— Прекрасно наистина. Ние с Крис правим планове да отидем за Коледа в Щатите.

— Наистина? — възторжено възкликна жената. — Никога не съм била в чужбина, да не говорим за Америка.

Госпожа Бруър стигна до втори кръг в класацията, но разговорът спираше дотук до някое от следващите й идвания.

Към края на септември в „листата“ след госпожа Бруър бяха записани още три жени и трима мъже, всичките на възраст между петдесет и една и петдесет и седем години, като общото между тях бе само едно — никой от тях не беше пътувал зад граница.

Следващата стъпка бе да подадат молба за кръщелно свидетелство. Това налагаше по-подробни разпити. И Крис, и Сю млъкваха в мига, в който кандидатът покажеше и най-лек признак на съмнение.

В началото на октомври разполагаха с имената на четирима от своите клиенти, които чистосърдечно бяха споделили с тях датите и местата си на раждане, моминските имена на майките си и малките имена на бащите си.

Следващата стъпка бе да влязат в някоя от кабинките за моментални снимки на Сейнт Питърс Авеню и срещу два и петдесет да се снимат. Сю вече спокойно се зае да попълва формулярите, с които се кандидатстваше за задграничен паспорт от името на нищо не подозиращите им клиенти. Попълни всички графи, приложи към всеки комплект необходимите снимки и необходимия пощенски превод от 42 лири. Като началник на пощенската станция Крис с радост сложи оригиналния си подпис в края на всеки формуляр, попълнен прилежно от жена му.

И четирите комплекта бяха изпратени до паспортната служба на „Пти Франс“ в Лондон в понеделника, четвъртъка, петъка и съботата на последната седмица на октомври.

На 11 ноември, сряда, първият паспорт пристигна във „Виктория Кресънт“, в плик, адресиран до господин Рег Епълярд. Два дни по-късно пристигна следващият — за госпожа Одри Рамсботъм. Последва го този за госпожа Бети Бруър и седмица по-късно, за Стан Джерард.

Сю беше споделила с Крис, че според нея трябваше да прекосят границата с едната двойка паспорти, които скоро след това да унищожат, а после да продължат с другите два. Но не и преди да се решат къде точно ще се установят в Албуфейра.

Винаги когато оставаха сами в пощенския клон, Сю и Крис упражняваха своя португалски, като не пропускаха да споделят с посетителите, че по Коледа ще пътуват до Америка. Всеки, който задаваше повече въпроси, биваше почерпен с доверителна информация, че ще прекарат една седмица в Сан Франциско и няколко дни в Сиатъл.

Посрещнаха втората седмица на ноември с приключена предварителна работа, оставаше им само „натискането на бутона“ за стартиране на операция „Връщане на пари“.

В девет и половина сутринта в петък Сю проведе задължителното седмично обаждане до централата. Тя въведе личния си код, за да я свържат със службата „Авансово финансиране“. Единствената разлика този път беше, че чуваше в слушалката и пулса на собственото си сърце. Повтори още веднъж кода си, преди да съобщи на служителя сумата, която им беше необходима за изплащания следващата седмица — тя трябваше да покрие сумите за обичайните тегления от спестовни сметки, пенсии и пощенски преводи. В края на всеки месец счетоводител от централата проверяваше как са изразходвани средствата, но предвид приближаващите празници се разрешаваше маршът на поисканите суми да е по-голям. Специален одит през януари щеше да установи дали счетоводството на пощенската станция е водено коректно. Нито Сю, нито Крис имаха намерение да бъдат в района по това време. Балансите на Сю през последните тест години винаги бяха безупречни и в централата имаха много високо мнение за нея.

Тя беше проверила тегленията от клона миналата година и бе установила, че същата седмица предходната година е поискала 40000 лири, които са се оказали с 800 лири повече от реално изразходените. Тази година поиска 60000 и беше готова да чуе някакъв коментар от служителя, но човекът отсреща не показа нито изненада, нито каквато и да било загриженост. В понеделник сутринта специална бронирана кола достави парите.

През останалите дни от следващата седмица Крис и Сю изпълняваха задълженията си. Без да отклоняват редовните плащания те се оказаха в края на седмицата с излишък от 21000 лири. Прибраха банкнотите, естествено използвани, в касата, в случай че някой бдителен контрольор решеше да направи внезапна проверка.

Щом Сю заключеше външната врата и спуснеше рулетките, двамата разговаряха само на португалски, докато попълваха бланки за пощенски тегления, изстъргваха покритието върху номерата на лотарийни билети и ги въвеждаха, след като се покажеха. В повечето случаи заспиваха от умора на масата.

Всяка сутрин Крис ставаше рано, качваше се в овехтелия си роувър и в компанията на Стампс тръгваше на обиколка. Пътуваше на север, изток, юг и запад. В понеделник беше в Линкълн, във вторник — в Лаут, в сряда — в Скегнес, в четвъртък — в Хъл, а в петък — в Имингам, където осребряваше пощенски записи или прибираше печалбата от лотарийни билети и по този начин добавяше дневно към новопридобитата им сума по допълнителни неколкостотин лири.

В петъка на последната седмица на ноември Сю заяви в централата 70000 лири и така следващата събота те можаха да добавят нови 32000 лири към тайните си спестявания.

Първия петък на декември Сю вдигна залога и поиска 80000 лири и за нейна изненада от централата отново никой не потърси никакви обяснения. Та нали Сю Хаскинс беше мениджър на годината, бе получила специалната похвала на борда. Бронираната камионетка доставяше сумите рано сутрин всеки понеделник.

Следващата седмица им донесе още 39000 лири, без никой от другите играчи да подозира каквото и да било. Така съкровището им нарасна на 100000 лири, подредени в пачки използвани банкноти, натрупани върху четирите паспорта в дъното на касата.

Крис пишеше по цяла вечер и до късно нощем. Попълваше безкраен брой бланки за пощенски записи, стържеше покритието на картончета, попълваше лотарийни билети. През деня посещаваше пощенски станции в радиус от стотина километра, но въпреки усилията му през втората седмица на декември се оказа, че господин и госпожа Хаскинс са събрали едва половината от сумата от 250000 лири, която инвестираха в пощенската станция.

Сю предупреди съпруга си, че се налага да поеме по-голям риск, ако искат преди Коледа да разполагат с планираната сума.

Когато привечер в петъка на четвъртата седмица от началото на акцията им и втората на месец декември Сю позвъни на централата и направи заявка за 115000 лири, чу първия коментар.

— При вас май коледното пазаруване върви с пълна пара — отбеляза човекът отсреща.

Тя се сепна, но тъй като от известно време чакаше някакъв коментар, беше готова с отговора:

— Останала съм без крака — сподели тя с неизвестния чиновник. — Да не забравяме все пак, че в Клийторп се заселват повече пенсионери, отколкото в който и да е друг крайморски град във Великобритания.

— Човек винаги има какво да научи — отговориха отсреща. — Не се тревожете, парите ще бъдат при вас в понеделник. Не спирайте да работите все така добре.

— Разбира се — отвърна Сю и набрала смелост, за последната седмица преди Коледа заяви 140000 лири. Не посмя да поиска повече, защото знаеше, че за сума над 150000 чиновниците в Лондон бяха длъжни да докладват на своите началници.

В навечерието на Бъдни вечер, когато спускаше рулетката, Сю се чувстваше изморена до смърт. Крис не беше в по-добра форма.

Все пак тя първа се съвзе.

— Нямаме никакво време за губене — напомни на съпруга си, докато се отправяше към препълнената каса. Набра шифъра и отвори тежката врата. Извади събраните пари и нареди пачките на плота. Спретнати пакетчета по петдесет, по двайсет, по десет и по пет лири. Заловиха се да ги броят.