио“ се намира на Фулам Роуд в Челси, а славата му до голяма степен се дължи и на жена му Тереза, която върти кухнята. Марио е винаги на предната линия с клиентите. Редовно обядвам там в петък и често пъти ме придружават двамата ми синове с последните си приятелки, които се менят по-често и от менютата.

С годините разбрах, че много от посетителите са редовни клиенти, което създава впечатлението, че всички ние сме членове на изискан клуб, в който е почти невъзможно да ангажираш маса, без да си в постоянния списък. Истинското доказателство за популярността на Марио е, че в ресторанта му не приемат кредитни карти — чекове, в брой и плащане по сметка са добре дошли, но в края на всяко меню с големи черни букви стои надпис: НЕ ПРИЕМАМЕ ПЛАЩАНЕ С КРЕДИТНИ КАРТИ.

През август заведението е затворено, за да може семейството да посети роднините си във Флоренция и да се срещне с останалите от клана Гамботи.

Марио е истинско въплъщение на италианеца. Червеното му ферари може да се види паркирано пред ресторанта, яхтата му — по думите на сина ми Джеймс — е на котва в Монте Карло, а децата му — Топи, Мария и Роберто учат съответно в „Сейнт Полс“, „Четнам“ и „Съмър Фийлд“6. Важно е да опознаят типа хора, които в бъдеще ще скубят в семейния ресторант. В операта — винаги Верди и Пучини, никога Вагнер или Вебер — те са в собствена ложа.

Почти ви чувам да се питате как един толкова находчив и интелигентен човек приема да сервира на поданици на нейно величество? Да не би да е участвал в сбиване след футболен мач между „Арсенал“ и „Фиорентина“? Да не би твърде често да е карал с превишена скорост ферарито си? Или е забравил да плати данъците си? Нищо подобно. Извършил е действие, нарушаващо един от английските закони, което в държавата на неговите прадеди би се сметнало за част от всекидневието.

Представям ви и следващия герой на нашия разказ — господин Денис Картрайт, на работа за друга институция на нейно величество.

Господин Картрайт е инспектор в Управлението за събиране на преки данъци. Той е от хората, които рядко се хранят в ресторант, но дори да се случи такова нещо, избира заведения далеч не толкова изискани като „При Марио“. Решат ли с жена му Дорис да хапнат италианска храна, посещават обикновено „Пица Експрес“. Независимо от това той е обзет от интерес как господин Гамботи успява да поддържа такъв стандарт на живот, при условие че в данъчната служба постъпва декларация за определен доход. Ресторантът носи доход от някакви си 172000 лири при оборот от малко повече от два милиона. След данъка господин Гамботи разполага — Денис внимателно провери числата — с малко повече от 100000 лири. Как успява да поддържа жилище в Челси, три деца в частни училища и ферари, да не говорим за яхтата в Монте Карло и един Господ знае още какви имоти във Флоренция? Господин Картрайт беше решителен човек и реши, че ще разбере как става това.