Младежът стисна лакътя на задържания и бързо го насочи към стълбите.

— Няма нужда да се разкарвате — подхвърли Пат. — Знам пътя.

Този път младият полицай не се и опита да сдържи смеха си, пъхна ключа в бравата, завъртя го, дръпна тежката врата и пусна Пат вътре.

— Благодаря ви, полицай Купър. Надявам се да се видим утре сутринта.

— Няма да съм на смяна.

— Тогава ще се видим догодина по това време — заключи Пат, без да се впуска в повече подробности. — И не забравяйте да предадете почитанията ми на баща си — добави той малко преди тежката врата да се затвори.

Пат огледа помещението: същият метален умивалник, клозет и легло с одеяло и възглавница. Успокои се, че за една година нищо не се е променило, и се отпусна на дюшека от конски косъм. Опря глава в твърдата възглавница и спа непробудно цяла нощ — за първи път от седмици насам.

В седем часа на другата сутрин от дълбокия унес го събуди отварянето на шпионката във вратата, откъдето две черни очи го огледаха.

— Добро утро, Пат — чу той приятелски поздрав.

— Здравей, Уесли — отвърна Пат, без дори да отваря очи. — Как си?

— Добре — каза Уесли, — но съжалявам да те видя тук отново. — Човекът замълча и очевидно съобразил нещо, добави: — Значи вече сме октомври, а?

— Точно така — потвърди Пат и стана от леглото. — Трябва да се приведа в най-добрия възможен вид, нали ще се явявам в съда тази сутрин?

— Трябва ли ти нещо по-специално?

— Чаша чай ще приема с благодарност, но настоявам за бръснач, парче сапун, четка и паста за зъби. Излишно е да ти напомням, че арестантът има право на тези малки удобства, преди да се яви в съдебна зала.

— Ще се погрижа — обеща Уесли. — А не искаш ли да хвърлиш едно око и на моя брой на „Сън“?

— Много любезно от твоя страна, но предпочитам вчерашния брой на „Таймс“, стига груповият началник да го е прочел.

Човекът хлопна шпионката и звучно се засмя.

Не след дълго Пат чу как някой завърта ключа в бравата на неговата килия. Тежката врата се отвори и се подаде усмихнатото лице на Уесли Пикет, с поднос в едната си ръка, който остави на края на леглото.

— Благодаря ти, Уесли — рече Пат и огледа съдържанието на подноса: купичка овесени ядки, малка картонена кутия мляко, две филии препечен хляб и едно сварено яйце. — Дано Моли помни, че обичам яйцето рохко — две минути и половина след завирането на водата.

— Моли напусна миналата година — обясни Уесли.

— Яйцето е варено снощи от дежурния сержант.

— Трудно се намира персонал в днешно време — въздъхна Пат. — Аз самият обвинявам за това ирландците. Вече не са така отдадени на домакинската работа.

— И той почука върха на яйцето с пластмасовата лъжичка. — Уесли, разказвал ли съм ти случая, когато се опитах да си намеря работа на един строеж в Ливърпул, и отговорникът, проклет англичанин… — Пат вдигна поглед и въздъхна тежко, като видя, че вратата се тръшва шумно. — Трябва да съм му разказвал — промърмори той.

Пат приключи със закуската, изми зъбите си с четка и паста, която изцеди от тубичка, по-малка и от дадената му от „Еър Лингъс“ при пътуването му до Дъблин. След това завъртя крана на топлата вода, за да напълни миниатюрния стоманен умивалник. Мудната струя тече доста време, докато студената вода стана малко по-топла. Разтри мизерното парченце сапун между пръстите си и размаза пяната по наболата си брада. Едва тогава посегна към пластмасовата самобръсначка „Бик“ и се залови с мъчителния процес на отстраняване на четиридневната четина. Накрая попи лицето си с грубата зелена хавлия, не по-голяма от носна кърпа.

Седна на ръба на леглото и докато чакаше, изчете за не повече от четири минути вестника на Уесли от първата до последната страница. Единствено политическата статия на някой си Тревър Кавана — човекът трябва да е ирландец, помисли си Пат — привлече вниманието му. От мислите му го откъсна отварянето на тежката метална врата.

— Да вървим, Пат — подкани го появилият се в рамката сержант Уебстър, — ти си първи тази сутрин.

Арестантът придружи униформения нагоре по стълбите и се обърна към дежурния зад бюрото:

— Може ли да ми върнете ценните предмети, господин Бейкър? Ще ги намерите в сейфа на управлението.

— И какви са те? — вдигна очи от бюрото си сержантът.

— Копчета за ръкавели с перли, часовник „Картие“ и бастунче със сребърна дръжка с инкрустиран на нея фамилен герб.

— Изхвърлих ги още снощи — процеди дежурният.

— Може да е наистина за добро — подхвърли Пат. — Там, където отивам, няма да ми трябват. — Той последва сержант Уебстър към изхода на управлението.

— Сядай отпред — нареди сержантът и се насочи към мястото зад волана.

— Не трябва ли да бъда придружен до съда от двама униформени? — поиска да знае Пат. — Правилникът на вътрешно министерство го изисква.

— Може да го изисква, но не стигат хора. Тази сутрин двама колеги са болни, а един е на курс.

— Ами ако се опитам да избягам?

— Де такъв късмет — промърмори сержантът и отдели колата от бордюра. — Ще ни спестиш много писане.

— Какво ще направите, ако се опитам да ви ударя?

— Ще те цапардосам — започна да се ядосва човекът.

— Не сте много любезен.

— Извинявай, но обещах на жена ми днес да се освободя след десет, за да пазаруваме. — Той замълча за миг. — Така че няма никак да се зарадва, като разбере, че няма да успея.

— Много съжалявам, сержант — рече Пат. — Следващата година ще се опитам да проверя предварително кога сте на смяна, за да го избегна. Може би ще предадете извиненията ми на госпожа Уебстър.

Сержантът за малко да избухне в смях, но се въздържа, защото знаеше, че Пат наистина го каза сериозно.

— Имате ли представа, пред кой съдия ще се явя тази сутрин? — поинтересува се Пат, когато колата спря на поредния светофар.

— Четвъртък е — отбеляза сержантът и премести лоста отново на първа, тъй като светлината вече се бе сменила на зелена, — значи трябва да е Пъркинс.

— Арнолд Пъркинс, кавалер на ордена на Британската империя, това е добре. Той е малко кибритлия, така че ако ми даде по-дълъг срок, ще трябва да се опитам да олекотя нещата — въздъхна Пат.

Колата влизаше в служебния паркинг на районния съд в Мерилбоун. Служител на съда вече приближаваше към тях.

— Добро утро, господин Адамс — поздрави Пат.

— Когато прегледах тази сутрин списъка на задържаните, Пат, и видях името ти — започна направо човекът, — се сетих, че вече е сезонът на годината, в който ти обикновено се появяваш. Последвай ме, за да свършим час по-скоро.

Двамата влязоха в съда през задната врата и след като извървяха дългия коридор, спряха пред една от килиите.

— Благодаря ви, господин Адамс. — Пат седна кротко на тясната дървена скамейка, циментирана в стената по протежението на дългото овално помещение. — Дали ще бъдете така добър да ме оставите за няколко минути сам, за да се концентрирам, преди вдигането на завесата?

Господин Адамс се усмихна и се обърна, за да излезе.

— Между другото — спря го гласът на Пат, в момента, в който улавяше вече дръжката на вратата. — Разказвал ли съм ви за времето, когато се опитвах да си намеря работа на един строеж в Ливърпул, а отговорникът, един нагъл англичанин, има нахалството да ме попита дали знам…

— Извинявай, Пат, но някои от нас си имат работа, а и ти ми разказа тази история миналия октомври. — Поспря за миг и продължи: — И по-миналия — също.

Пат седеше мълчаливо на пейката и тъй като нямаше какво друго да чете, започна да разглежда надписите по стената. „Пъркинс е задник“. Беше склонен да се съгласи. „Манч Ю са шампиони“. Някой беше задраскал „Манч Ю“ и го бе заместил с „Челси“. Пат се замисли дали да не задраска „Челси“ и на негово място да напише „Корк“, футболен тим, непобеден досега. В килията нямаше часовник и нямаше как да знае колко време беше минало, преди господин Адамс да се върне най-сетне и да го отведе до съдебната зала.