— Не, благодаря.

Най-сетне изкачиха стъпалата на двореца и застанаха на поредната дълга опашка от чакащи за билети. Морийн призна, че се чувства много изморена.

— Ще е жалко да стигнем толкова далеч и да не можем да надникнем вътре — рече Дик.

Макар и с неохота, тя се съгласи.

Стигнаха до гишето с билетите, купиха си два и срещу допълнителна дребна сума с тях тръгна екскурзовод, който владееше английски език.

— Не ми е добре — простена Морийн, когато влязоха в стаята на Екатерина Велика. Улови се за едната опорна колона на просторното легло.

— Добре е да пиете много вода в такъв горещ ден — услужливо я посъветва екскурзоводът.

Вече пред кабинета на цар Николай Четвърти Морийн предупреди съпруга си, че може всеки момент да припадне. Дик се извини на екскурзовода, обгърна раменете на жена си и я поведе навън от двореца по посока на паркинга, където ги чакаше таксито.

— Трябва да се върнем в „Гранд Палас“ час по-скоро — каза Дик на шофьора, а жена му се строполи на задната седалка подобно на пияница, изхвърлен от кръчма в събота вечер.

По време на дългото им пътуване обратно до града Морийн не издържа и повърна на седалката, но шофьорът запази самообладание и само гледаше да поддържа равномерна скорост. След четирийсет минути той най-сетне спря пред входа на хотела им.

Дик му връчи дебела пачка рубли и отново се извини.

— Надявам се на мадам да й мине по-скоро — отбеляза съчувствено руснакът.

— Аз също — отвърна Дик, след което помогна на жена си да излезе от колата и да изкачи стълбите към входа на хотела и от там бързо я поведе към асансьора, за да не привлича прекалено внимание към себе си. Щом влязоха в апартамента, Морийн изчезна в банята и дори през затворената врата се чуваше, че повръща. Дик огледа бързо стаята. В тяхно отсъствие бутилките бяха подменени. Той си направи труда да излее само тази на нощното шкафче на жена си и да я напълни с вода от чешмата.

Най-сетне Морийн излезе от банята и се строполи на леглото.

— Много ми е лошо — промълви тя.

— Няма да е зле да си вземеш един-два аспирина и да се опиташ да поспиш.

— Ще може ли да ми донесеш два — кимна тя немощно. — В несесера ми са.

— Разбира се, скъпа. — Щом намери лекарството, той наля вода от чешмата в чашата. Върна се при Морийн и видя, че вече беше съблякла роклята си, но не и бельото. Докато й помагаше да седне, за да свали и него, усети, че тялото й е плувнало в пот. Тя глътна хапчетата и изпи чашата вода, която Дик й поднесе. Съпругът внимателно я положи на възглавницата и отиде да дръпне завесите пред прозореца. След това закачи от външната страна на вратата табелката с надпис „Моля, не безпокойте“. Последното, което искаше в този момент, е да се появи някоя услужлива камериерка, която да завари жена му в това състояние. Уверил се, че Морийн спи, той слезе в ресторанта, за да вечеря.

— Ще се присъедини ли мадам по-късно за вечеря? — попита келнерът, докато го настаняваше на една маса.

— Не — тъжно отговори англичанинът. — Има пристъп на мигрена. Май слънцето й дойде в повече. До утре, вярвам, ще й мине.

— Да се надяваме, господине. Какво да ви предложа тази вечер?

Дик дълго и подробно разглежда ястията.

— Мисля да започна с гъши пастет и да продължа със стек от бут, средно препечен — добави той.

— Чудесен избор, господине.

Дик си наля чаша вода от бутилката, оставена на масата, изгълта я на един дъх и отново напълни чашата си. Нахрани се спокойно и се върна в апартамента, където завари жена си дълбоко заспала. Взе чашата й и я допълни с вода от чешмата. Остави я на нощното шкафче и започна да се съблича бавно. След това си легна и загаси лампата.

На следващата сутрин той се събуди и усети, че също е облян в пот. Чаршафите му бяха мокри и когато се извърна, видя, че страните на Морийн са ужасно бледи, сякаш не й е останала и капка кръв.

Дик се измъкна от леглото и отиде в банята, където дълго стоя под душа. След това облече един от халатите на хотела. Приближи на пръсти леглото откъм страната на жена си и допълни чашата й с вода от чешмата. Очевидно се бе будила през нощта, без да го безпокои.

Дръпна завесите пред прозореца и провери дали табелата с надпис „Моля, не безпокойте“ не е паднала случайно. Премести стол до леглото на жена си и взе броя на „Хералд Трибюн“. Беше стигнал до спортната страница, когато видя, че Морийн отваря очи. Не говореше ясно, но той я чу да мълви:

— Чувствам се ужасно. — Дълго мълча, преди да продължи: — Дали не трябва да повикаме лекар?

— Той беше тук вече, скъпа. Повиках го снощи. Не си ли спомняш? Смята, че имаш грип и трябва добре да се изпотиш.

— А остави ли някакво лекарство? — простена Морийн.

— Не, скъпа моя. Каза само, че не бива да ядеш, а да пиеш колкото се може повече вода. — Той поднесе чашата към устните й и тя се опита да глътне малко.

— Благодаря ти — успя да промълви тя и се отпусна немощно назад.

— Не се тревожи, скъпа моя — рече той. — Ще се оправиш, обещавам ти. Няма да мръдна от леглото ти. — Наведе се и я целуна по челото.

Тя отново заспа.

Единственият момент, в който Дик се отдели от жена си, бе, за да отиде до вратата при почукването на камериерката и да й обясни, че съпругата му не иска смяна на чаршафите. Допълни чашата й с вода и я остави на нощното шкафче. Късно следобед се обади на министъра.

— Президентът пристигна вчера — започна Ченков. — Отседна в Зимния дворец, където току-що се разделих с него. Поиска да ви предам, че с нетърпение очаква да се запознае с теб и жена ти.

— Много мило от негова страна — рече Дик, — но имам малък проблем.

— Какъв проблем? — попита министърът, който никак не обичаше да чува думата „проблем“, особено когато президентът беше в града.

— Изглежда Морийн има грип и в момента е с температура. Вчера целия ден бяхме на слънце и не съм сигурен, че утре ще може да бъде на крак, за да присъства на подписването, така че вероятно ще бъда сам.

— Много съжалявам, а ти как си?

— Чудесно се чувствам.

— Слава Богу — с облекчение въздъхна Ченков. — Ще те взема в девет часа, както се бяхме уговорили. Не искам да карам президентът да чака.

— Аз също, Анатолий — увери го Дик. — Ще бъда във фоайето много преди девет.

Някой почука на вратата и Дик побърза да затвори. Отиде до вратата, за да не се вмъкне някой в стаята. До количка, отрупана с чаршафи и хавлиени кърпи, сапуни, шампоани и дори стекове с вода „Евиан“ стоеше камериерката.

— Не искате ли да сменя чаршафите, господине? — попита тя и се усмихна.

— Не, благодаря ви. Жена ми не се чувства добре. — Той посочи знака „Моля, не безпокойте“.

Вечерта позвъни управителят на хотела, за да се поинтересува как се чувства мадам и да попита дали да не изпрати лекар.

— Благодаря ви — отвърна Дик, — няма нужда. Вероятно слънцето й дойде в повече, вече е по-добре. Убеден съм, че утре вече ще е на крак.

— Само ми звъннете, в случай че тя промени решението си. Лекарят ще е при вас за минути.

— Много мило от ваша страна, но не вярвам да се наложи — добави Дик и затвори. Върна се при жена си, чиято кожа вече бе мъртвешки бледа и на петна. Наведе се напред, за да усети дъха й, и видя, че все още диша. Отиде до хладилника и извади неотваряни бутилки „Евиан“. Две от тях остави в банята и други две на всяко от нощните шкафчета. Преди да си легне, извади табелката с надпис НЕ ПИЙТЕ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА и го остави до умивалника в банята.

Колата на Ченков спря пред входа на хотел „Гранд Палас“ няколко минути преди девет. Карл изскочи и отвори вратата пред шефа си.

Ченков изкачи с бодра стъпка стълбите и влезе във фоайето на хотела с очакването, че ще завари вътре Дик. Огледа навалицата, но нямаше и следа от бизнеспартньора му. Той отиде енергично до бюрото на рецепцията и попита дали господин Барнзли е оставил съобщение за него.