— Може би защото така е редно при дадените обстоятелства — отвърна началникът. — Ако отхвърля молбата на Малик, нима ще дочакам отново да се вслушат в мнението ми?

— Все пак работата в архива е деликатна — не се даваше Кан. — Малик ще получи достъп до сведения, предназначени единствено за хора с доказана дискретност.

— Мислих по въпроса, Кан. Имаме два архива: един в сградата на участъка, в който, както правилно отбеляза, се трупа информация от деликатно естество, и друг в покрайнините на града, предназначен за приключени случаи, останали неразгадани или просто изоставени.

— И все пак на ваше място не бих рискувал — заключи Кан, като подпря ножа и вилицата си на ръба на чинията.

— Ограничих риска до минимум — обяви началникът. — Малик ще постъпи на едномесечен пробен срок. Ще определя човек да го следи отблизо и да ми докладва. Прекрачи ли границата дори и със сантиметър, ще си иде там, откъдето е дошъл.

— И все пак не ви съветвам — рече мрачно Кан.

В първия ден от месеца Радж Малик се яви на работа в архива на полицията на Махатма Драйв 47 в покрайнините на града. Работното му време започваше в осем и завършваше в шест вечерта, шест дни в седмицата, срещу което му бе определена заплата от 900 рупии на месец. Задълженията му предвиждаха да обикаля отдалечените от центъра полицейски участъци с велосипеда си и да събира папките по изоставени случаи, които трябваше да предаде на своя надзорник, който ги описваше и складираше в приземието, където едва ли някой щеше да ги потърси.

В края на първия месец отговорникът докладва на началника както му бе поръчано.

— Де да имах поне десет души като Малик — рече той. — За разлика от младоците винаги идва в точния час, не проточва времето за почивка и никога не хленчи, ако му възложиш задача извън задълженията му. С ваше позволение — добави човекът, — ще предложа да вдигнем заплатата му на хиляда рупии на месец.

При следващия доклад отговорникът беше още по-възторжен:

— Миналата седмица останах с човек по-малко, един от хората ми се разболя. Малик пое част от задълженията му и някак успя да върши и своята работа.

В края на третия месец отзивите за новоназначения бяха толкова ласкави, че когато на ежегодния обяд на Мумбайския ротариански клуб началникът се обърна към събралите се, той призова членовете да протегнат ръка на прегрешилите и дори ги увери, че сам е успял да докаже своята теория. Ако се даде на нарушителите втори шанс, те няма да прибегнат до престъпление.

На следващия ден „Мумбай Таймс“ излезе със заглавие:

ПОЛИЦЕЙСКИ НАЧАЛНИК ДАВА ПРИМЕР

Позицията на Кумар бе разяснена надълго и нашироко, беше поместена и снимка на Радж Малик с надпис „разкаял се нарушител“. Началникът остави статията на бюрото на заместника си.

Малик изчака отговорникът да излезе в обедна почивка. Той имаше навика точно в дванайсет да се отправя към дома си, където прекарваше един час със своята съпруга. Малик проследи колата на шефа, докато изчезне от поглед, след което слезе в приземието. Сложи купчина още невписани документи в края на плота — в случай че някой неочаквано се появи и попита какво прави тук.

Следващата му цел бяха дървените шкафове, монтирани един върху друг. Той приклекна и извади папка от най-долния. За девет месеца бе стигнал до буквата П, но не бе попаднал на идеалния кандидат. Предишната седмица се бе запознал с десетки престъпници с името Пател, но ги бе отхвърлил като неподходящи за неговата цел. Ала ето че попадна на поредния с това име и с инициали Х. Х.

Малик извади дебелата папка, сложи я на плота и бавно запрелиства страниците. Не му бе нужно да чете повторно, за да се увери, че е ударил джакпота.

Той си записа името, адреса и телефона, после върна папката на място. Усмихна се. В почивката за чай щеше да позвъни и да си уговори среща с господин Х. Х. Пател.

До деня, в който излизаше в пенсия, оставаха само няколко седмици и началникът напълно бе забравил своето протеже. И ето че му позвъни господин Х. Х. Пател, виден банкер, с молба възможно най-скоро да се срещнат — по личен въпрос.

Началник Кумар смяташе Х. Х. не само за свой приятел, но и за човек достоен във всяко едно отношение, който не би искал неотложна среща без причина.

Кумар се изправи, когато посетителят отвори вратата. Предложи му удобен стол в единия ъгъл на стаята и натисна копчето под бюрото си. След секунди секретарката му се появи с чай и чинийка бисквити. След нея влезе заместник-началникът.

— Реших, че е разумно и Анил Кан да присъства — отбеляза Кумар. — Бездруго скоро той ще поеме моя пост.

— Чувал съм все хубави отзиви за вас — рече господин Пател и топло стисна ръката на заместника. — Радвам се, че успяхте да дойдете.

Секретарката сервира чая и излезе. В момента, в който вратата се затвори, началник Кумар започна направо:

— Поискахте спешна среща по личен въпрос, приятелю.

— Да — отвърна Пател. — Трябва да знаете, че вчера ме посети един човек, който твърди, че работи за вас.

Началникът вдигна вежди.

— Името му е Радж Малик.

— Начинаещ чиновник в…

— Изрично ме предупреди, че идва на частно посещение.

Началникът започна да потупва с длан подлакътника на стола си.

— Та този Малик ме уведоми — продължи Пател, — че притежавате документи, според които ме разследвате за пране на пари.

— Стара работа — добродушно откликна началникът. — След единайсети септември министърът на вътрешните работи ми възложи да проуча всички сдружения, които управляват големи суми пари в брой. Включително казина, пунктове за залагания, а във вашия случай — Мумбайската банка. Човек от екипа ми разпита главния ви касиер и му даде указания за какво да следи. Аз лично подписах удостоверението, че вашата компания е чиста.

— Спомням си, че ме уведомихте, и все пак вашият приятел Малик…

— Не ми е приятел.

— … недвусмислено намекна, че може да уреди досието да бъде унищожено. — Пател направи кратка пауза. — Срещу малка компенсация — добави той.

— Това ли бяха думите му? — възкликна Кумар и едва не скочи от стола си.

— Колко малка? — спокойно попита заместникът.

— Десет милиона рупии — отвърна Пател.

— Не знам какво да кажа… — промърмори началникът.

— Не казвайте нищо — спря го банкерът. — Дори през ум не ми е минавало, че сте замесен в подобна глупост. Същото заявих и на Малик.

— За което съм ви признателен — въздъхна началникът.

— Няма за какво — спря го Пател, — но се боя, че някой не тъй благоразположен човек… Нали разбирате, посещението е направено в момент, когато предстои да се пенсионирате… — Банкерът отново се поколеба. — Ако пресата надуши тая история, истината лесно може да бъде изопачена.

— Благодарен съм ви за загрижеността и най-вече защото ме уведомявате така скоро — увери го Кумар. — Ще ви бъда вечно задължен.

— Държа преди всичко да получите дължимата признателност от жителите на този град — заяви Пател — и да се оттеглите с гордост, а не със съпровождащи името ви въпросителни, които, както добре знаем, не биха се забравили дълго след пенсионирането ви.

Заместникът кимна в знак на съгласие и гостът се изправи.

— Знаеш ли, Нареш — приятелски се обърна той към началника, — не бих си помислил да приема този проклетник, ако не го беше превъзнасял така възторжено в речта си пред Ротарианския клуб миналия месец. Той дори ми показа статията в „Мумбай Таймс“, затова реших, че идва с твое знание. — След което господин Пател се обърна към Кан: — Позволете да ви пожелая късмет, когато поемете поста началник. — Стисна ръката му и добави: — Няма да ви е леко да наследите един тъй достоен човек.

Едва сега Кумар си позволи да се усмихне.

— Ей сега се връщам — рече той на заместника си и придружи Пател до вратата.