— За мен ще е напълно достатъчно — настояваше той — да задържа това, което имах преди смъртта на леля ми.

Декстър го уверяваше, че ще може да се пребори за далеч по-голям процент, но бе очевидно, че Боб няма желание за нищо такова.

— Само приключете час по-скоро — гласеше инструкцията му към адвоката. — Не забравяйте кой плаща и нейните разноски.

Когато в два часа се върнахме в залата, съдията насочи вниманието си към адвоката на Боб.

— Приемаме разпределението на имуществото на довереника ми, което чухме от госпожа Абът — въздъхна той пресилено.

— Приемате това разпределение, което чухме от госпожа Абът? — не вярваше на ушите си съдията.

Господин Декстър погледна към Боб, който само кимна като куче играчка зад задното стъкло на автомобил.

— Така да бъде — рече съдията, която дори не се опита да скрие изненадата си.

Всеки момент щеше да произнесе решението си, когато неочаквано Фиона избухна в шумен плач. Наведе се и прошепна нещо в ухото на адвокатката си.

— Госпожо Абът — обади се съдия Бътлър, на която риданията на ищцата очевидно не правеха особено впечатление. — Готвя се да произнеса решението си относно предложеното споразумение.

— Един момент — видимо смутена се изправи госпожа Абът. — Изглежда, клиентката ми смята, че в този си вид то облагодетелства обвиняемия.

— Така ли? — повдигна вежди съдията и впери поглед във Фиона. Госпожа Абът докосна рамото на довереницата си и тя мигом се изправи и стоя с наведена глава, докато съдията продължи: — Госпожо Ратфорд, да разбирам ли, че споразумението, което вашият адвокат е изготвил, вече не ви задоволява?

Фиона кимна мрачно.

— В такъв случай предлагам решение, което се надявам ще доведе този случай до по-бързо приключване.

Фиона вдигна радостно лице, а Боб се изхлузи още по-ниско в стола си.

— Може би ще е по-добре вие лично да изготвите два списъка, така както вие виждате справедливото разделяне на имуществото на съпруга ви, и да ги представите на вниманието на съда.

— С радост ще го направя, ваша милост — кротко отвърна Фиона.

— Съгласен ли сте, господин Декстър? — обърна се съдия Бътлър към другата страна.

— Да, госпожо — отговори Декстър, който видимо полагаше големи усилия, за да прикрие възмущението си.

— Да смятам ли, че това са инструкциите на вашия довереник?

Декстър насочи за пореден път очи към Боб, който този път не си направи труд дори да вдигне поглед.

— Госпожо Абът — насочи съдията вниманието си отново към адвокатката на Фиона, — имам ли вашата дума, че клиентката ви няма да се отметне от подобно уреждане на нещата?

— Уверявам ви, че тя ще приеме всяко ваше решение от тук нататък.

— Така да бъде — заключи съдия Бътлър. — Ще се видим отново утре в десет, и се надявам, че госпожа Радфорд ще е готова с двата списъка.

Карол и аз заведохме Боб на вечеря — никакъв резултат. Той почти не си отвори устата — нито хапна, нито каза нещо.

— Нека вземе всичко — продума най-сетне, когато бяхме стигнали до кафето. — Само така ще се отърва от тази жена.

— Леля ти нямаше да ти остави цялото си състояние, ако знаеше, че изходът ще бъде такъв.

— Нито леля ми, нито аз очаквахме подобна развръзка — отвърна Боб отвратен. — А пък Фиона си изигра превъзходно картите. Само месец след като се запозна с леля ми, тя прие предложението ми за женитба. — Боб вдигна очи и ме изгледа с укор. — Защо не ме предупреди да не се женя за нея?

Когато на следващата сутрин съдията влезе в съдебната зала, всички длъжностни лица вече бяха по местата си. Спорещите страни седяха до своите адвокати. Всички в частта на залата, определена за съда, станаха и стояха с наведени глави, докато съдия Бътлър се настани. Всички седнаха, с изключение на госпожа Абът.

— Имаше ли клиентката ви достатъчно време, за да изготви двата списъка? — попита съдията, вперила очи в адвоката на Фиона.

— Да, госпожо съдия. Готови са да бъдат представени на вашето внимание.

Съдията кимна към един от служителите на съда, който взе списъците и й ги подаде през издигнатото на подиум бюро.

Съдия Бътлър дълго и внимателно прегледа всяка точка от двата списъка, дори от време на време кимаше или произнасяше по едва чуто „Хм“, а през цялото това време госпожа Абът стоя права.

— Доколкото разбирам — обади се най-сетне съдията и отново насочи вниманието си към ищцата, — и двете страни са съгласни, че това е равно и справедливо разпределение на въпросното имущество.

— Да, госпожо — категорична бе госпожа Абът от името на своята клиентка.

— Разбирам. Вашият клиент също ли одобрява това разделяне? — обърна се тя към господин Декстър.

След кратко колебание адвокатът отговори с много неизказана ирония:

— Да, госпожо.

— Така да бъде — усмихна се първи път от началото на процеса съдията. — Но преди да обявя решението си, имам един въпрос към господин Радфорд.

Боб се сепна, погледна неспокойно към Декстър и се изправи.

Какво още може да поиска, помислих си аз.

— Господин Радфорд — започна съдията. — Всички тук чухме, че според съпругата ви тези два списъка съдържат справедливо и поравно разпределение на имуществото ви.

Боб наведе глава, без да каже нищо.

— Преди да обявя решението си, трябва да съм сигурна, че сте съгласен с това.

Боб вдигна глава. Сякаш се колебаеше, но все пак потвърди:

— Съгласен съм, госпожо съдия.

— В такъв случай просто нямам друг избор. — Съдията замълча и погледна към Фиона, която широко се усмихваше. — Тъй като дадох възможност на госпожа Радфорд да изготви двата списъка с разпределение на имуществото по нейна преценка — Фиона кимаше енергично, — ще бъде напълно справедливо — продължи съдията — да предоставя на господин Радфорд възможността да избере един от тях.

— Ако искаш да разбереш к’во става в тоя пандиз, аз съм човекът, с когото ще говориш — рече Дъг. — Ясно ли ти е к’во искам да кажа?

Във всеки затвор има по един такъв. В „Норт Сий Кемп“ той се казваше Дъг Хаслет. Висок метър и осемдесет, с гъста черна чуплива коса, леко посребрена на слепоочията, и корем, който висеше над панталоните. Представата му за физическо натоварване бе да излезе от библиотеката, където даваше дежурства, и да измине разстоянието от стотина метра до трапезарията три пъти на ден. Според мен точно толкова напрягаше и мозъка си.

Доста време мина, преди да разбера колко хитър, умен, манипулативен и мързелив всъщност е — черти, много често срещани сред рецидивистите. Само няколко дни след постъпването си в нов затвор той се сдобиваше с чисто нови дрехи, най-добрата килия, най-високо платената работа и вече знаеше кой от затворниците и, което бе по-важно, кой от надзирателите е този, в чийто лагер е добре да се причисли.

Голяма част от времето си прекарвах в библиотеката, а там обикновено не е пренаселено, въпреки че обитателите на затвора по мое време бяха над четиристотин. Дъг много скоро ми разказа своята история. Някои затворници, като научат, че си писател, се успокояват. Други обаче не спират да говорят. Въпреки множеството надписи да се пази тишина в библиотеката, Дъг беше от последните.

Когато напуснал училище на седемнайсет години, единственият изпит, който успял да премине, бил шофьорският. Четири години по-късно взел документ и за водач на тежкотоварни камиони и получил първата си работа като шофьор. Бързо разбрал, че като се влачиш по пътищата до Южна Франция с товар брюкселско зеле и грах и често се прибираш в Слийфорд празен, а следователно не печелиш нищо допълнително, трудно ще натрупаш пари. Често пъти правел „фалове“ (по неговите думи) по отношение на законодателството на Европейския съюз, както и всичко възможно да избегне някой и друг данък. Обвиняваше французите, че слагали твърде много червени лепенки, а правителството на лейбъристите — за наказателните такси. Когато съдът определеше да плати някаква глоба, всички други бяха виновни, но не и Дъг. Съдия-изпълнителят отнесе цялата му собственост, с изключение на камиона, който Дъг бе взел на лизинг.