В затвора Дъг бе с примерно поведение и в резултат излежа само половината от четиригодишната си присъда.

В деня на освобождаването му жена му и осемнайсетмесечната им дъщеря Кели го чакаха пред портала. Сали прибра своя съпруг в Слийфорд с вехтия си воксхол. Дъг с удоволствие забеляза, че в полето недалеч от малкия им дом стоеше паркиран фургонът за пренасяне на мебели, за който беше мечтал.

— Не разбрах само защо не продаде мерцедеса? — попита той.

— Така и не получих прилично предложение — обясни Сали. — Ето защо го дадох под наем за още една година. Така поне възвръща част от вложените в него пари.

Дъг кимна. Доволен беше, че и двете машини бяха поддържани в чудесен вид, а след щателен преглед установи, че и състоянието им е много добро.

Още на следваща сутрин той вече беше зад кормилото. Продължаваше да уверява жена си, че никога няма да повтори една и съща грешка. Напълни камиона си с брюкселско зеле и грах от местните фермери и се отправи към Марсилия. Върна се в Англия с пълна каросерия с банани. Подозрителният Марк Кайнен, който наскоро бе получил повишение, отново го накара да отбие за проверка и внимателно прегледа товара. Която и касетка да отвореше обаче, вътре откриваше единствено банани. Митничарят не беше убеден в невинността на Дъг, но не съумя да разбере какъв бе този път номерът му.

— Защо не ме оставите на мира? — възкликна при една от проверките Дъг. — Не виждате ли, че съм обърнал друг лист от живота си.

Митничарят не искаше да го остави на мира, напълно убеден, че този лист продължава с тютюнев, само дето не можеше да го докаже.

Новата система на Дъг работеше безотказно. Сега вече печелеше само по 10000 лири седмично, но поне този път не можеха да го хванат. Сали старателно поддържаше документацията на двата камиона и стриктно плащаше таксите и данъците в срок. Не пропускаше да се съобрази и с всички нови изисквания на европейското законодателство. Естествено, Дъг не я осведомяваше за подробностите, свързани със свободните от данъци негови приходи.

Един четвъртък следобед, малко след като Дъг бе напуснал територията на митницата в Дувър, той спря да налее гориво в близката бензиностанция. В алеята на чакащите зад него се нареди ауди. Водачът му тъкмо бе започнал да се ядосва, че има да чака цяла вечност, докато напълнят огромните резервоари на тежкото возило пред него, когато с изненада установи, че процедурата отне само няколко минути. Дъг напусна алеята и пое по пътя, а аудито зае неговото място пред колонката. Господин Кайнен, който седеше зад волана на аудито, забеляза с изненада, че отстрани на фургона бе написано името на неговия стар познат. С нарастващо любопитство погледна към колонката и видя, че Дъг бе налял гориво само за 33 лири. За такъв голям камион това бе направо нелепо, защото му даваше възможност да се добере само до следващата бензиностанция, където на всяка цена трябваше да зареди отново, ако искаше да продължи.

Само след няколко минути господин Кайнен догони камиона на Дъг и го следва на безопасно разстояние следващите трийсетина километра, когато водачът отново се отклони, за да спре пред бензиностанция. Щом фургонът потегли отново, митничарят погледна колонката и видя сумата — 34 лири. Горивото щеше да му стигне само за нови трийсет километра. Дъг продължи пътя си за Слийфорд, а митничарят, щастливо усмихнат, обърна обратно.

Когато следващата седмица Дъг бе помолен отново да отбие за митническа проверка, той не подозираше какво му се готви. Знаеше, че всяка от касетките с банани в камиона съдържа единствено и само банани, както бе отбелязано в документите. Но този път не поискаха от него да отвори вратата на каросерията. Проверяващият доближи масивните резервоари и започна да ги удря един по един с камертона, който си бе приготвил предварително. Изобщо не се изненада, че осмият резервоар отекна по съвършено различен начин в сравнение с останалите седем. Дъг седя с часове, докато механиците на митницата разглобят и осемте резервоара от двете страни на фургона. Само единият от тях бе пълен до половината с дизелово гориво, а в останалите седем имаше цигари на стойност близо 100000 лири.

Този път съдията не бе така благосклонен и Дъг получи шест години затвор, макар адвокатът му да изтъкна, че второто му дете е на път.

Сали беше ужасена, че Дъг е престъпил думата си, и когато той отново й обеща, че това никога няма да се повтори, тя не беше много склонна да му повярва. Щом мъжът й замина, за да излежава присъдата си, тя даде и втория камион под наем и се върна на работа.

През следващата година тя декларира доход, по-висок с 3000 лири от заплатата й като агент на недвижими имоти.

Счетоводителят й я посъветва да купи нивата в съседство с къщата им, където камионите така и така бяха паркирани през нощта.

— Поддържането на паркинг е напълно законен разход — уточни той.

Тъй като Дъг бе в началото на шестгодишната си присъда и щеше да печели по 12,50 лири на седмица като библиотекар, той нямаше думата. Но дори и той бе впечатлен, когато на следващата година Сали декларира доход от 37000 лири, което включваше и комисионите, получени от осъществените от нея продажби. Този път счетоводителят я посъветва да купи трети камион.

Най-сетне Дъг беше пуснат от затвора, излежал бе само половината (три години) от присъдата. Отново пред портала го чакаше Сали със своя воксхол. Деветгодишната им дъщеря Кели седеше със закопчан колан на задната седалка, а до нея бе тригодишната Сам. Майката не беше позволила на никое от децата да посети баща си в затвора, ето защо, когато Дъг вдигна за първи път малкото момиченце на ръце, то се разплака. Сали побърза да обясни, че това е татко й.

По-късно същия ден след богатата закуска от бекон с яйца Сали съобщи на съпруга си, че по съвет на счетоводителя е основала фирма с ограничена отговорност. И „Хаслет Холидж“ бе обявила приход от 21600 лири през първата година, а към парка на фирмата се бяха добавили още два камиона. Сали сподели, че има желание да напусне агенцията за недвижими имоти, за да оглави фирмата на пълен работен ден.

— Така ли? — усмихна се развеселен Дъг.

Той нямаше нищо против жена му да е управител, стига да го остави да седне зад кормилото като един от шофьорите й. Всичко вървеше добре, докато човекът от Марсилия не срещна случайно Дъг и не го спря. Очевидно той не беше попадал нито веднъж в затвора. Увери Дъг, че иска да му предложи съвършено сигурен план, без никакъв риск, и най-важното — че жена му никога няма да разбере.

Няколко месеца Дъг се съпротивляваше на предложенията на французина, но загуби значителна сума на покер и капитулира. Само веднъж, обеща си той. Мъжът се усмихна, докато му връчваше плик с 12500 лири в брой.

Под ръководството на Сали „Хаслет Холидж“ продължи да се разраства не само като приходи в края на годината, но и като авторитет. Междувременно Дъг отново свикна да разполага с пари, тези суми той не включваше в баланса на фирмата и не декларираше пред властите.

Някой друг обаче не изпускаше от поглед „Хаслет Холидж“ и по-специално Дъг. Редовен като часовник Дъг можеше да бъде видян да преминава с камиона си, натоварен с брюкселско зеле и грах през граничния пункт на Дувър по посока Марсилия. Марк Кайнен, вече служител, отговарящ за борбата с контрабандата, към отдел „Правен“ в митницата, бе много разтревожен от факта, че Дъг не се връща в родината през същия граничен пункт.

Той прегледа данъчните регистри и видя, че „Хаслет Холидж“ вече притежава девет камиона, които пътуват всяка седмица до различни части на Европа. Управителката на фирмата Сали Хаслет, както и камионите й, се ползвали с безупречна репутация не само сред клиентите, но и сред митническите служители. Господин Кайнен обаче продължи да се безпокои от факта, че Дъг вече не минава през неговия пост. Беше го приел лично.