Провериха ги отново и се оказа, че разполагат с 267 300 лири. Отделиха 17 300 и ги върнаха обратно в касата, след което я заключиха. Не искаха да взимат нещо, което не е тяхно, защото това би било кражба. Сю усука ластици около всяка хилядарка, а Крис ги подреждаше в стара платнена торба от Кралските въздушни сили. Към осем вече бяха готови за тръгване. Крис включи алармата, измъкна се тихо от задната врата и остави торбата в багажника на роувъра върху другите четири куфара, които жена му бе приготвила по-рано същия ден. Сю седна до него и Крис завъртя ключа на запалването.

— Нещо забравихме — рече Сю, докато затваряше вратата.

— Стампс — в един глас възкликнаха съпрузите.

Крис изключи мотора, излезе от колата и се върна в пощата. Въведе кода си за достъп, изключи алармената инсталация и отвори задната врата, за да намери кучето. То спеше в кухнята и очевидно не изгаряше от желание да напусне топлата кошница, за да излезе навън. Как не разбираха тези хора, че е Бъдни вечер?

Крис включи отново алармата и заключи за втори път вратата.

В осем и деветнайсет вечерта господин и госпожа Хаскинс потеглиха за Ашфорд, графство Кент. Сю направи сметка, че имат на разположение четири дни, преди някой да усети липсата им. Първият и вторият ден на Коледа и последвалите ги неделя и понеделник бяха официални празници. Във вторник, първия работен ден на новата година, те вече щяха да си търсят къща в Алгарве.

По дългия път към Кент двамата почти не размениха дума. Дори и на португалски. Сю не можеше да повярва, че са провели толкова сложна акция, а Крис — че акцията е към своя край.

— Едва когато пристигнем в Албуфейра, ще можем да кажем, че сме на финала — напомни Сю. — И не забравяйте, господин Епълярд, че вече сме с други имена.

— След всичките тези години ще живеем в грях, пали, госпожо Бруър?

Малко след полунощ Крис удари спирачките пред дома на дъщеря им. Трейси ги посрещна на вратата и прегърна майка си, докато Крис изваждаше един от куфарите и платнена торба от багажника. Трейси никога не беше виждала родителите си толкова изморени и й се стори, че за времето от последната им среща през лятото, те са остарели. А може би просто бяха изтощени от дългия път. Минаха през кухнята и се настаниха на канапето, за да изпият по чаша чай. Почти не говориха и когато най-сетне Трейси ги отведе до спалнята им, баща й взе със себе си и платнената чанта.

Сю се събуждаше при шума на всяка кола навън и само се питаше дали по вратите й няма светещ надпис ПОЛИЦИЯ. Крис пък чакаше да звънне звънецът на входната врата и да чуе как нечии тежки стъпки трополят нагоре по стълбите, за да му отмъкнат платнената торба изпод леглото и да ги арестуват.

След тази безсънна нощ те закусиха с Трейси в кухнята.

— Весела Коледа — целуна ги тя. И двамата мълчаха стъписани. Бяха забравили, че е Коледа! Смутени поглеждаха към двата пакета, приготвени от дъщеря им за тях. Забравили бяха да й купят подарък! Наложи се да минат с даване на пари, нещо, което не бяха правили от времето, когато ходеше на училище. Трейси си помисли, че странното им поведение вероятно се дължи на коледната треска и вълнението около пътуването до Щатите.

На следващия ден изглеждаха малко по-спокойни, нищо че от време на време потъваха в продължително мълчание. Обядваха и Трейси предложи да изведат Стампс на дълга разходка и да подишат чист въздух. Докато крачеха спокойно към хълмовете Даунс, някой от родителите й започваше изречение, но млъкваше по средата. Минаваха няколко минути и другият го довършваше.

В неделя сутрин Трейси забеляза, че гостите й изглеждат малко по-добре, дори започнаха да бъбрят весело за предстоящото посещение в Америка. Две неща я смутиха. Беше готова да се закълне, че докато слизаха по стълбите с платнената торба и кучето, което ги следваше по петите, те си говореха на португалски. И защо трябваше да взимат и Стампс в Щатите, след като тя няколко пъти им предложи да го гледа, докато са на път.

Следващата изненада дойде, когато след закуската те се приготвиха да тръгнат за летище „Хийтроу“. Докато баща й прибираше в багажника платнената торба, тя забеляза, че вътре имаше още три големи пътни чанти. Защо ли бяха взели толкова много неща, при условие че отиват само за две седмици?

Момичето остана на тротоара да им маха с ръка, докато колата стигне края на улицата. Когато зави надясно, вместо наляво, каквато бе посоката към летище „Хийтроу“, тя се разтревожи, че нещо наистина не е наред. Но много скоро се сети, че имаше отклонение, поемайки по което можеха да поправят грешката си и да се върнат в правилната посока, за да излязат на магистралата.

Стъпили на пътя, Крис и Сю започнаха да следят табелите за Дувър. С всяка изминала минута ставаха все по-нервни и неспокойни. Връщане назад нямаше. Единствено Стампс очевидно се наслаждаваше на приключението — гледаше през задното стъкло и помахваше доволно опашка. Малко преди входа на пристанището Сю излезе от колата и се нареди на опашката от пасажери, които пътуваха без коли и чакаха да се качат на ферибота. Крис подкара роувъра към рампата. Разбраха се да не се срещат на палубата и да се съберат отново едва когато слязат на френска земя в Кале.

Сю стоеше и наблюдаваше неспокойно как старичкият им роувър спира пред входа. Сърцето й заби ускорено, когато видя как някакъв митничар разглежда и обръща паспорта на Крис и го поканва да излезе и да застане отстрани. Едва се удържа да не се затича към тях, за да разбере какво става. Сега обаче те не бяха женени и не биваше да се издава.

— Добро утро, господин Епълярд — поздрави митничарят, огледа вътрешността на колата и попита: — Предполагам, ще искате да вземете кучето си с вас.

— О, да — отвърна Крис. — Никога не пътуваме без Стампс.

Митничарят отново започна да разлиства страниците на паспорта.

— Само че нямате необходимите документи за пътуването му.

Ситни капки пот избиха по челото на Крис. Документите на Стампс си стояха прикачени към паспорта на господин Хаскинс, останал в сейфа у дома.

— По дяволите — промърмори той, — забравил съм ги вкъщи.

— Лош късмет — въздъхна служителят. — Дано не ви се наложи да пътувате далеч, защото това е последният ферибот за този ден.

Крис погледна безпомощно към мястото, където стоеше жена му, и едва тогава се качи обратно в колата. Хвърли едно око на здраво заспалия Стампс, който нямаше и най-малка представа какви проблеми е създал. Крис направи обратен завой и спря пред разтревожената Сю, която изгаряше от нетърпение да чуе защо не го пуснаха на борда. Когато й обясни какъв е проблемът, тя каза само:

— Не можем да се върнем в Клийторп.

— Съгласен съм — рече Крис. — Да се върнем в Ашфорд и да потърсим ветеринар, който работи в почивните дни.

— Това не влизаше в плановете ни.

— Знам, но не ми се иска да оставим Стампс — въздъхна Крис.

Сю мълчаливо кимна в знак на съгласие.

Крис зави към главния път и пое обратно към Ашфорд. Господин и госпожа Хаскинс пристигнаха тъкмо навреме, за да обядват с дъщеря си. Тя искрено се зарадва, че ще прекара с тях още няколко дни, но продължаваше да не разбира защо така упорито не искат да оставят Стампс при нея. Не заминаваха завинаги в края на краищата. Крис и Сю прекараха още един ден, изпълнен с мълчание, и още една безсънна нощ в Ашфорд. Платнена чанта с четвърт милион лежеше под леглото им.

В понеделник един ветеринар се съгласи да постави всички необходими ваксини на кучето, закрепи за паспорта на господин Епълярд бележката за тях, но не успяха да свършат всичко навреме, за да се качат на последния ферибот.

Никой от тях не мигна следващата нощ. И двамата знаеха, че планът им пропада. Лежаха в леглото и разсъждаваха какво да правят… този път на английски.

След закуска Крис и Сю се разделиха най-сетне с дъщеря си. В дъното на улицата за нейно облекчение завиха наляво и се отправиха към Клийторп. Когато минаваха покрай летище „Хийтроу“, прекроеният им план бе вече готов.