Георгиос Цакирис не е от гърците, за чиито подаръци трябва да си отваряш очите.

Имал е късметът да прекара половината от живота си в Лондон, а другата — в родната Атина. Той и двамата му братя Николай и Андреас имали преуспяваща транспортна фирма за спасителни операции, която наследили от баща си.

За първи път се срещнах с Георгиос, или Джордж, както го наричаме в Англия, преди много години по време на благотворителен бал в полза на Червения кръст. Жена му Христина беше член на организационния комитет и ме беше поканила да поема аукциона.

В почти всеки благотворителен аукцион, който съм ръководил, се оказва, че има предмет, който сякаш е невъзможно да намери своя купувач. Онази вечер не правеше изключение. Един от членовете на организационния комитет бе предоставил пейзаж — нескопосна цапаница на дъщеря му. Доста преди да се кача на подиума и да започнат наддаванията, чувствах, че ще загазя.

Само че не бях взел предвид щедростта на Джордж.

— Ще чуя ли предложение от хиляда лири, с което да открием наддаването? — попитах високо, но никой не ми се притече на помощ. — Хиляда? — попитах отново с надеждата, че никой няма да долови отчаянието в гласа ми. Тъкмо бях готов да се откажа, от морето официални черни костюми се надигна една ръка. Това беше ръката на Джордж.

— Две хиляди? — предложих аз, но никой не откликна. — Три хиляди? — насочих този път очи направо към Джордж. Ръката му отново щръкна. Четири хиляди? — продължих поуспокоен. За съжаление увереността ми не трая дълго и отново вперих поглед в Джордж. — Пет хиляди? — човекът отново откликна. Какво като жена му е в организационния комитет, помислих си. Всяко нещо трябва да си има мярка. Ето защо обявих: — Продадено за пет хиляди лири на господин Джордж Цакирис. — Думите ми бяха изпратени с аплодисменти и с изпълнения с облекчение поглед на Христина.

Оттогава горкият или по-скоро богатият Джордж редовно ми се притичваше на помощ в такива случаи. Често купуваше нелепи предмети, за които не таях никаква надежда, че може да намерят купувач. Един Господ знае колко бях измъкнал от човека, и то все в името на благотворителността.

Миналата година му продадох пътуване до Узбекистан, заедно с два билета, предоставени ни от „Аерофлот“, и отидох да му благодаря лично за щедростта.

— Няма защо да ми благодарите — рече Джордж, когато седнах на свободния стол до него. — Не минава и ден, без да си напомня колко късмет съм имал в този живот, та дори и късмета да съм жив.

— Късмета да сте жив ли? — Предусетих, че зад това се крие интересна история.

Тук е моментът да споделя с вас, че старото като света клише как животът на всеки от нас бил цял роман, е голяма заблуда. Но все пак с годините разбрах, че на всекиго се е случвала поне една забележителна история, заслужаваща да бъде разказана. И Джордж не беше изключение.

— Та значи имате късмет да сте жив? — подхванах отново.

Джордж и двамата му братя си разделили по равно отговорностите, свързани с бизнеса. Джордж поел офиса в Лондон, Николай останал в Атина, а Андреас обикалял света, за да се притичва на помощ на някой от закъсалите им клиенти.

Макар че поддържал офиси и жилища в Лондон, Ню Йорк и Сен Пол де Ванс21, Джордж редовно се прибирал в родината на боговете, за да не загуби връзка с многобройното си семейство. Сигурно сте забелязали, че богатите хора винаги имат много роднини.

По време на скорошния бал на Червения кръст, който се проведе в Дорчестър, никой не ми се притече на помощ, когато се опитах да продам фланелка на отбора по ръгби „Бритиш Лайънс“ след обиколката им в Нова Зеландия. А на нея стояха подписите на целия отбор, загубил почти всичките си мачове. Нямаше и следа от Джордж, тъй като се бе върнал в родината си за сватбата на любимата си племенница. И точно на тази сватба станал инцидент, заради който можех никога повече да не видя Джордж. Така се случи, че дори не успях да открия наддаване за онази фланелка на „Бритиш Лайънс“.

Племенницата на Джордж, Изабела, беше родена на Кефалония, един от най-красивите гръцки острови. Истинско бижу на Йонийско море. Изабела се влюбила в сина на местния винопроизводител и тъй като баща й бил починал отдавна, Джордж предложил той да е домакин на сватбеното тържество, което щяло да се проведе в дома на младоженците.

В Англия е обичай да се канят членове на семейството и приятели на сватбената церемония в църквата, след което се организира прием, често пъти на моравата пред дома на родителите на момичето, където се опъва специална палатка или тента. Ако моравата не е достатъчно голяма, тържеството се пренася в залата на кметството. След като се произнесат официалните речи и мине известно време, младоженците заминават на сватбено пътешествие, а гостите се разотиват по домовете си.

Да напуснеш тържеството преди полунощ в Гърция, противоречи на традицията. Според местните хора тържествата трябва да продължат до малките часове на следващия ден, особено когато семейството на младоженеца притежава лозя. Ако двама гърци се женят на някой гръцки остров, поканата важи автоматично за цялото население, което приижда, за да се чукне с чаша вино за здравето на младите. В съзнанието на тези хора няма такова нещо като „неканени гости“. Майката на момичето не си прави труда да изпраща покани с позлатени инициали в долния ляв ъгъл, не само защото никой няма да й отговори, но и защото е сигурна, че всеки ще се отбие.

Друга съществена разлика в обичаите на нашите две велики нации е, че в Гърция е напълно излишно да наемаш градинска палатка, тъй като на онази географска ширина е почти невъзможно да завали внезапно дъжд, особено в средата на лятото, което трае близо десет месеца. Там всеки може да е синоптик.

Вечерта преди сватбата Христина напомнила на съпруга си, че тъй като ще е домакин, може би няма да е зле да се въздържа от пиене. Все някой трябва да следи за това нещо да не се пропусне, особено като се има предвид с какво се занимава младоженецът. Макар и неохотно, Джордж се съгласил.

Сватбената церемония се провела в малката селска църква, която било претъпкана много преди началото на вечерната служба. С присъщото му благородство Джордж приел ролята на домакин на едно толкова мащабно събитие. Гледал, изпълнен с гордост, как любимата му племенница и нейният любим влизат в свещен съюз. Макар Изабела да била скрита зад воал от бяла дантела, нейната хубост отдавна била призната от младежите на острова. Годеникът й Алексис Кулукундис бил висок и строен младеж, по чийто кръст още не личало, че е наследник на собственик на обширни лозя.

И при гърците, и при англичаните има църковна служба, но тук приликите свършват. Церемонията се извършва от брадати свещеници, накичени с дълги златисти одежди и високи черни шапки. Сладникав аромат на тамян от полюляващи се кадилници изпълва черквата, докато свещеникът с най-дългата брада ръководи церемонията под акомпанимента на изпети под нос псалми и молитви.

Джордж и Христина били сред първите, които напуснали църквата след края на службата, за да се приберат час по-скоро и да посрещнат първите гости.

Джордж трябва да бе стиснал ръцете на поне двеста души, когато шумните приятели на младоженеца обявили пристигането на младите господин и госпожа Кулукундис с гърмене на пищови — гръцка традиция, която трудно ще се съвмести с английската морава и е абсурд да се осъществи в залата на едно кметство.

С изключение на най-близките роднини и гостите, за които предварително се знаело, че ще седнат около дългата маса встрани от дансинга, Джордж познавал твърде малко от присъстващите.