— Само един, господин началник — рече Малик. — Разполагам ли с друга възможност?

— О да — отвърна Кумар. — Можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.

Бяха ходили заедно на училище наистина, но с това се изчерпваше приликата помежду им.

Джан Лоренцо Веничи се прояви като изпълнително дете още на пет годинки, когато тръгна на забавачка, докато Паоло Кастели закъсня за първия учебен час и впоследствие това му стана навик.

В класната стая, където четеше от учебника, пишеше съчинения и излизаше на дъската да го изпитват, Джан Лоренцо се чувстваше у дома си и успяваше да засенчи връстниците си. Паоло постигаше същия успех на футболното игрище със способността си рязко да сменя ритъма, да финтира и изневиделица да вкарва голове, изненадвайки и съотборниците си, и противника. Двете момчета продължиха в „Света Сесилия“, най-престижната гимназия в Рим, където проявиха дарбите си пред по-широка аудитория.

Безгрижното юношество отмина и те останаха в столицата: Джан Лоренцо продължи в най-стария университет на страната, а Паоло — като нападател в най-стария футболен клуб. Движеха се в различни кръгове, но някак успяваха да се държат в течение как напредва другият. Джан Лоренцо жънеше успехи в една област, Паоло в друга, ала и двамата постигаха целите си.

Джан Лоренцо се дипломира и започна работа при баща си в галерия „Веничи“, като се зае да извлече практическа полза от своите познания с желанието да надмине баща си и да стане най-уважаваният познавач на изобразителното изкуство в Италия.

По същото време Паоло бе излъчен за капитан на „Рома“. Окуражаван от възгласите и преклонението на почитателите си, той изведе отбора начело в шампионата и му спечели европейска слава. Достатъчно бе Джан Лоренцо да прелисти кой да е вестник, за да се осведоми за успехите на своя бивш съученик, а от клюкарските колонки научаваше за поредната красавица, появила се редом с него: още една разлика помежду им.

Джан Лоренцо бързо откри, че за да си изгради стабилна репутация в избраното поприще, не бива да разчита на случаен пробив, а по-скоро на задълбочени проучвания, съчетани с разумна преценка. От баща си бе наследил двете най-важни оръжия от арсенала на галериста — наблюдателност и нюх. Антонио Веничи бе научил сина си не само как, но и къде да гледа, за да открие някой шедьовър. Старецът приемаше да посредничи при покупката и продажбата само на безспорни шедьоври на ренесансовата живопис и скулптура, които изобщо не биха се появили на пазара. Единствено най-ярките произведения на изящното изкуство бяха в състояние да го накарат да прекрачи вън от галерията. Синът тръгна по пътя на баща си. Когато пое бизнеса, галерията купуваше и продаваше не повече от три-четири картини на година, ала тези шедьоври сменяха своя притежател срещу суми, съизмерими с тези за привличането на поредния нападател в „Рома“. След четирийсет години в бизнеса бащата на Джон Лоренцо беше наясно не само кои са притежателите на най-ценните колекции, но и — което бе още по-важно — кои от тях са склонни или по-скоро принудени да се разделят с някой и друг шедьовър.

Навлизайки в тънкостите на занаята, Джан Лоренцо бе така потънал в работа, че пропусна новината за контузията на Паоло Кастели в мача за европейската купа срещу отбора на Испания. Травмата изпрати Паоло на скамейката при резервите и го лиши от вниманието на журналистите, когато стана ясно, че е настъпил моментът да бъде продаден.

Паоло слезе от световната сцена тъкмо когато Джан Лоренцо стъпи на нея — той предприе обиколка из Европа в търсене на най-редки гениални творения, което, ако се увенчаеше с успех, го караше да предприеме ново дирене — този път на човек, достатъчно състоятелен, за да си купи въпросната творба.

Джан Лоренцо често се чудеше какво се е случило с Паоло, след като приключи футболната му кариера, тъй като пресата вече не следеше всяка негова стъпка. За годежа му обаче научи още на другия ден.

Изборът му на спътница в живота отново го изведе на първите страници.

Анджелина Порчели бе единствена дъщеря на Масимо Порчели, президент на футболния клуб „Рома“ и председател на борда на директорите на „Улитокс“, най-голямата фармацевтична компания в Италия. „Равностоен брак в тежката категория“ — гласеше заглавието в един таблоид.

Джан Лоренцо отгърна на трета страница, за да прочете какво се крие зад тази бомбастична фраза. Бъдещата съпруга на Паоло се оказа с ръст от 185 сантиметра. Подходяща височина за манекенка, ще си кажете навярно, но аналогията би трябвало да свърши дотук по простата причина, че другият показател, привлякъл интереса на репортерите, бе теглото на Анджелина. То варираше между 150 (според традиционните издания) до 175 килограма (според таблоидите).

Виж, снимката е друго нещо — тя струва повече от хиляда думи. Джан Лоренцо старателно разгледа няколко снимки на Анджелина и заключи, че единствен Рубенс би я взел за модел. Дизайнери от Милано, стилисти от Париж, бижутери от Лондон, да не говорим за кавалкадата лични треньори по фитнес, диетолози и масажисти бяха положили неимоверни усилия, но така и не бяха успели да превърнат пухкавата фея от приказките в примабалерина. Въпреки добронамереното — а в някои случаи и не тъй добронамерено — старание на фотографите, те успяваха единствено да подчертаят видимата разлика между нея и годеника й, особено на общите снимки. Очевидно вторачена в размерите на Анджелина, италианската преса не откри нищо друго интересно в нея.

Джан Лоренцо отгърна на страниците, посветени на изкуство, и напълно забрави за Паоло. На другия ден обаче, когато се появи в галерията и влезе в кабинета си, секретарката му връчи голяма картичка, изписана със златни букви. Ето какво прочете Джан Лоренцо:

Шест седмици по-късно Джан Лоренцо се присъедини към хиляда отбрани гости в градината на Вила Боргезе. Скоро стана ясно, че синьор Порчели е твърдо решен сватбата на неговото единствено дете да остави незабравим спомен не само у булката, но и у всички присъстващи.

Градината, разположена на един от седемте хълма над града, и внушителната постройка в ръждивокафяво и бледожълто създаваха у гостите чувството, че са попаднали в приказка. Джон Лоренцо направи обстойна обиколка, разгледа скулптурите и фонтаните, срещна стари приятели и връстници, с които не се бе виждал от години. Двайсетина минути преди началото на церемонията се появиха прислужници с бели перуки и ливреи — дълги сини сака, обточени със златни галони, — които подканиха гостите да заемат местата си в розовата градина.

Джан Лоренцо се присъедини към тълпата, отправила се към наскоро поставените в полукръг амфитеатрално наредени пейки, обърнати към издигнат подиум с олтар в средата; разположението наподобяваше футболен стадион, където в неделя следобед се разиграва съвсем различен спектакъл. С окото на познавач Джан Лоренцо обхвана вълшебната гледка към Рим, още по-ослепителна заради присъствието на не една и две красиви жени, облечени в тоалети, с които вероятно се появяваха за пръв — а може би в отделни случаи и за последен — път. Придружаваха ги елегантни мъже във фракове и бели ризи, у които желанието да направят впечатление се ограничаваше единствено до избора на ярка по-тясна или по-широка вратовръзка. Джан Лоренцо разпозна видни политици, индустриалци, актьори, светски мъже, както и мнозина от някогашните съотборници на Паоло.

Следващият актьор, който се появи на сцената, бе самият Паоло, придружен от своя кум — известен футболист, чието име Джан Лоренцо не успя да си спомни. Когато младоженецът мина по тревата и се качи на подиума, Джан Лоренцо за пореден път си даде сметка защо жените не успяваха да откъснат очи от него. Паоло зае мястото си отдясно на олтара в очакване на булката.