Уважаемият Хари Кенингтън, въпреки огромната съпротива на баща си, станал главен борсов мениджър и така тръгнал по стъпките на първия лорд Кенингтън. Нагазил с такава лекота във водите на финансовите пазари, с каквато прадядо му пиратът се носел по вълните на морето. На двайсет и седем години Хари вече притежавал своя първи милион благодарение на уменията си да сваля доходите на другите и да ги прибира за себе си. Нещо, от което майка му искрено се забавлявала, виждайки в този талант да сваляш наследствени черти. Когато станал пълноправен наследник на титлата, той вече бил председател на банка „Кенингтън“. Първото нещо, което предприел, било да възстанови предишната слава и великолепие на Кенингтън Хол. Естествено, за него било недопустимо външни посетители да паркират колите си на моравата пред къщата.

Дванайсетият лорд Кенингтън, също като баща си, се оженил за забележителна жена — Елси Тръмпшо, дъщеря на памукопроизводител от Йоркшър и възпитаничка на девическия колеж „Четнам“. Като за всяка уважаваща себе си жена, и за нея максимата: „Ако внимаваш за пенитата, лирите ще се погрижат за себе си“ не бе просто клише, а убеждение. Докато съпругът й бил навън, за да печели пари, Елси била безусловната господарка на Кенингтън Хол. През годините, в които се формирал характерът й, износвала дрехите на сестра си, учела от нейните учебници, а по-късно си слагала и от нейното червило, все едно дали й отива или не. Елси била много подходящ човек за пазител на семейното съкровище. Притежавала уменията, упоритостта и познанията да поддържа добро домакинство, ето защо се заела с грижата за наскоро реставрираната къща. Макар да нямала никакъв интерес към играта на шах, празното му място в дългата галерия я дразнело. Най-сетне намерила решение на проблема по време на разпродажба в района — продължаваше Макс, — с което променила съдбата на толкова много хора, включително и моята.

Макс загаси миниатюрния си фас и с облекчение забелязах, че не се готви да свива нова цигара. В тясната ни килия вече беше достатъчно задимено и вътре приличаше на гара „Падингтън“ по времето на парните локомотиви.

Елси обикаляше стоките, изложени на тротоара в Пъдси в дъждовната неделна утрин. Посещаваше такива разпродажби само когато валеше, за да е убедена, че купувачите ще са малко и тя ще може да се спазари както трябва. Току-що бе спряла пред кош с дрехи, когато погледът й попадна на шахматна дъска. Червените и белите квадратчета й напомниха за снимки на оригиналния шах, някога притежание на семейството на съпруга й, които бе виждала в стар каталог на „Кристи“. Елси се пазари известно време с мъжа, който отговаряше за продажбата на изложеното, застанал до багажника на допотопен ягуар. Най-сетне той се съгласи да се раздели с дъската от слонова кост за 23 лири.

Щом се прибра, тя постави дъската в шкафа, където бе стояла предишната, и с радост установи, че се побира прекрасно вътре. За нея това бе чисто съвпадение, докато чичо й Бърни не я посъветва да проучи каква е реалната й стойност с цел застраховане. Тя се съгласи само за да не го обиди и при едно от редовните си пътувания до Лондон, които правеше, за да се види с леля си Гъртруд, взе дъската със себе си. Лейди Кенингтън — в Лондон тя бе единствено лейди Кенингтън — се отби в „Сотби“. Млад сътрудник от китайския отдел я помоли да се върне след няколко часа, за да имат време експертите да направят оценката.

След спокоен обяд с леля Гъртруд Елси се върна в „Сотби“. Посрещна я господин Сенсил, шефът на китайския отдел, който й съобщи, че според него предметът несъмнено е от времето на династия Мин.

— Можете ли да определите цената й? — попита тя. — Необходима ни е за застраховката.

— Две хиляди до две хиляди и петстотин, милейди — бяха думите на господин Сенсил. — Шахматните дъски от времето на Мин са доста често срещани. Фигурите са по-голяма рядкост, а пълен комплект… — Човекът вдигна ръце с долепени длани нагоре, сякаш се молеше на бога на антикварите. — Имате ли намерение да продавате дъската? — попита той.

— Не — категорична бе Елси. — Напротив. Дори мисля как да допълня комплекта.

Експертът се усмихна широко. В крайна сметка „Сотби“ не беше нищо друго, освен великолепна заложна къща, в която аристокрацията или продаваше, или купуваше.

Щом се прибра в Кенингтън Хол, Елси върна дъската на почетното й място в дневната.

Леля Гъртруд даде начален тласък на последвалите събития. Тя подари на племенницата си бяла пешка за Коледа. Елси постави единствената фигура на празната дъска. Изглеждаше доста самотна.

— Може да се постараеш, скъпа, да набавиш останалите фигури по-нататък — хвърли предизвикателството си възрастната дама, без да си дава сметка, че слага началото на цяла верига от събития. Така започналото като прищявка начинание по време на разпродажба в Пъдси се превърна в мания за Елси, която започна да издирва липсващите фигури надлъж и шир по света. При раждането на първия им син, Едуард, благодарният съпруг подари на жена си бяла царица. Прекрасно облечена дама от слонова кост с пищна кралска одежда. Нейно величество наблюдаваше с пренебрежение единствената си пешка.

Следваща придобивка беше още една пешка, която чичо Бърни откри при търговец в Ню Йорк. Така бялата царица имаше вече двама поданици.

Раждането на втория им син, Джеймс, бе възнаградено с червен офицер с развята църковна стола и овчарска гега в ръка. Не мина много време и вече цялото семейство се бе включило в издирването на шахматни фигури. Появи се червена пешка, закупена на аукцион в „Бонамс“. Тя зае мястото си на отсрещната страна на дъската, в очакване да бъде пленена. Почти нямаше търговец в бранша, който да не е запознат с проблема на лейди Кенингтън.

След смъртта на леля Гъртруд се оказа, че в завещанието си тя е оставила бял топ на своята племенница.

Когато през 1991 година лорд Кенингтън почина, от групата на белите фигури липсваха само две пешки и кон, докато от червените — четири пешки, топ и цар.

На 11 май 1992 година един търговец, притежател на три червени пешки и един бял кон, почука на вратата на Кенингтън Хол. Беше се върнал наскоро от пътешествие в някои гранични региони на Китай. Дълго и мъчително издирване, както сподели той с милейди. Но за щастие не се бе върнал с празни ръце.

Макар Елси да бе в напреднала възраст, тя издържа още няколко дни, докато след известни преговори търговецът се върна с ценните си находки и напусна имението с чек за 26000 лири.

През следващите няколко години Едуард, тринайсетият лорд Кенингтън, попадна съвсем случайно на последната червена пешка и червен топ в дома на обеднял до крайност свой съученик от „Итън“. За да не остане по-назад, брат му Джеймс пък се добра до две бели пешки от търговец в Банкок.

Така остана да бъде намерен единствено червеният цар.

С течение на годините семейството бе плащало тлъсти суми за всяка липсваща фигура, защото нямаше търговец, който да не си дава сметка, че веднъж попълнен, комплектът щеше да струва цяло състояние.

Елси навърши осемдесет години и съобщи на синовете си, че възнамерява да раздели по равно на двамата семейното имущество, но остава нерешен въпросът с шаха. Смяташе да включи в завещанието си текст, според който синът, успял да достави червения цар, получаваше целия комплект.

Елси почина на осемдесет и три години, без да види червения цар.

Едуард вече беше получил титлата, нещо, за което не можеш да се разпоредиш в завещание, и сега, след като платиха данъците, той наследи имението и 857000 лири. Джеймс се премести в апартамента на Кадоган Скуеър и също получи 857000 лири. Шахът „Кенингтън“ остана на мястото си в шкафа, за да може всички да му се наслаждават, но все още не бе собственост на никого от братята. В този момент на сцената излезе Макс Глъвър.