Неговото място било начело на масата, от дясната му страна седяла Изабела, а от лявата — Алексис. Щом всички се настанили, започнали да пристигат блюда, претрупани с храна, а виното се леело сякаш се провеждала разгулна оргия, а не сватба на малък остров. Но защо ли се учудвам, нали богът на виното Бакхус е грък?

Когато в далечината се разнесъл камбанен звън, отбелязващ настъпването на единайсет часа, Джордж намекнал на кума, че е време за неговата реч. За разлика от Джордж кумът бил пиян и, естествено, на другата сутрин не помнел и дума от онова, което казал. След него станал да говори младоженецът, който се опитал да изрази колко е щастлив, че се е оженил за такова момиче. Отново приятелите му огласили нощта с изстрели от пистолетите си.

Последен се изправил Джордж. Било късно и гостите гледали умолително домакина на тържеството. Като видял колко бутилки вече се търкаляли по масата, той се задоволил с кратко обръщение към младоженците, на които пожелал благословено бъдеще — според традицията начин да пожелаеш много деца. След това приканил тези, които още можели да се държат на краката си, да се изправят, за да пият за здравето на младоженеца и булката. „Изабела и Алексис“, крещели всички, в твърде нестроен хор.

Щом аплодисментите и виковете стихнали, оркестърът подхванал първата мелодия. Младоженецът станал и повел своята жена на първия им танц. Стъпването им на дансинга било приветствано от нов залп. След тях на дансинга стъпили и родителите на Алексис, и Джордж и Христина.

Джордж танцувал с жена си, с младоженката и с майката на младоженеца, след което се отправил към мястото си начело на масата, а по пътя продължил да се здрависва с десетките гости, които искали да му благодарят за тържеството.

Най-сетне и той можел да си налее чаша червено вино — нали вече бил приключил с официалните си задължения? В този миг се появил старецът.

Джордж го зърнал да седи самичък на входа на градината и мигом скочил да го посрещне. Оставил чашата на масата, и прекосил моравата, за да приветства неочаквания гост.

Андреас Николаидис се опирал тежко на двата си бастуна. На Джордж не му се искало дори да си представи колко усилия е коствало на възрастния мъж да изкачи стръмния хълм от малката си къща, построена на същия този склон. Джордж се поклонил ниско и приветствал човека, превърнал се в легенда за Кефалония и за Атина, макар никога да не бил напускал острова. Питали го защо и той отговарял неизменно:

— Защо му е на някого да напуска Рая?

Когато през 1942 година остров Кефалония бил окупиран от германците, Андреас Николаидис, тогава двайсет и три годишен, избягал на хълмовете и оглавил съпротивата. Докато траела окупацията, за главата му била обявена висока награда, но той останал в планините и също като Александър не се върнал, докато враговете не били прогонени далеч от родните земи.

Щом през 1945 година мирът бил провъзгласен, Андреас се прибрал победоносно и станал кмет на Кефалония, пост, който заемал цели трийсет години. Сега, вече на повече от осемдесет години, нямало семейство на острова, което да не му било задължено по някакъв начин. Малко били тези, с които не го свързвало роднинство.

— Добър вечер, господине — поздравил го Джордж. — Голяма чест е за нас да ви видим на сватбата на моята племенница.

— Честта е по-скоро за мен — отговорил Андреас. — Дядото на вашата племенница се би редом с мен и загина пред очите ми. А и е привилегия за един стар човек — намигнал той дяволито — да целува всяка младоженка на този остров.

Джордж внимателно подкрепил стареца покрай дансинга по посока на голямата маса. Гостите спирали да танцуват, за да го поздравят. По настояване на Джордж Андреас бил настанен на неговото място начело на масата. Така че да седне между двамата младоженци. Старецът се опитал да откаже, но после приел. А когато Изабела го видяла до себе си, избухнала в радостни сълзи и прегърнала сърдечно възрастния мъж.

— Присъствието ви прави нашата сватба съвършена — хълцала тя.

Андреас се усмихнал и прошепнал на Джордж:

— Щеше ми се като бях млад, присъствието ми да имаше същото въздействие върху жените.

Джордж оставил младите да си говорят с възрастния мъж и отишъл да донесе блюдо с подбрани храни за изтъкнатия гост. Взел и една бутилка от виното, което собственият му баща му подарил в деня на сватбата му. Натоварен с всичко това, той се обърнал, за да го занесе на госта, и в този момент камбаните на черквата отброили дванайсет удара — началото на новия ден.

За пореден път тази вечер младежите на дансинга изстреляли залп във въздуха с оръжието си. Джордж сбърчил чело, но се сетил за собствената си младост. С чинията в едната ръка и с бутилката специално вино в другата, той си проправял път между гостите към челното място на масата, заето сега от Андреас Николаидис.

Най-неочаквано един от младежите, който очевидно бил пил повече от необходимото, се спънал неволно в ръба на дансинга в момента, когато изстрелвал последния пълнител на своето оръжие. Джордж се вцепенил от ужас, виждайки как старецът се свива на стола, а главата му клюмва на масата. Джордж пуснал блюдото с храна и бутилката на тревата и в този момент проехтял писъкът на булката. Затичал се към масата, но вече било твърде късно. Андреас Николаидис бил мъртъв.

Веселото тържество се превърнало за секунди в тревожен кошер — едни плачели, други пищели, а някои падали на колене, но повечето мълчали вцепенени, неспособни да реагират на случващото се.

Джордж се навел над тялото и вдигнал стареца на ръце. Понесъл го през моравата, а гостите се отдръпвали встрани и с наведени глави образували шпалир.

Джордж току-що бе наддавал до пет хиляди лири за два билета за мюзикъл в Уест Енд, когато завърши разказа си за Андреас Николаидис.

— Твърди се, че Андреас е спасил живота на всеки един от жителите на този остров — въздъхна той и вдигна чаша в памет на този забележителен старец. Замълча за миг и додаде: — Включително и моя.

— Защо иска да ме види? — попита полицейският началник.

— По личен въпрос.

— Кога е излязъл от затвора?

Секретарката отново погледна папката с досието на Радж Малик.

— Преди шест седмици — отвърна тя.

Нареш Кумар се изправи, бутна стола си назад и закрачи из стаята — обичайна реакция, когато се налагаше да обмисли някой проблем. Беше си внушил — донякъде успешно, — че редовното обхождане на кабинета представлява един вид гимнастика. Отдавна бяха отминали дните, когато имаше сили следобед да поиграе хокей, привечер да се разкърши с два-три гейма скуош, след което на бегом да се върне в участъка. Всяко повишение добавяше нова сребърна нашивка на еполетите и поредните пет-шест сантиметра към талията му.

— Като се пенсионирам, ще имам повече време и пак ще започна да тренирам — често се заканваше той пред заместника си Анил Кан. И двамата се преструваха, че вярват на изречените думи.

Полицейският началник спря пред прозореца и погледна към оживените улици на Мумбай четиринайсет етажа по-долу: десет милиона жители — от най-бедни до най-богати. А той бе призван да поддържа реда сред тая пъстра гмеж от мизерни просяци до милионери. Неговият предшественик си бе отишъл с думите: „В най-добрия случай ти остава надеждата да не прекипи врящият чайник.“ След по-малко от година, когато на свой ред предадеше поста на своя заместник, той щеше да му завещае същия съвет.

Нареш Кумар цял живот бе изкарал в полицията — също като баща си. Най-много му допадаше непредсказуемостта на тази работа. Ето и днес не мина без изненади, макар че много неща се бяха променили от времето, когато можеше да перне някое хлапе зад ухото, ако го хване да краде манго. Днес беше друго: аха да посегнеш, и родителите те изправят на съд за побой, а детето заявява, че има нужда от психиатър. За негов късмет заместникът му Анил Кан се бе примирил, че пукотевицата по улиците, наркопласьорите и борбата с тероризма са неизменна част от живота на съвременния полицай.