— Ако успеете да поддържате сегашното ниво още пет години — обясни председателят на борда на „Британия“, — ще се окаже, че движите бизнес на стойност от около един милион.

— Значи ли това, че съм милионер? — поиска да знае Крис.

— Нищо такова не означава — промърмори Сю. — В момента кредитната ни сметка възлиза само на десет хиляди. Ти си нещо като десетхилядник.

Председателят на борда се разсмя весело и предложи на колегите си да пият в чест на Крис и Сю Хаскинс.

— Моите информатори ми подшушнаха, Крис — добави той, — че има голяма вероятност ти да си следващият председател на местния Ротариански клуб.

— Всичко е възможно — отбеляза Крис и остави чашата си. — Едва ли ще се случи обаче, преди Сю да заеме полагащото й се място в комитета на Съюза на майките. Няма да се изненадам, ако след време стане председател на Националния клуб — додаде той с известна гордост.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка? — попита председателят.

— Едномесечна почивка в Португалия — без никакво колебание заяви Крис. — Пет години трябваше да се задоволяваме с морето на Клийторп и с по чиния пържена риба и пържени картофи на обяд, мисля, че го заслужихме.

Събитието щеше да бъде друг подходящ завършек на нашата история, ако администрацията не беше се намесила за пореден път. Сега това се случи под формата на официално писмо от финансовия директор на пощите до господин и госпожа Хаскинс, което ги чакаше на изтривалката вкъщи след завръщането им от Албуфейра.

Пощенска служба на Великобритания Олд Стрийт 148, Лондон

Уважаеми господине и госпожо Хаскинс,

Пощенската служба е в процедура на преоценка на активите си и ще направи известни промени в статута на част от по-старите си учреждения.

С настоящето писмо с неудоволствие ви съобщаваме, че в бъдеще няма да имаме нужда от две пощенски станции категория А в Клийторп. Взето беше решение станцията на Хай Стрийт да запази категорията си, докато категорията на клона на „Виктория Кресънт“ ще бъде променена на Б. За да можете да предприемете необходимите промени, този статут ще бъде въведен от Нова година.

Очакваме с нетърпение да продължим отношенията си с вас.

Искрено ваш,

финансов директор

— Това ли е, което си мисля? — попита Сю, след като прочете писмото за втори път.

— С две думи, скъпа моя — отговори Крис, — не можем да се надяваме да си върнем първоначалната инвестиция от двеста и петдесет хиляди, дори да работим до края на дните си.

— В такъв случай не е ли добре да продадем бизнеса?

— Но кой ще иска да го купи на тази цена, особено когато разберат, че категорията е свалена?

— Нали човекът от „Британия“ твърдеше, че щом сме платили дълга си, пощенският клон вече струва един милион.

— Само при условие че оборотът е петстотин хиляди и печалбата възлиза на гарантирани осемдесет хиляди на година — обясни Крис.

— Ще трябва да потърсим съвет от юрист.

С голяма неохота Крис се съгласи. Дълбоко се съмняваше, че нещо ще излезе от това. Адвокатът им обясни, че законът не е на тяхна страна и не ги съветва да съдят управлението на пощите, тъй като не може да им гарантира положителен изход.

— Може и да спечелите морална победа — допълни юристът, — но това едва ли ще помогне на банковия ви баланс.

Въпреки това Крис и Сю решиха да обявят пощенския клон за продан, за да разберат дали някой ще прояви някакъв интерес. За пореден път преценката на Крис се оказа вярна. Явиха се само три двойки съпрузи, но никой не се върна повторно, когато разбраха, че категорията вече не е А.

— Обзалагам се, че когато прибираха нашите пари, ония чиновници в централата знаеха чудесно, че предстоят промени в статута, но предпочетоха да не ни съобщят предварително.

— Може и да си права, но бъди сигурна в едно — въздъхна Крис, — не е имало нищо черно на бяло, така че никога няма да успеем да го докажем.

— Нито пък ни трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко ни задигнаха? — попита Сю.

— Ако имаш предвид първоначалната ни инвестиция…

— Говоря за спестяванията ни. Всяко пени, които спечелихме за трийсет години труд, да не говорим за пенсиите ни.

Крис се замисли и вдигна лице нагоре, очевидно пресмяташе…

— Като изключим печалбата, на която можехме да се надяваме, когато си върнем инвестицията…

— Именно, какво точно ни откраднаха — повтори Сю.

— Малко повече от двеста и петдесет хиляди, без да включваме лихвата — отвърна Крис.

— И няма никаква надежда да видим и едно пени от първоначалната инвестиция, дори да работим до края на дните си?

— Това е горе-долу сумата, скъпа моя.

— В такъв случай смятам да се оттегля на първи януари.

— А с какво се надяваш да се прехранваш? — попита Крис.

— С първоначалната ни инвестиция.

— И как смяташ да си я върнем?

— Като се възползваме от безупречната си репутация.

На следващата сутрин Крис и Сю станаха рано, чакаше ги много работа през останалите три месеца, ако искаха да съберат достатъчен капитал, за да се оттеглят на 1 януари. Сю предупреди мъжа си, че за да успеят, трябва да са много внимателни в изпълнението и на най-малката подробност. Той бе повече от съгласен. И двамата знаеха, че не могат да си позволят „да натиснат копчето“ преди втория петък на месец ноември, когато щяха да имат на разположение само шест седмици, преди, както Крис се изразяваше, „ония от Лондон да разберат за какво точно става дума“. Но освен това имаше да се свърши огромно количество предварителна работа. На първо място, преди да започнат да събират откраднатите им пари, трябваше да решат как ще напуснат страната. На никого от тях и през ум не му минаваше да квалифицира замисленото като кражба.

Сю разгърна карта на Европа на високия плот в пощата и в продължение на няколко дни съпрузите обсъждаха възможностите, докато накрая отново се върнаха на идеята за Португалия, която и според двамата бе най-доброто място за заслужената им почивка. При множеството си посещения в Алгарве те неизменно се връщаха в Албуфейра, градът, в който прекараха краткия си меден месец и няколко годишнини от своята сватба. Бяха си обещали дори, че ако спечелят от лотарията, ще се преместят да живеят там.

На следващия ден Сю купи касета с уроци по португалски за начинаещи, която слушаха всеки ден преди закуска, а вечер се упражняваха по един час. С голямо удоволствие установиха, че по време на досегашните си престои в страната бяха схванали и научили повече думи и изрази, отколкото очакваха. Не говореха свободно, но със сигурност не бяха начинаещи. Бързо преминаха към уроците за напреднали.

— Няма да е разумно да пътуваме със собствените си паспорти — изтъкна Крис, докато се бръснеше една сутрин. — Трябва да измислим как да сменим самоличността си. Иначе властите бързо ще ни открият.

— Мислила съм за това — съгласи се Сю. — Имаме предимството, че работим в собствения си пощенски клон.

Крис се извърна от огледалото и зачака да чуе по-нататък.

— Нали ние доставяме необходимите формуляри за хората, които искат да получат паспорти?

Крис не я прекъсна и тя обясни плана си как да се сдобият с паспорти и да напуснат страната под чужди имена.

— Май няма да е зле да си пусна брада — засмя се той.

През годините Крис и Сю се бяха сближили с някои от редовните си клиенти. Двамата съставиха, всеки на отделен лист, списък на хората, които според тях отговарят на критериите, посочени от Сю. След кратък подбор сведоха общия си списък до две дузини имена: тринайсет жени и единайсет мъже. От този момент нататък, ако някой от тях се отбиеше в пощата, Крис или съпругата му подхващаха разговор с една-единствена цел.

— Няма ли да мръднете някъде за Коледа, госпожо Бруър?

— Не, госпожо Хаскинс. Синът ми и жена му ще ни гостуват за празниците, и ще доведат новата внучка.