— Последвай ме — тържествено произнесе господин Адамс.

Пат бе необичайно мълчалив по време на краткия път, който изминаха по „жълтите тухли“, както старите арестанти наричаха последните няколко метра преди влизането през задната врата на съда. Пат най-сетне се изправи на мястото на подсъдимия, а до него застана съдебният пристав.

Загледа се в тримата магистрати, които днес бяха назначени за съдебен състав. Нещо не беше наред. Беше очаквал да види господин Пъркинс — напълно плешив по това време миналата година, почти като членовете на клуба „Пикуик“. А сега, най-неочаквано му беше пораснала руса коса. От дясната му страна бе адвокат Стедман, либерал и с прекалено мек характер за вкуса на Пат. Отляво седеше жена на средна възраст, която Пат не бе виждал досега, но чиито тънки устни и прасешки малки очи му вдъхнаха увереност, че милозливият член на състава ще може да бъде сразен, ако си изиграе картите както трябва. Госпожица Пиги имаше вид на човек, готов да постанови смъртно наказание за дребен джебчия.

Сержант Уебстър пристъпи на свидетелската скамейка и произнесе клетвата.

— Какво можете да ни кажете по този случай, сержант? — обърна се господин Пъркинс към свидетеля, щом човекът се закле.

— Разрешавате ли да поглеждам в записките си, ваша милост? — попита сержант Уебстър.

Председателят на съдебния състав кимна и сержантът разгърна бележника си.

— Задържах обвиняемия в два часа през нощта, след като бе хвърлил тухла във витрината на бижутерския магазин „Х. Самюъл“ на Мейсън Стрийт.

— Видяхте ли го да хвърля тухлата?

— Не — призна Уебстър. — Заварих го на тротоара с тухла в ръка, когато го задържах.

— Беше ли успял да влезе вътре?

— Не, но се готвеше да хвърли отново тухлата.

— Същата тухла ли беше?

— Така мисля.

— Нанесъл ли беше някакви щети?

— Стъклото беше обсипано с множество пукнатини, но металната решетка от вътрешната страна му беше попречила да вземе каквото и да било.

— Каква стойност имаха предметите на витрината? — попита господин Пъркинс.

— Нямаше предмети на витрината, господине, защото управителят всяка вечер ги заключва в касата, преди да си тръгне за вкъщи.

Господин Пъркинс погледна изненадано към обвинителния протокол.

— Доколкото виждам, обвинявате О’Флин в опит за влизане с взлом.

— Точно така. — Сержант Уебстър върна бележника си в задния джоб на панталона.

Господин Пъркинс насочи вниманието си към Пат.

— Тук пише, че се признавате за виновен.

— Точно така, милорд.

— В такъв случай ви осъждам на три месеца затвор, освен ако не дадете някакво обяснение. — Той замълча и погледна Пат над очилата си. — Искате ли да направите изявление? — попита той.

— Три месеца не е достатъчно, милорд — отбеляза Пат.

— Не съм лорд — сряза го Пъркинс.

— Така ли? — повдигна вежди задържаният. — Стори ми се, че имате перука, каквато не видях да носите миналата година по това време, и затова реших, че сте лорд.

— Мерете си приказките — процеди господин Пъркинс, — защото може да размисля и да увелича срока ви на шест месеца.

— Това някак по ми допада, милорд — продължи Пат.

— В такъв случай — едва сдържаше гнева си Пъркинс — ви осъждам на шест месеца. Изведете затворника.

— Благодаря ви, милорд — рече Пат високо и продължи под носа си. — Ще се видим догодина по същото време.

Съдебният пристав изтика Пат вън от подсъдимата скамейка и го поведе надолу по стълбите към подземните етажи.

— Добре се справи, Пат — похвали го, докато заключваше вратата на килията.

Пат остана в помещението, докато всички документи бъдат изготвени. Минаха няколко часа, докато вратата отново се отвори и го изведоха от сградата на съда до колата. Този път това не беше малкият полицейски автомобил на сержант Уебстър, а дълъг бяло-син бус с поне дузина малки отделения вътре, известен като „сауната“.

— Къде ще ме водят този път? — попита Пат доста недружелюбния офицер, когото виждаше за първи път.

— Ще разбереш, когато стигнеш, Пади — бе единственото, което чу.

— Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато отидох да си търся работа на един строеж в Ливърпул?

— Не — отвърна офицерът, — ала и не искам да те слушам.

— … А отговорникът, проклет англичанин, има наглостта да ме попита дали правя разлика между… — той така и не успя да довърши, защото го тикнаха в една от кабинките, с размерите на тоалетна в самолет. Тъкмо се стовари върху пластмасовата седалка и хлопнаха вратата зад него.

Пат гледаше навън през малкото квадратно прозорче, докато бусът завиваше по Бейкър Стрийт, и се сети, че го водеха в „Белмарш“. Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Добре, че там има що-годе прилична библиотека, помисли си, а и може да ми дадат старата работа в кухнята.

Щом Черната Мария9 спря пред високите порти на затвора, опасенията му се потвърдиха. На голяма зелена табела отпред пишеше: БЕЛМАРШ. Някой се беше изхитрил и бе заместил БЕЛ с ХЕЛ10. Колата мина през тежката порта и най-сетне спря в пустия двор.

Дванайсетте новопристигнали затворници бяха изтикани навън и отведени на определеното място, откъдето щяха да ги разпределят. Наредиха се в редица. Щом дойде неговият ред, Пат се усмихна на човека зад гишето, който ги приемаше.

— Как сте в тази приятна вечер, господин Дженкинс? — попита той.

Старшият офицер вдигна очи.

— Нима е отново октомври? — възкликна той.

— Напълно сте прав, господин Дженкинс — отговори Пат. — Позволете да ви изкажа искрените си съчувствия за скорошната ви загуба.

— Загуба ли? — повтори човекът. — За какво говориш, Пат?

— За онези петнайсет уелсци, които се появиха в Дъблин по-рано тази година и се представиха за отбор по ръгби.

— Не си играй с късмета, човече.

— Не бих и дръзнал, господин Дженкинс, нали очаквам да ми дадете предишната ми килия.

Старшият офицер прокара пръст по списъка със свободни килии.

— Много съжалявам — с престорена въздишка рече той, — но тя вече е заета. Но пък мога да ти предложа за съкилийник през първата нощ човек, който е тъкмо за теб. — Обърна се към надзирателя от нощната смяна и заръча: — Изпрати О’Флин в килия номер деветнайсет.

Човекът го погледна несигурно, но след като видя решителният поглед на началника си, каза само:

— След мен, Пат.

— И кого ми избра този път господин Дженкинс — полюбопитства Пат, докато вървеше пред надзирателя от нощната смяна, преди да спрат пред врата, отделяща едното отделение от другото. — Джак Изкормвача или Майкъл Джексън?

— Много скоро ще разбереш — отвърна човекът, и в това време вратата се плъзна и се отвори.

— Разказвал ли съм ти онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул и отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей?

Минаха от единия блок в другия и много скоро спряха пред килия с номер 119. Надзирателят извади голям ключ и го завъртя в бравата.

— Не, Пат, не си — рече той и дръпна тежката врата. — И каква е разликата?

Пат се канеше да отговори, но когато видя кой е в килията, онемя.

— Добър вечер, милорд — за втори път през този ден използва той това обръщение.

Надзирателят затръшна вратата и отново завъртя ключа.

През останалата част от вечерта Пат ми разказа с големи подробности всичко, което се бе случило от два часа предишната нощ. Когато най-сетне свърши, попитах само:

— Защо точно през октомври?

— Започне ли денят да намалява, предпочитам да съм на място, където съм сигурен, че ще получавам храна три пъти на ден и в килията има централно отопление. Спането навън е приятно през лятото, но настъпи ли английската зима, по-разумно е да имаш подслон.