— Не може да не разбираш, че всичко ще завърши с потоци сълзи.

— В такъв случай купи голяма опаковка хартиени кърпички.

— Тя преследва единствено парите му — промърморих аз.

— Но той няма такива — отвърна Карол. — Боб има голяма практика, но това съвсем не го нарежда сред групата на богаташите като Абрамович.

— Сигурно, но се чувствам длъжен, като негов приятел, да го предупредя да не се жени за нея.

— В момента Боб не иска да слуша твоите предупреждения — отбеляза жена ми, — така че дори не си го помисляй.

— Обясни ми, о, премъдра, защо да не му кажа — помолих аз, докато потупвах възглавницата си.

— Ако всичко в крайна сметка приключи с развод — направи се, че не забелязва иронията ми Карол, — ще си доволен. Но пък ако бракът им се окаже успешен, той никога няма да ти го прости… Тя — също.

— Нямах намерение да й казвам.

— Но тя вече знае какво мислиш — увери ме жена ми. — Повярвай ми.

— Не вярвам да изтрае и година — предсказах аз и точно в този момент телефонът до главата ми иззвъня. Дано не е някой пациент, мислено си пожелах и вдигнах слушалката.

— Имам само един въпрос — започна човекът отсреща, чийто глас ми бе достатъчно познат, за да трябва да се представи.

— И какъв е той, Боб?

— Ще ми станеш ли кум?

С Боб Радфорд се запознах по време на стажа си в болницата „Сейнт Томас“, където и двамата работехме като санитари. За да бъда по-точен, първият ни сблъсък стана на игрището по ръгби. Опита се да ми отнеме топката в момента, когато щях да отбележа решителния гол. Тогава играехме в противникови отбори.

След като ни разпределиха като старши санитари в „Гайс“, вече играехме за един отбор по ръгби и освен това всяка седмица се срещахме и за по една партия скуош, която той неизменно печелеше. През последната година от следването си наехме обща стая, където водехме момичета. Не се налагаше да търсим женска компания, тъй като в „Сейнт Томас“ работеха три хиляди медицински сестри, повечето от които бяха жадни за секс и по неясни за мен причини смятаха, че лекарите са сигурна плячка. И двамата с нетърпение очаквахме да се възползваме от това обстоятелство. И точно тогава взех, че се влюбих.

Карол беше като нас санитарка в „Гайс“ и още на първата среща ми даде ясно да разбера, че не търси трайна връзка. Само че тя недооцени единствения ми талант — упоритостта. Най-сетне се предаде и след деветото ми предложение за брак каза „да“. Оженихме се няколко месеца след дипломирането й.

Боб пое в противоположна посока. Винаги когато го канехме на вечеря, той се появяваше с нова приятелка. Често бърках имената им, грешка, която Карол никога не допускаше. С течение на времето дори апетитът на Боб да опитва нови „деликатеси“ взе да стихва и не можеше да се сравни с мерака му от студентските години. Не бива да се забравя, че неотдавна бяхме празнували четирийсетия си рожден ден. Не помогна дори титлата „най-желан ерген“, която той получи в болницата. Заслугата за това не на последно място бе, че вече имаше много успешна частна лекарска практика в Лондон. Държеше няколко стаи на Харли Стрийт, без да е благословен с разходите, неизменно свързани със семейното щастие. Сега обаче очевидно бе дошъл краят на неговото блаженство.

Когато Боб покани мен и Карол на вечеря, за да ни запознае с Фиона, която описа като жената, с която възнамерявал да прекара остатъка от живота си, ние и двамата бяхме едновременно изненадани и щастливи. В същото време недоумявахме коя е тя, защото никой от нас не можеше да си спомни името на последната му приятелка. Сигурни бяхме обаче, че не е Фиона.

С пристигането си в ресторанта ги забелязахме на една маса в дъното да си държат ръцете. Боб стана да ни посрещне и веднага ни представи Фиона като най-прекрасното момиче на света. За да съм справедлив, ще призная, че няма нормален мъж, който да може да отрече физическите й качества. Висока около метър и седемдесет и пет, от които поне осемдесет сантиметра се падаха на краката й, закачени за тяло, изваяно от гимнастика и доусъвършенствано с диета, състояща се от листа маруля и вода.

Разговорът ни през цялата вечер бе доста ограничен, отчасти поради факта, че Боб я съзерцаваше през повечето време подобно на човек, който стои пред голите фигури на Донатело. Стигнах до заключението, че Фиона ще поизпразни кесията на моя приятел, тъй като изчете няколко пъти листата с вината от долу на горе, поръча хайвер за начало и с мила усмивка поиска порцията й с паста да бъде посипана с трюфели.

Тя бе от типа блондинки, които очакваш да срещнеш късно нощем в бара на някой хотел и за предпочитане на друг континент. Не мога да ви кажа на колко години беше, но по време на вечерята разбрахме, че три пъти е била омъжена, преди да срещне Боб. Увери ни, че този път най-сетне е открила мъжа на живота си.

С искрено удоволствие се разделих с тях тази вечер и както сами разбрахте, побързах да споделя с жена ми какво мисля за Фиона.

Сватбата се състоя след три месеца в кметството на Челси на Кингс Роуд. Присъстваха няколко приятели на Боб от „Сейнт Томас“ и „Гайс“, част от които не бях виждал от времето, когато играехме ръгби. Стори ми се неразумно да изтъквам пред Боб, че Фиона очевидно няма близки хора или поне някой, който би искал да присъства на последното й бракосъчетание.

Стоях мълчаливо до приятеля си, докато длъжностното лице произнасяше думите: „Ако някой може да посочи законно основание, по силата на което тези двама души не могат да встъпят в брак, то той трябва да го заяви сега тук пред мен.“

Щеше ми се да се изкажа, но Карол беше твърде близо, за да поема този риск. Трябва да призная, че Фиона цялата грееше и съвсем нямаше вид на питон, който се готви да погълне агнето — цяло.

Тържеството се състоя в „При Лучо“ на Фулам Роуд. Речта на кума можеше да бъде и по-смислена, ако не бях изпил толкова много шампанско или ако вярвах поне на една от изречените от мен думи.

Когато си седнах, придружен от бурни ръкопляскания, Карол не се наведе да ме поздрави. Избягвах нейната близост до момента, в който всички станахме, за да изпратим младоженците навън. Боб и Фиона ни помахаха за сбогом и влязоха в дългата бяла лимузина, която щеше да ги отведе до „Хийтроу“. Там щяха да се качат на самолет за Акапулко и да прекарат три седмици меден месец. Нито транспортното средство, с което щяха да стигнат до „Хийтроу“, нито мястото, където щяха да прекарат медения си месец, бе избор на Боб. Нещо, което не споделих с Карол, защото тя щеше да ме обвини, че съм злонамерен, и щеше да е права.

Не мога да твърдя, че виждах често Фиона през първата година на брака им, макар че Боб ми се обаждаше от време на време, но само от кабинета си на Харли Стрийт. Успявахме дори да се видим понякога и за обяд, но така и не намерихме време за партия скуош някоя вечер.

По време на обедите ни той не пропускаше да спомене за добродетелите на забележителната си съпруга, сякаш предусещаше отношението ми към Фиона. Истината е, че никога не му казах какви са истинските ми чувства към нея. Предполагам обаче, че това бе и една от причините ние с Карол никога да не бъдем поканени на вечеря у тях, а когато ние ги канехме у дома, Боб все намираше някакво неубедително извинение — че е на визита при пациент или че ще бъде извън града.

Промяната настъпи някак незабележимо. Обедите ни взеха да стават все по-чести, успяхме да вмъкнем в програмите си и игра на скуош веднъж седмично и, което е по-важно, все по-рядко ставаше дума за Фиона.

Скоро след смъртта на лелята на Боб, госпожица Мюриъл Пембълтън, промените започнаха да стават по-осезаеми. За да бъда честен докрай, трябва да призная, че дори не знаех, че Боб има леля, още по-малко, че е единствена наследничка на „Пембълтън Електроникс“.