Щом стъпи на летище „Кенеди“, Макс поръча на шофьора на таксито да го отведе не в „Сотби“ или „Кристи“, а в аукциона „Филипс“ на Седемдесет и девета улица. С огромно облекчение видя, че младият служител не прояви кой знае какъв интерес.
— Известен ли ви е произходът на предмета? — попита служителят.
— Не, собственост е на семейството ми от години.
Шест седмици по-късно се появи каталог за бъдещи аукциони и Макс с удоволствие видя, че под номер 23 е обявен неговият цар, с неизвестен произход, на цена 300 долара. Тъй като не бе сред предметите, удостоени със снимка, Макс бе убеден, че дори някой да прояви интерес, то едва ли щеше бъде някой от братята Кенингтън. Това щеше да се случи, когато той им обърне внимание на тази подробност.
Седмица преди датата на аукциона Макс позвъни на „Филипс“, откъдето на единствения му въпрос отговориха, че през месеца, в който каталогът е пуснат, никой не е проявил интерес към неговия червен цар. Макс даде да се разбере, че е разочарован.
Следващият телефон, който Макс набра, бе на Кенингтън Хол. С множество „ако“, „но“ и дори едно-две „може би“ той получи в крайна сметка покана да обядва с лорд Кенингтън в „Уайтс“14
Докато загребваше от уиндзорската си супа, лорд Кенингтън обясни на Макс, че според правилата на клуба няма право да показва никакви документи по време на обяда. Макс кимна и седна върху каталога на „Филипс“, след което се впусна в детайлни описания как съвсем случайно, докато разглеждал фигурата на мандарин заради свой клиент, попаднал на съобщението за червения чар.
— Самият аз щях да го пропусна — продължаваше Макс, — ако вие не бяхте ми разказали историята си.
Лорд Кенингтън съвсем забрави за пудинга (хляб с масло), сиренето (най-обикновен чедър) и бисквитите (напълно безвкусни) и предложи да продължат разговора си в библиотеката на клуба.
Макс отвори каталога на страницата с предмет номер 23, заедно с няколкото снимки, които изобщо не беше показал в аукционната къща. Когато видя цената от 300 долара, лорд Кенингтън мигом попита:
— Смяташ ли, че от „Филипс“ са съобщили на брат ми за аукциона?
— Нямаме основание за подобно подозрение. Увериха ме, че никой до този момент не е проявил интерес към предмет номер двайсет и три.
— Откъде си сигурен, че е оригинален?
— С това си печеля хляба — уверено и спокойно отговори Макс. — Винаги можете да го подложите на въглероден анализ и ако греша, просто няма нужда да го плащате.
— Няма какво повече да говорим — отбеляза лорд Кенингтън. — Предполагам, ще се наложи да отида лично до Америка, за да наддавам за фигурата. — Пръстите му потупаха кожената тапицерия на креслото и оттам се надигна облак вековен прах.
— Не знам дали ще е много разумно, милорд — предпазливо рече Макс.
— Че защо?
— Ако се разчуе, че сте заминали за Америка без видима причина, това ще породи съмнения у някои членове на семейството ви. — Макс замълча. — А пък и ако ви разпознаят по време на аукциона…
— Схванах — прекъсна го лордът. — Какво смяташ, че трябва да направя?
— Готов съм да представлявам вашите интереси, милорд — предложи Макс.
— Какво ще ми струва това? — поиска да знае лорд Кенингтън.
— Хиляда лири плюс разходите — отвърна Макс, — и два и половина процента от окончателната цена, която според мен ще е стандартната.
Лорд Кенингтън извади чековата си книжка и написа сумата от 1000 лири.
— Колко според теб би била стандартната цена? — попита той небрежно.
Макс се зарадва, че събеседникът му повдигна този въпрос, тъй като той самият се готвеше да отвори дума за това.
— Зависи дали някой друг ще научи за нашата тайна. Но според мен можете да очаквате като горна граница петдесет хиляди долара.
— Петдесет хиляди? — не повярва на ушите си лорд Кенингтън.
— Едва ли е прекалено, след като предполагаемата цена на пълния комплект надхвърля един милион, а може и да не го получите, при условие че брат ви се добере до червения цар.
— Схванах — за втори път този ден рече лорд Кенингтън. — Но не би било зле да го вземеш и за неколкостотин долара.
— Да се надяваме.
Макс Глъвър напусна „Уайтс“ няколко минути след три, като обясни на своя домакин, че има още една среща същия следобед, което си беше самата истина.
Вече навън, той погледна часовника си и установи, че ще има достатъчно време, за да мине пеша през Грийн Парк и въпреки това няма да закъснее за срещата.
Макс пристигна на Слоун Скуеър няколко минути преди четири и седна да си почине на пейка срещу статуята на сър Франсис Дрейк. Отново преговори наум сценария си. Щом часовникът от близката кула удари четири, той скочи и с бързи крачки се запъти към Кадоган Скуеър. Спря пред номер 16, изкачи стъпалата до входната врата и натисна звънеца.
Джеймс Кенингтън отвори вратата и поздрави своя гост с усмивка.
— Звънях ви по-рано днес, казвам се Глъвър.
Джеймс Кенингтън го покани в дневната и му предложи място до незапалената камина, след което се настани срещу него.
Жилището беше просторно, дори голямо, но няколко правоъгълни петна на стената подсказваха къде точно са висели картини. Едва ли бяха дадени за почистване или смяна на рамките, предположи Макс. Ако човек можеше да вярва на клюкарските колони във вестниците, уважаваният Джеймс Кенингтън бе с подчертана склонност към алкохола и се говореше, че има няколко сериозни задължения на хазарт.
Щом Макс завърши разказа си, последва въпрос от страна на уважавания Джеймс, за който посетителят бе подготвен.
— На колко смятате, че ще оценят фигурата, господин Глъвър?
— Неколкостотин долара — отвърна Макс. — При условие, разбира се, че брат ви не научи за търга. — Отпи от чая, който му бяха предложили, и додаде: — И до петдесет хиляди, ако разбере.
— Но аз нямам петдесет хиляди. — Факт, който беше добре известен на Макс. — А ако брат ми разбере, нищо не мога да направя. Условията в завещанието са повече от ясни. Който достави червения цар, той става притежател на целия шах.
— Бих осигурил необходимия капитал, при условие че се съгласите да ми продадете след това шаха — изрече Макс на един дъх, за да не проличи, че се вълнува.
— Колко сте готов да платите? — попита Джеймс.
— Половин милион.
— Цената на „Сотби“ е близо милион — възрази Джеймс.
— Много е възможно — съгласи се Макс, — но половин милион е по-добре от нищо, нали, което неизбежно ще се случи, ако брат ви разбере за съществуването на червения цар.
— Но вие казахте, че царят може да се купи и за неколкостотин долара…
— В този случай ще поискам само хиляда лири плюс разходите в аванс срещу два и половина процента от окончателната цена — отвърна Макс за втори път през този ден.
— Готов съм да поема този риск — съгласи се Джеймс и на лицето му изгря усмивката на човек, почувствал се в по-добра позиция. — Ако червеният цар се продаде за по-малко от петдесет хиляди, ще успея да набавя и сам тези пари — продължи той. — Ако прехвърли обаче тази сума, ще го купите вие и ще ви продам остатъка от комплекта за половин милион. — Джеймс вдигна чашата чай и отпи. — И в двата случая не губя нищо.
Нито пък аз, помисли си Макс, докато вадеше предварително приготвения договор от вътрешния джоб на сакото си. Джеймс го прочете бавно и внимателно.
— Очевидно сте били сигурен, че ще се съглася да участвам в плана ви, господин Глъвър.
— Ако не се съгласите, следващата ми среща щеше да е с вашия брат, тогава вие със сигурност щяхте да останете с празни ръце. Сега, ако позволите да ви цитирам, поне няма какво да губите.
— Вероятно ще трябва да замина за Ню Йорк — предположи Джеймс.
— Не е необходимо — отвърна Макс. — Можете да участвате в търга по телефона. Допълнителното предимство на подобно наддаване е, че никой от присъстващите няма да разбере кой участва от другия край на линията.