След няколко дискретни запитвания разбра, че Дъг все още може да бъде видян в Марсилия да разтоварва брюкселско зеле и грах и след това да товари банани. Единствената промяна била, че минава през границата при Нюхейвън, което според Кайнен удължаваше пътя с поне няколко часа.

Всички митнически служители имаха правото да прекарат един месец всяка година в друг граничен пункт, за да подсилят позициите си за повишение. Предишната година господин Кайнен бе избрал летище „Хийтроу“, но сега посочи Нюхейвън.

Той чакаше търпеливо Дъг да се появи на пристанището, но едва в края на втората седмица забеляза стария си враг да се готви да слезе от ферибота „Олсън“. В момента, в който познатият му фургон стъпи на пристанището, господин Кайнън се прибра в стаята на персонала, наля си чаша кафе и приближи прозореца, за да наблюдава как камионът на Дъг спира на предната линия. Двамата дежурни митничари му махнаха с ръка да минава. Господин Кайнен не направи опит да се намеси и фургонът продължи спокойно пътя си към Слийфорд. Наложи се да чака още десет дни, преди камионът на неговия заподозрян да се появи отново, и този път му направи впечатление, че само едно нещо не се е променило. Митничарят беше убеден, че не е случайно.

Когато Дъг се върна през Нюхейвън след пет дни, същите митничари бяха дежурни и го изпратиха само с любопитни погледи. Кайнен вече се бе досетил, че това не е съвпадение и написа доклад до своя началник, но тъй като месецът му в Нюхейвън изтече, трябваше да се прибере в Дувър.

Дъг направи още три курса от Марсилия през Нюхейвън, преди двамата митничари да бъдат арестувани. Щом забеляза, че петима служители на митницата се насочват към фургона му, Дъг вече знаеше, че новата система „няма-начин-да-те-хванат“ се е издънила.

Този път той реши да не губи времето на съда с твърденията си, че е невинен, тъй като скоро се досети, че единият от митничарите, с които делеше печалбата, е сключил сделка и срещу по-малък срок се беше разприказвал. Името, което бе съобщил на властите, бе Дъглас Артър Хеслет.

Съдията осъди Дъг на осем години затвор без право на намаляване на срока заради добро поведение или да плати 750000 лири. Дъг нямаше толкова пари и помоли жена си да му помогне, тъй като бе наясно, че няма да издържи осем години зад решетките. Наложи се Сали да продаде всичко, включително и фамилната им къща, паркинга, деветте камиона и дори годежния си пръстен.

След като прекара една година в затвора „Уейланд“, категория С, в Норфолк, Дъг беше прехвърлен обратно в „Ню Сий Кемп“. Отново успя да си уреди мястото на библиотекар и точно тогава се запознахме.

Бях изненадан, когато научих, че Сали и двете му вече пораснали дъщери го посещаваха всяка седмица. Дъг ме увери, че никога не говорят за бизнес, защото се бил заклел на гроба на майка си да не повтаря старите грешки.

— Дори не си го помисляй — беше го предупредила Сали. — Изпратих фургона ти за старо желязо.

— Как да й се сърдиш след всичко, през което премина? — отбеляза веднъж Дъг при един от разговорите ни в библиотеката. — Но ако не ми позволят да седна зад волана, когато изляза оттук, какво ще правя до края на живота си?

Пуснаха ме от затвора няколко години преди Дъг и ако след време не се наложи да изнеса реч по време на литературния фестивал в Линкълн, може би никога нямаше да разбера какво е станало с главния ни библиотекар.

По времето, когато от публиката започнаха да ми задават въпроси, забелязах на третия ред лицата на трима души, които ми бяха странно познати. Усилено се мъчех да си спомня имената им, но така и не успях. Едва когато ме попитаха трудно ли е да пишеш, докато си в затвора, ми просветна. За последен път бях виждал Сали преди три години, когато посещаваше Дъг заедно с двете им дъщери, Кели и… Сам.

Най-сетне дадоха почивка за кафе и трите се приближиха до мен.

— Здравей, Сали, как е Дъг? — попитах, преди още да се е наложило те да ми се представят. Това е стар и много ефектен номер на политиците. Естествено, даде резултат.

— Оттегли се от активна дейност — отговори Сали без повече обяснения.

— Но той е по-млад от мен — възразих. — Пък и не спираше да гради планове какво ще да направи, само да излезе веднъж навън.

— Не се съмнявам — отговори жената, — но ви уверявам, че не работи. Аз и двете ми дъщери управляваме сега „Хаслет Холидж“. Имаме още двайсет и един служители, освен шофьорите.

— Значи добре се справяте — подхвърлих с надеждата да науча нещо повече.

— Очевидно не четете финансовата информация във вестниците.

— Чета вестници като японците, отзад напред. И какво съм пропуснал?

— Пуснахме акции миналата година — изчурулика Кели. — Мама е шеф на фирмата, аз се занимавам със счетоводството, а Сам отговаря за шофьорите.

— Доколкото си спомням, май имахте девет камиона.

— Сега вече са четирийсет и един — уточни Сали, — а оборотът ни за миналата година достигна близо пет милиона.

— И Дъг не играе никаква роля, така ли?

— Дъг играе голф, така че не се налага да пътува през Дувър — отговори Сам, — нито пък през Нюхейвън. — Тя помаха, забелязвайки, че мъжът й се появява на вратата и търси с поглед семейството си.

Той махна в отговор и с бавни стъпки се насочи към нашата група.

— От време на време му позволяваме да ни откара вкъщи — шепнешком ми довери Сам и се ухили.

Стиснах ръката на стария ми познат и щом Сали и момичетата изпиха чашите си, ги изпратих до колата, което ми даде възможност да разменя две-три думи насаме с Дъг.

— Много се радвам, че „Хаслет Холидж“ се развива добре — подхванах пръв аз.

— Въпрос на опит — отвърна той. — Не забравяй, че съм ги научил на всичко, което знаят.

— Кели сподели с мен, че фирмата е вече на борсата.

— Това е част от дългосрочните ми планове — уточни Дъг, докато жена му се качваше на задната седалка. — Той ме изгледа замислено. — Много хора душат наоколо, Джеф, така че да не се изненадаш от някои неочаквани обрати в близкото бъдеще. — Вече зад волана, той се обърна и додаде: — Имаш все още шанс да направиш малко пари, докато акциите са на тази цена. Ясно ли ти е к’во искам да кажа?

Хенри Престън, Хари за своите приятели, а те не бяха кой знае колко много, не беше от хората, на които има опасност да налетиш в кварталната кръчма, да срещнеш на футболен мач или да поканиш у дома на барбекю. Честно казано, ако имаше клуб на самотниците, Хенри несъмнено щеше бъде негов председател, макар и неохотно.

В училище имаше отличен само по математика и майка му, единственият човек, който го обожаваше, беше решила да го насочи към някаква престижна професия. Баща му беше пощенски раздавач. С отличен по математика изборът не беше кой знае колко голям: банково дело или счетоводство. Майката избра счетоводството.

Хенри беше изпратен да се обучава в „Пиърсън, Клътърбък & Рейнолдс“ и когато го назначиха на работа във фирмата, той започна да си мечтае да дойде ден, в който в горната част на листовете, които раздаваха на служителите и клиентите, за да си водят записки, да се появи надпис: „Пиърсън, Клътърбък, Рейнолдс & Престън“. Ала годините минаваха, все по-млади и по-млади мъже виждаха имената си изписани на рекламните материали на фирмата и постепенно мечтата му угасна.

Някои хора, като си дадат сметка, че възможностите им са ограничени в дадено направление, намират утеха в друго — секс, наркотици или хаотичен социален живот. Много е трудно да водиш хаотичен социален живот самичък. Наркотици? Хенри дори не пушеше. Позволяваше си от време на време по чаша джин с тоник, и то само в събота. Колкото до секса, беше убеден, че не е хомосексуалист, но успехите му с представителките на другия пол граничеха с нула, както обичаха да казват някои от колегите му. Хенри нямаше дори хоби.