Началникът отново се замисли за Радж Малик, когото бе пращал в затвора на три пъти за последните трийсет години. Как така му бе хрумнало да поиска да го види? Имаше само един начин да си отговори на този въпрос. Той отново се обърна към секретарката си.

— Запиши Малик в графика ми, но за не повече от петнайсет минути.

Полицейският началник си спомни, че се е съгласил да приеме Малик, едва няколко минути преди определената среща, когато секретарката сложи досието на бюрото му.

— Ако закъснее и една минута, няма да получи друга възможност — отсече Кумар.

— Той е в чакалнята, господин началник — отвърна момичето.

Кумар се намръщи и разтвори папката. Зачете се в написаното за престъпната дейност на Малик, макар повечето да му бе известно, защото на два пъти лично го бе арестувал — веднъж като сержант детектив и втория път като току-що повишен в чин инспектор.

Малик бе лежал за финансови престъпления, макар че като нищо можеше да си намери добре платена спокойна работа. За беда на младини бе открил, че притежава чар и вродена склонност да подвежда лековерните, особено стари дами, и да измъква големи суми, и то без особено усилие.

Първата му измама бе обичайна за Мумбай. Достатъчно бе да си набави малка печатарска преса и фирмени бланки. Състави списък с вдовици, следейки всекидневно некролозите в „Мумбай Таймс“, и ето че бе готов да започне своя бизнес. Специализира се в продажбата на акции на несъществуващи чуждоземни компании и се радваше на приличен доход, докато не попадна на вдовицата на колега мошеник.

Последва обвинение и Малик призна, че е спечелил над един милион рупии, но полицейският началник подозираше, че сумата е много по-голяма. В края на краищата коя вдовица би признала, че се е поддала на чара на Малик? Измамникът бе осъден да лежи пет години в затвора „Пуне“ и Кумар не чу за него близо десет години.

За втори път Малик се озова в затвора заради продажба на апартаменти в луксозен блок, планиран да бъде построен върху блато. Този път съдията му даде седем години. Измина още едно десетилетие.

Третото провинение на Малик, плод на още по-голяма изобретателност, получи съответно още по-голяма присъда. Беше се обявил за брокер по застраховки „Живот“. За жалост никой така и не бе получил възвръщаемост срещу вложението — освен самият Малик, разбира се.

Адвокатът изрази предположението, че клиентът му е спечелил не повече от дванайсет милиона рупии, но тъй като много малка част от тази сума бе в наличност, за да бъде разпределена сред все още живите наивници, съдията реши, че дванайсет години затвор е справедлива лихва върху въпросните полици.

Полицейският началник отгърна и последната страница, ала все още недоумяваше защо Малик бе пожелал да се срещнат. Той натисна копчето под бюрото си, за да даде знак на секретарката, че е готов да приеме следващия посетител.

После вдигна поглед към отварящата се врата. Човекът насреща му изглеждаше само смътно познат. Малик трябва да бе десетина години по-млад от него самия, но всеки би ги взел за връстници. В досието бе записано, че е висок около метър и седемдесет и пет и тежи осемдесет и пет килограма, но влезлият не отговаряше на това описание.

Лицето на доскорошния затворник бе сухо и сбръчкано, а поради прегърбената стойка изглеждаше дребен и съсухрен. Половин живот в затвора бе сложил своя отпечатък. Беше облечен с бяла риза, протрита на ръкавите и яката, и възголям костюм, който като че ли много отдавна му е бил по мярка. Това съвсем не бе самоувереният младеж, арестуван от полицейския началник за пръв път преди повече от трийсет години, който имаше готов отговор на всички въпроси.

С плаха усмивка Малик застана пред началник Кумар.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, господин началник — тихо рече той. Дори гласът му звучеше като на съсухрен старец.

Началникът кимна и посочи стола пред бюрото си.

— Предстои ми тежък ден, Малик — заяви, — тъй че говори направо.

— Разбира се, сър — отвърна онзи още преди да седне. — Въпросът е, че си търся работа.

Кумар бе обмислил множество варианти за причината на това посещение, но търсенето на работа не фигурираше сред тях.

— Не бързайте да се смеете — продължи Малик. — Моля, позволете да изложа молбата си.

Началникът се облегна назад в стола си и долепи пръсти и длани, все едно в безмълвна молитва.

— Твърде много години от живота си прекарах в затвора — поде Малик и млъкна. След малко продължи: — Наскоро навърших петдесет и мога да ви уверя, че нямам намерение отново да попадна зад решетките.

Началникът кимна, но остави репликата без коментар.

— Миналата година, господин началник, вие произнесохте реч пред годишното събрание на Търговската камара на Мумбай. Прочетох я в „Таймс“ с огромен интерес. Изразихте мнение, че водещите бизнесмени в този град трябва да положат усилия да наемат на работа хора, излежали присъдата си — да им дадат втори шанс, това бяха думите ви, — защото в противен случай те много лесно биха се върнали към предишните си престъпни навици. Смея да кажа, че бях напълно съгласен с вас.

— Не забравяй — прекъсна го Кумар, — че имах предвид само нарушители с първо провинение.

— Именно — невъзмутимо контрира Малик на свой ред. — Щом виждате техния проблем, представете си с какво се сблъсквам аз, когато потърся работа. — Той млъкна и оправи вратовръзката си, преди да продължи: — Ако сте говорили от сърце, то тогава би трябвало сам да се вслушате в думите си и да дадете пример.

— Какво точно си намислил? — недоумяваше началникът. — Ясно е, че нямаш квалификация за полицай.

Малик не се засегна от сарказма и дръзко продължи:

— В същия вестник, който помести речта ви, имаше обява за чиновническо място в архива. На младини първата ми работа бе в компания за превози „Пи енд Оу“ в кантората им в този град. Ако направите проверка, ще се уверите, че съм работил с ентусиазъм и експедитивност и поне в този случай напуснах с безупречно досие.

— Било е преди повече от трийсет години — отбеляза началникът, добре запознат със съдържанието на папката върху бюрото си.

— Значи ще завърша кариерата си както я започнах — заключи Малик, — като архивар.

Началникът помълча, разсъждавайки върху желанието на бившия затворник. Накрая се приведе напред, сложи ръце върху плота и се произнесе:

— Ще обмисля молбата ти. Секретарката ми знае ли как да се свърже с теб?

— О, да, господин началник — отвърна Малик и се надигна. — Всяка вечер се приютявам в общежитието на „Младите християни“ на Виктория Стрийт. — Той направи кратка пауза. — Не предвиждам да сменям жилището си в близко бъдеще.

На обяд в офицерския стол началник Кумар осведоми заместника си как е минала срещата с Малик.

Анил Кан прихна да се смее.

— Паднахте в собствения си капан, шефе — съчувствено рече той.

— Истина е — отвърна началникът и поднесе нова хапка ориз към устата си. — Догодина, като поемеш поста ми, този случай ще ти служи за урок, да внимаваш какво приказваш, особено пред по-голяма аудитория.

— Сериозно ли смятате да го наемете? — учудено попита Кан.

— Има такава вероятност. Защо, не ти ли допада идеята?

— Тази година ви е последна на този пост, сър, оставяте зад гърба си дълги години безупречна професионална служба. Защо да рискувате да опетните репутацията си?

— Боя се, че излишно драматизираш — рече началникът. — Говорим за един съкрушен човек, както щеше да се увериш, ако бе присъствал на срещата.

— Престъпникът си е престъпник — настоя Кан, — тъй че пак ви питам, защо да поемате този риск?