— Какво щеше да направиш, ако Пъркинс ти беше дал цяла година?

— Показвам примерно поведение от първия ден и намаляват престоя ми с половин година. Всеки знае, че имат проблем с пренаселеността на затворите.

— Ами ако се беше запънал и бе настоял на първоначалните три месеца, тогава щеше да се наложи да излезеш в средата на януари.

— Няма начин — рече Пат. — Малко преди да изтече срокът ми, щяха да ме намерят с бутилка уиски в килията. Прегрешение, което директорът е длъжен да санкционира незабавно и да добави още три месеца към първоначалната присъда. Така щях да си остана тук удобно настанен до април.

— Така ли смяташ да прекараш остатъка от дните си? — засмях се аз.

— Не мисля толкова далеч напред — призна Пат. — Шест месеца е достатъчно дълъг срок за планиране. — След тези думи той се качи на горното легло и загаси светлината.

— Лека нощ, Пат — пожелах му аз и отпуснах глава на възглавницата.

— Разказвал ли съм ви онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул? — попита Пат тъкмо когато се унасях.

— Не, не си.

— Отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей.

— И ти какво му каза?

— Естествено, че правя. Пирандело е написал „Покойният Матиа Паскал“, а Гьоте — „Фауст“.

Патрик О’Флин почина от измръзване на 23 ноември 2005 година в съня си под арката на Виктория Ембанкмънт в центъра на Лондон.

Тялото му беше намерено от млад полицай само на стотина метра от хотел „Савой“.

— Обвиниха ме съвсем несправедливо и ме осъдиха за престъпление, което не съм извършил — категоричен беше Макс, който спеше на леглото под мен. В момента си свиваше цигара.

Докато бях в затвора, няколко пъти чувах подобни изявления, но в случая с Макс Глъвър май това щеше да се окаже вярно.

Макс излежаваше тригодишна присъда за измама. Това изобщо не било неговата специалност. Беше се ограничил в кражби на дребни предмети от големи домове. Веднъж, не без професионална гордост, ми довери, че понякога минавали години, преди собствениците да забележат липсата на предмета, особено ако вземеш нещо малко, но скъпо, от стая, претъпкана с вещи.

— Имай предвид — продължи Макс, — че не се оплаквам, защото, ако ме бяха осъдили за престъпленията, които действително съм извършил, щяха да ми дадат далеч по-голяма присъда, а и много трудно щях да се върна отново в занаята.

Знаеше, че е събудил любопитството ми, и тъй като нямаше къде да ходя през следващите три часа, преди вратите на килиите да се отворят за „другаруването“ — онези четирийсет и пет минути, в които на затворниците се разрешава да излязат от килиите за разходка, — казах:

— Добре, Макс — и вдигнах молива си. — Хвана ме на въдицата. Разкажи ми как стана така, че те осъдиха за нещо, което не си извършил.

Той драсна клечка кибрит, запали свитата собственоръчно цигара и вдъхна дълбоко дима, преди да започне. В затвора всяко действие се извършва с всички възможни ритуали, тъй като никой не бърза за никъде. Лежах на леглото си над него и чаках.

— Комплектът „Кенингтън“ говори ли ти нещо? — започна Макс.

— Не. — Необяснимо защо си представих група облечени в червени сюртуци мъже на коне, с чаша порто в едната ръка и камшик в другата, в чиито крака тичат ловни кучета, които се готвят да прекарат събота сутрин в преследване на космато животно. Но грешах. Както Макс ми обясни, всъщност ставало дума за комплект фигури за игра на шах.

— Но не обикновен шах — увери ме той.

Интересът ми се разпалваше все повече и повече.

Фигурите вероятно били създадени от Лу Пин (1469–1540) майстор от династията Мин (1368–1644). Трийсет и двете фигури били изящно изваяни и след това внимателно боядисани в червено и бяло. Подробностите около изработването им били надлежно описани в няколко исторически документа, макар никога да не станало ясно точно колко на брой са всъщност комплектите, излезли от ръцете на Лу Пин.

— Известни са три пълни комплекта — продължаваше Макс, а над лицето му нагоре към тавана се виеше тънка струя дим. — Първият е изложен в залата за официални церемонии на Двореца на народа в Пекин, вторият е собственост на „Мелън Кълекшън“ във Вашингтон, а третият е в Британския музей. Много колекционери са кръстосали надлъж и шир огромния Китай, за да открият загадъчния четвърти комплект. И макар подобни издирвания обикновено да са пълен провал, няколко фигури все пак се появяват на пазара от време на време.

Макс загаси най-късия възможен фас, който можете да си представите.

— По онова време правех проучване на дребните украшения в Кенингтън Хол в Йоркшър.

— Как точно успя да се вредиш там? — попитах.

— Списанието „Кънтри лайф“ бе сключило договор с лорд Кенингтън за написването на неголяма книга албум с описания на ценните предмети, притежание на фамилното имение — отговори Макс и се подготви за свиването на следваща цигара. — Доста щедър жест от негова страна. Сред прадедите му се среща името на някой си Джеймс Кенингтън (1552–1618) авантюрист, пират и верен слуга на кралица Елизабет I. Джеймс спасил първия комплект през 1588-а, няколко мига преди „Изабела“ да потъне. При завръщането си в Плимът, с явно преимущество в резултата срещу испанците, капитан Кенингтън изсипал в краката на своята кралица съкровищата, които прибрал от потъващия кораб. Нейно величество винаги проявявала голям интерес към скъпоценните предмети, особено към онези, които можела да окачи върху себе си — злато, сребро, перли или редки драгоценни камъни. Тя наградила капитана с рицарско звание, но тъй като не се интересувала от шах, сър Джеймс си прибрал комплекта. За разлика от сър Франсис11 или сър Уолтър12, сър Джеймс продължил да обикаля моретата. Успехите му били несъмнени и десетина години по-късно неговата кралица го издигнала дотам, че за вярна служба на короната получил титлата първи лорд Кенингтън и съответно място в Камарата на лордовете. — Макс замълча, преди да добави: — Единствената разлика между един пират и един пер е с кого делят плячката си.

Вторият лорд Кенингтън също като своя владетел не проявявал интерес към шаха, ето защо комплектът бил оставен да събира прах в една от деветдесет и двете стаи на Кенингтън Хол. Тъй като не са случки от и без това лишения от събития живот на третия, четвъртия, петия или шестия лорд Кенингтън, които да си струва да се споменат, можем само да предполагаме, че известният шах си е останал там, където бил, и фигурите му никога не са били местени по дъската. Седмият лорд Кенингтън служил като полковник в 12-ти драгунски полк по време на битката при Ватерло. Полковникът играел шах от време на време и естествено е да се предполага, че избърсали праха от комплекта и го занесли в Дългата галерия.

Осмият лорд Кенингтън бил ранен по време на деветото нападение на Леката бригада в Бурската война и загинал при десетото нападение край Ипър. Единайсетият лорд, плейбой с доста миролюбив нрав, решил, по финансови съображения (Кенингтън Хол се нуждаел от спешен ремонт на покрива), да отвори стаите на къщата за посещение. В резултат безброй туристи прииждали през почивните дни да разглеждат имението. Щом влезели в Дългата галерия, неизбежно виждали и шедьовъра на китайския майстор на специална масичка, оградена с червен шнур.

Дълговете на господарите растели и входната такса не можела да покрие разходите, ето защо единайсетият лорд Кенингтън се видял принуден да продаде някои от семейните ценности, включително и комплекта за шах.

От „Кристи“ определили първоначална цена 100000 лири, но водещият на аукциона ударил чукчето на цена 230000 лири.

— Когато следващия път посетиш Вашингтон — добави Макс между две дръпвания от цигарата, — може да видиш оригиналния шах на Кенингтън в „Мелън Кълекшън“. И това щеше да е краят на моята история, ако единайсетият лорд Кенингтън не се беше оженил за американска стриптийзьорка, която му родила син. Детето се отличавало с качество, от каквото няколко поколения назад в рода били лишени — то умеело да мисли.