— Депозитът е пет хиляди и петстотин долара — съобщи тя, — а цялата сума трябва да бъде изплатена в рамките на двайсет и осем дни.

Макс кимна, все едно процедурата му е добре позната. Подписа споразумението, след което написа чек за 5500 долара с пълното съзнание, че така напълно изпразва банковата си сметка. Побутна го на плота и получи в замяна първия екземпляр от споразумението. Когато погледна подписа, жената се поколеба за част от секундата. В крайна сметка името Глъвър е твърде често срещано. Тя за нищо на света не искаше да обиди клиент, но знаеше, че непременно ще сподели опасенията си със съответния отдел на аукционната къща и те ще решат какво да правят.

Макс напусна сградата и се отправи на север по Парк Авеню. Уверено влезе в „Сотби“ и приближи до рецепцията. Попита може ли да се срещне за минута с шефа на отдел „Източни изкуства“. Оставиха го да чака около минута.

Този път Макс не си губи времето да задава предварителни и въвеждащи въпроси, с които да завоалира истинските си намерения. В края на краищата, както служителката от „Филипс“ бе посочила, той имаше на разположение цели двайсет и осем дни, в които да се извърши сделката.

— В случай че шахът „Кенингтън“ излезе на пазара, колко би струвал според вас? — попита Макс.

Експертът погледна невярващо, макар и до него да бе стигнал слухът, че червеният цар е продаден във „Филипс“. Знаеше също и на каква цена.

— От седемстотин и петдесет хиляди до един милион — гласеше неговият отговор.

— Ако успея да ви донеса шаха „Кенингтън“ и вие се уверите, че е автентичен, каква сума „Сотби“ са готови да платят авансово срещу бъдеща сделка?

— Четиристотин или петстотин хиляди, стига семейството да потвърди, че това наистина е шахът „Кенингтън“.

— Ще ви се обадя в най-скоро време — обеща Макс, чиито непосредствени и дългосрочни проблеми бяха решени.

По-късно същата вечер Макс освободи стаята си в хотела в Ийст Сайд и взе такси, което го откара до летище „Кенеди“. Щом машината се отдели от пистата, той заспа, за първи път през този ден.

Боингът докосна бетонната настилка на „Хийтроу“ в момента, в който слънцето изгряваше над Темза. Макс нямаше нищо за деклариране и бързо се озова при експреса, който го отведе до гара „Падингтън“. Беше си вкъщи за закуска. Потъна в мечти за онова време, когато щеше да вечеря редовно в любимия си ресторант и наместо да чака автобус щеше без никакво притеснение да си взима такси.

Нахрани се и остави чиниите в умивалника, след което се отпусна в единствения удобен стол в къщата си. Започна да обмисля следващия си ход, уверен, че червеният цар е намерил своето място на шахматната дъска.

В единайсет, час подходящ да обезпокоиш един лорд, той се обади в Кенингтън Хол. Икономът го свърза с лорд Кенингтън и първите думи на клиента му бяха:

— Успя ли?

— Не, за съжаление — отговори Макс. — Непознат за мен участник предложи по-висока цена. Изпълних инструкциите ви и спрях да наддавам след петдесет хиляди. — Той замълча за миг. — Продаден е за петдесет и пет хиляди.

Настъпи тишина.

— Мислиш ли, че зад отсрещната страна е бил брат ми?

— Нямаше как да разбера. Единственото, което мога да кажа, е, че наддаването се провеждаше по телефона. Очевидно човекът искаше да остане анонимен.

— Много скоро ще разбера — отговори Кенингтън, преди да затвори.

— С положителност — съгласи се Макс и набра друг телефон в Челси.

— Поздравления — рече той, щом чу плътния глас на уважавания Джеймс. — Купих фигурата, така че вече имате право да предявите претенциите си върху шаха, съгласно условията на завещанието.

— Добра работа свършихте, Глъвър.

— Веднага щом ми предадете останалата част от шаха, адвокатите ми ще ви връчат чек за четиристотин четирийсет и пет хиляди долара — уточни Макс.

— Нали се договорихме за половин милион? — процеди Джеймс.

— Минус петдесет и пет хиляди, които трябваше да платя като депозит за червения цар — поясни Макс. — Ще видите, че това ясно е изписано в договора.

— Но… — опита се да протестира Джеймс.

— Може би предпочитате да се обадя на вашия брат? — попита Макс, но в този момент някой позвъни на външната врата. — Знаете, че засега аз съм притежател на червения цар… — Джеймс мълчеше. — Помислете си, докато отворя вратата — предложи Макс и остави слушалката настрани. Запъти се към входа на апартамента с доволна физиономия и освободи веригата, завъртя ключа и открехна леко вратата. Двама високи мъже, облечени в еднакви шлифери, стояха пред него.

— Макс Виктор Глъвър? — попита единият от тях.

— Кой се интересува?

— Аз съм полицейски инспектор Армитидж от отдел „Измами“, а това е сержант Уилис. — И двамата извадиха служебните си карти, които Макс добре познаваше. — Може ли да влезем, господине?

Веднага щом полицаите взеха показанията на Макс, състоящи се от малко повече от „Трябва да говоря с адвоката си“, те напуснаха неговия дом. След това се отправиха към Йоркшър, където се срещнаха с лорд Кенингтън. Получили подробните му показания, те се върнаха в Лондон, за да вземат показанията и на брат му Джеймс, който оказа пълно съдействие.

Седмица по-късно Макс беше арестуван за измама. Съдията взе предвид обстоятелството, че той вече има полицейско досие, и отказа да го пусне под гаранция.

— Как са узнали, че си откраднал фигурата? — попитах.

— Не го узнаха — отвърна Макс и загаси цигарата си.

Оставих молива.

— Май нещо не разбирам — промърморих аз от горното легло.

— Аз също не разбирах, докато не чух пълния текст на обвинението.

Мълчах и чаках съкилийникът ми да свие следващата си цигара.

— Бях изумен, когато чух в какво ме обвиняват — най-сетне се обади Макс. — „Макс Виктор Глъвър, обвинен сте в придобиване на пари чрез измама. На седемнайсети октомври двехилядната година сте участвал в аукцион и сте наддавал до петдесет и пет хиляди долара за фигурата на червен цар, предмет номер двайсет и три в аукционна къща «Филипс» в Ню Йорк, подстрекавайки други заинтересовани лица да наддават срещу вас, без да ги информирате, че предметът е ваша собственост.“

Тежък ключ се превъртя в бравата и вратата на килията ни се отвори.

— Посетители — изрева секторният надзирател.

— Както ти казах — продължи Макс и спусна крака на пода, — тук съм по несправедливо обвинение в нещо, което не съм извършил.

— Защо е трябвало да направиш цялата тази сложна организация, след като е можело да продадеш направо на някой от братята червения цар?

— Защото тогава трябваше да им обясня как съм се добрал до фигурата и ако не ме бяха задържали…

— Но все пак те задържаха.

— Но не по обвинение в кражба — напомни Макс.

— И какво стана с червения цар? — попитах аз, докато излизахме в коридора и вървяхме към сектора за посетители.

— След делото го върнаха на адвоката ми и го заключиха в неговата каса, където ще остане, докато ме освободят.

— Което означава, че…

— Познаваш ли лорд Кенингтън? — попита Макс небрежно.

— Не.

— Ще те запозная, братче — намигна ми той. — Дошъл е на посещение. Предчувствам, че ще иска да ми направи някакво предложение, свързано с червения цар.

— Ще приемеш ли?

— Спокойно, Джеф — усмихна се Макс, докато влизахме в залата за свиждания. — Не мога да отговоря до следващата седмица, когато що ме посети и брат му Джеймс.

— На твое място няма да се меся — гласеше съветът на Карол.

— Не мога да стоя настрана. Боб е мой приятел от повече от двайсет години — напомних на жена си, докато си лягах.

— Още по-сериозно основание да се въздържиш да даваш съвети.

— Но аз не я харесвам.

— Нещо, което не направи и опит да скриеш по време на вечерята — напомни ми Карол и изгаси лампата на нощното си шкафче.