— Не, господине — отвърна човекът. — Да позвъня ли в стаята? — Министърът кимна отривисто. И двамата застинаха в очакване. — Никой не отговоря. Може би господин Барнзли вече слиза.

Ченков кимна отново и закрачи неспокойно из фоайето. Погледът му час по час се стрелваше към вратите на асансьора. Часовникът му показваше девет и десет, когато, изнервен докрай и разтревожен, че може да закъснее за срещата с президента, той отново доближи рецепциониста.

— Опитайте отново — нареди той.

Човекът изпълни нареждането незабавно, но отговорът му бе същият като преди малко.

— Изпратете горе управителя — почти излая министърът. Служителят на хотела кимна, вдигна телефона и набра нужния номер.

Само след няколко минути се появи висок, елегантно облечен мъж в тъмен костюм.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин министър? — попита той.

— Трябва да влезем в апартамента на господин Барнзли.

— Разбира се, господин министър, моля последвайте ме.

След няколко минути тримата бяха на деветия етаж и забързано се насочиха към апартамент „Толстой“, на чиято врата висеше табелата с надпис „Моля, не безпокойте“. Министърът потропа енергично на вратата, но никой не отговори.

— Отворете вратата — нареди той с тон, нетърпящ възражение. Рецепционистът се подчини незабавно.

Пръв в стаята влезе министърът и спря стъписано при вида на двете бездиханни тела в леглото. Лекарят на хотела бе повикан веднага.

Три пъти през този месец го бяха викали за подобни случаи, но за първи път ставаше дума за чужденци.

— Сибирската болест — съобщи лекарят приглушено след кратък оглед на телата. Вдигна поглед към министъра и додаде: — Очевидно жената е починала през нощта, а мъжът е издъхнал преди около час.

Министърът мълчеше.

— Предварителното ми заключение е, че тя вероятно е пила твърде много от местната вода, докато съпругът й — обърна той очи към безжизненото тяло на Дик — се е заразил от нея през нощта. Нещо, което често се случва при съпружески двойки. Като мнозина от нашите сънародници, той вероятно не е знаел. — Поколеба се, преди да продължи: — Сибериус е една от онези редки болести, които са не само силно токсични, но и много заразни.

— Говорих с него снощи — намеси се управителят — и го попитах дали не иска да изпратя лекар. Увери ме, че жена му се възстановява и вероятно ще бъде на крак на следващата сутрин.

— Тъжно е наистина — отбеляза лекарят и след малко добави: — Ако беше приел, вероятно за жена му щеше да е твърде късно, но пък щяхме да се опитаме да спасим него.

Патрик О’Флин стоеше пред бижутерския магазин на Х. Самюъл, стиснал тухла в едната си ръка. Постоя така миг-два с поглед, вперен във витрината. Сетне се усмихна, замахна и запрати тухлата в стъклото пред себе си. Пукнатините тутакси плъзнаха и образуваха широка паяжина, но стъклото остана на място. В същия миг се разнесе и оглушителният вой на алармата, който отекна в чистата прохлада на октомврийската вечер на поне два километра разстояние. По-важно за Пат бе, че сигналната система бе свързана с полицията.

Той стоеше неподвижно и се наслаждаваше на стореното. Не минаха и деветдесет секунди и той чу сирени в далечината. Наведе се и взе тухлата от тротоара. Воят на полицейските коли ставаше все по-силен. Когато спирачките на първата изскърцаха пред бордюра, Пат вдигна ръката, която стискаше тухлата, и се наведе леко назад, подобно на хвъргач на копие, устремил се към златния олимпийски медал. Двама полицаи изскочиха от колата. По-възрастният от тях се направи, че не вижда Пат, чиято ръка стърчеше все така високо вдигната, и приближи до витрината, за да провери щетите. Стъклото, макар и напукано, все още не падаше. Желязната решетка вече се бе спуснала зад него, нещо, което Пат чудесно знаеше, че ще се случи. Когато полицаите се приберат в управлението, те непременно щяха да позвънят на управителя на магазина, да го измъкнат от топлото легло и да го пратят да изключи алармата.

Сержантът се обърна и застана лице в лице с Пат, който стоеше с все така вдигната високо ръка.

— Хайде, Пат, дай това и влизай в колата — рече униформеният мъж и отвори задната врата.

Пат се усмихна широко, подаде тухлата на младия, гладко избръснат полицай с думите:

— Ще имате нужда от доказателството.

Полицаят го зяпна онемял.

— Благодаря, сержант — леко наклони глава нарушителят, качи се в колата и се усмихна на младока, който се настаняваше вече зад волана. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул?

— Много пъти — прекъсна го сержантът, седна до Пат и затръшна вратата.

— Няма ли да ми сложите белезници? — попита Пат.

— Не ми харесва да съм закопчан за теб. Искам само да ми се разкараш от главата. Защо не вземеш да се прибереш в Ирландия?

— Затворите им са далеч по-долна категория — обясни Пат. — А и там никой не проявява към мен такова уважение като вас, сержант — додаде, докато колата вече се отделяше от бордюра и се насочваше към полицейския участък. — Бихте ли ми казали името си? — наведе се към предната седалка арестантът.

— Полицай Купър — представи се младият мъж.

— Да имате някаква връзка с главен инспектор Купър?

— Той е мой баща.

— Много възпитан човек — отбеляза Пат. — Колко чаши чай с бисквити сме изпили заедно. Надявам се, че е в добро здраве.

— Наскоро се пенсионира — информира го полицаят.

— Много жалко. Нали ще му кажете, че Пат О’Флин е питал за него? И моля да предадете на него и на любезната ви майка най-добрите ми пожелания.

— Престани с глупостите си, Пат — пресече го сержантът. — Младежът е излязъл само преди няколко седмици от Пийл Хаус8.

В този момент колата спря пред полицейското управление. Сержантът излезе на тротоара и задържа вратата пред Пат.

— Много благодаря, сержант — рече Пат изискано, сякаш се обръщаше към портиер на „Риц“.

Младият полицай се ухили и изпрати с поглед сержанта и Пат, които вече изкачваха стълбите към управлението.

— Добър вечер и на вас, господин Бейкър — поздрави Пат човека зад бюрото.

— Господи! — възкликна дежурният полицай. — Не може да е вече октомври.

— Боя се, че е така, сержант — отговори Пат. — Дали обичайната ми килия е свободна? Нали знаете, че ще остана тук за една нощ.

— Не е, за съжаление — отвърна дежурният. — Там вече е настанен един истински престъпник. Налага се да се задоволиш с килия номер две.

— Но аз ползвам винаги номер едно — запротестира Пат.

Човекът повдигна изненадано вежди.

— Не, вината е моя — призна Пат. — Трябваше да кажа на секретарката да се обади предварително и да запази килия. Ще искате ли да видите личната ми карта?

— Няма нужда, имаме данните ти.

— А отпечатъци от пръстите?

— Само ако си успял по някакъв начин да заличиш старите. Не мисля, че са ни необходими нови. Най-добре подпиши протокола за задържане.

Пат взе химикалката и се подписа със замах.

— Заведи го във втора килия, полицай.

— Благодаря ви, сержант. — Пат тръгна напред, но след няколко крачки спря и се обърна към дежурния. — Бихте ли ме събудили утре в седем, сержант? С чаша чай, предпочитам „Ърл Грей“, и сутрешния брой на „Айриш Таймс“.

— Разкарай се, Пат — изръмжа дежурният, а полицаят едва се удържа да не се изкикоти.

— Това ме подсети — продължи невъзмутимо Пат. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул, а отговорникът…

— Махни го оттук, полицай, ако не искаш да прекараш времето до края на месеца в дежурства на пътя.