— Какви например?

— Посещения всяка събота. Пийт не проявявал интерес. Можеш да си отидеш у дома веднъж в месеца в неделя. Също не го привличало. Можеш да кандидатстваш за работа извън затвора — отново никакво желание, макар че така може да припечелиш някоя и друга пара, преди да те пуснат.

— За какво ти е тогава да се бориш за привилегии, като не се възползваш от тях.

— И това било част от големия план. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джеф? Не мислиш като престъпник.

— Защо му било на Пийт да го прехвърлят в блока на отличените?

— Най-сетне един добър въпрос. Но преди това трябва да знаеш още нещо за Пийт. Успял да разбере, че в този блок денем дежурят петима гадняри, докато нощем има само двама дежурни. Смятало се, че стигне ли човек до това място, на него може да му се има доверие, да не говорим, че в затворите все не достига персонал. Не знам дали ти е известно, но при отворения режим няма килии, железни решетки по прозорците и оградни стени, така че достъпът е съвсем свободен.

— И защо?

— Малко от тези, които стигат до отворен режим, се опитват да избягат.

— Нещо не схващам.

— Как не схващаш, бе? Стигнал си на финалната права, ако те хванат, а знаеш, че в десет от случаите в девет те спипват, те връщат обратно на затворения режим, че и ти лепват допълнителни месеци. Така че направо забрави. Не си заслужава. Помня един мъж — Дейл, голям чешит беше. Оставаха му само три седмици…

— Пийт — напомних аз за кой ли път.

— Много нервно копеле си ти, Джеф. Къде си се разбързал? Та докъде бях стигнал?

— Дето имало само двама дежурни през нощта.

— А, да. Но дори в блоковете на отличените си длъжен да докладваш, че си налице в седем сутринта и в девет вечерта. Както ти казах, Пийт работел в складовете, раздавал дрехи на новодошлите, осигурявал прането на постоянните веднъж седмично и гаднярите знаели във всеки миг къде е — това също влизало в плана му. Не се ли обади, че е налице в седем сутринта или в девет вечерта, вече влиза в групата на докладваните, което означава връщане обратно в северния блок и остава без никаква привилегия. Но Пийт бил винаги налице, килията му — в идеален ред, а лампата му загасена много преди единайсет.

— И всичко това било част от големия план, така ли?

— Най-сетне започна да стопляш — похвали ме Мик. — Имало обаче още едно препятствие. Нали това беше правилната дума, а, Джеф? — Кимнах само за да не прекъсвам потока на мислите му. — Някъде около един през нощта и към четири сутринта единият от дежурните гадняри обикалял килиите, за да провери дали всички са в леглата си. Дръпвал завесата пред вратата, поглеждал през прозореца и светвал с фенера към леглото, за да се увери, че човекът е там. Казвал ли съм ти за онзи пандизчия, дето го заварили в леглото с…

— Пийт — рекох само аз, без дори да вдигам поглед.

— Та значи Пийт стоял буден до един часа, когато трябвало да мине първия гадняр да освети леглото му и да пусне обратно завесата, след което, преди да заспи, си навивал часовника да го събуди в четири без десет, за да е буден, когато минава дежурният в четири. След близо месец Пийт вече със сигурност знаел, че когато дежурни са господин Чеймбърс и господин Дейвис, те обикновено не правят нощни обиколки. Чеймбърс заспивал, а Дейвис не можел да се отлепи от телевизора. Оставало само да изчака да дойде редът на тия двамата да дежурят през нощта.

Шест седмици преди да го освободят, една вечер Пийт се прибрал от работа и видял, че неговите хора са дежурни през нощта. В девет часа Пийт отишъл да се подпише на присъствения списък. Чеймбърс гледал футболен мач по телевизията, а Дейвис, вдигнал крака на масата, пиел кока-кола и четял развлекателните страници на „Сън“. Пийт се прибрал в килията и си легнал. Завил се презглава, но отдолу бил с дрехи и по маратонки. Изчакал да минат няколко минути след един, измъкнал се в коридора и се огледал — нямало жива душа. Нямало и следа от Дейвис или Чеймбърс. Изтичал до края на коридора и през аварийната стълба се измъкнал навън, като подпрял само вратата с парче хартия, за да може да се върне обратно. След това се спуснал и започнал да тича към Удбридж, който бил на дванайсет километра.

Никой не знае в колко точно се е прибрал Пийт, но в седем сутринта господин Чеймбърс сложил отметка срещу името му. Пийт хвърлил един поглед върху списъка и забелязал, че всички кутийки до името — девет, един, четири и седем часа имали отметки. Отишъл на закуска и след това на работа.

— Значи го направил, без да го усетят?

— Не съвсем — отговори Майк. — На другата сутрин мястото се изпълнило с ченгета. Започнали да душат. Търсели, естествено, един-единствен човек. Стигнали до складовете и арестували Пийт. Закарали го направо в Удбридж. С часове го разпитвали за смъртта на Брайън Пауъл и Карен Слейтър, които били намерени удушени в леглото. Ченгетата смятали, че това е акт на отмъщение. Пийт обаче се придържал към едно: „Не може да го лепнете на мен, бях в затвора по това време. Питайте дежурните през нощта, господин Чеймбърс и господин Дейвис.“ Полицаят, който водел разследването, посетил затвора и проверил присъствените листове. Според съдебния лекар Брайън и мацката били удушения някъде между три и пет сутринта, така че, ако Чеймбърс е видял Пийт да спи при обиколката в четири, няма как да е бил в същото време и в Удбридж, прав ли съм? Логично е.

От вътрешно министерство направили независимо разследване. И Чеймбърс, и Дейвис потвърдили, че са проверили всеки затворник в един и в четири и в двата случая Пийт си бил в леглото. Намерили се и няколко пандизчии, които заявили, че се събудили от лъча на фенера, с който дежурните проверявали. Което съвсем бетонирало показанията на Пийт. В заключение било установено, че щом си е бил в леглото и в един, и в четири, няма как той да е убиецът.

— С две думи, отървал е кожата.

— Зависи какво разбираш под това — уточни Мик. — Полицията не открила основания да повдигне обвинение срещу Пийт и полицаят, който отговарял за случая, го класирал към неразрешените. Така или иначе случката не се отразила добре на кариерата на Чеймбърс и Дейвис и те погнали Пийт.

— Нали му оставали само шест седмици — напомних аз на Мик, — а той винаги бил кротък като агне.

— Така си е. Но един друг гадняр, приятел на Дейвис, натопил Пийт, че е задигнал чифт дънки от склада няколко дни преди да изтече срокът му. Пратили Пийт в изолатор, след което директорът на затвора незабавно го върнал обратно в „Линкълн“ с още три месеца.

— Значи е останал в затвора още три месеца, така ли?

— Това беше преди шест години — отговори Мик. — Все още се мотае в „Линкълн“.

— Как става пък това?

— Всеки няколко седмици гаднярите измислят нова причина да го докладват и директорът добавя нови три месеца. Мен ако питаш, човекът ще си остане там до края на дните си. Свобода, а?

— Възможно ли е наистина?

— Ама ти май наистина не ме чуваш, Джеф. Когато двама гадняри рекат, че нещо се е случило, то се е случило — подчерта Мик. — И няма начин опандизен да докаже обратното. Сега разбра ли?

— Вече разбрах — отговорих аз.

На 12 септември 2002 година с инструкция № 47/2002 беше постановено, че съгласно решение на Европейския съд по правата на човека във връзка с делото „Езех/Конърс“, когато едно престъпление е достатъчно основание за продължаване на присъдата, се прилагат защитите съгласно член 6 на Европейската конвенция за правата на човека. Случаят се представя пред независим и безпристрастен трибунал, като затворниците имат право на правна помощ.

Пийт Бейли беше освободен от затвора на 19 октомври 2002.