Бибош ме гледаше и мълчеше. Поисках да се обърна, защото ме досрамя от нищетата ми.

— Че си глупак — каза той меко, — глупак си. Но това, което правиш там, виждаш ли, то ме развълнува — и той се потупа по гърдите. — Трябва да е много хубаво да се почувстваш честен, нали?

— Защо не опиташ и ти?

— Много е късно.

— Ако те хванат и осъдят, какво ще каже майка ти?

— Майка ми? О, ако имах майка! Хайде да не говорим за това!

И понеже щях да го прекъсна, развика се:

— Проповеди ли искаш да ми държиш? Остави ме на спокойствие! Само че не искам да си отидеш така. Щом не желаеш тези дрехи, защото са крадени, ще приемеш ли онези, които носех, когато работех във Фалезия. Тях съм си спечелил сам. Вземи ги, ако имаш сърце!

Отговорих, че приемам.

— Добре — продължи той тогава, очевидно доволен. — Да излезем заедно и ще ти ги дам.

Навлязохме отново в Париж и той ме заведе в една къща, разположена близо до бариерата. Накара ме да се кача в някаква стая и извади от един долап риза и панталони, които много добре си спомнях да съм виждал на него във Фалезия. Даде ми също чифт обувки, които, без да бъдат нови, бяха още запазени.

— Сега сбогом — рече той, когато бях вече облечен. — Ако срещнеш някои от другарите, постарай се да не ги познаеш.

Нямаше още десет часа. Пред себе си имах цял ден, за да измисля къде да прекарам следната нощ.

Времето беше сухо. Топло облечен, добре обут, с пълен стомах, не ме измъчваше мисълта за това колко трудно оставаше да се намери подслон в Париж.

Не можех да посетя Диелет.

Тръгнах право пред себе си. Може би случайността щеше да ми дойде на помощ.

Но след два часа още нищо не бях намерил, нищо не бях измислил, а междувременно бях прекосил най-различни квартали. Тогава си казах, че навярно би било по-мъдро, ако сам помогнех на случайността, и се отправих към Сена. Намерението ми беше да отида в халите. Може би добрата жена, която ми беше дала двадесетте су, би могла да ми даде работа или най-малкото да ме насочи къде да потърся.

Изпърво тя не ме позна в дрехите на Бибош. После, когато й напомних кой съм, попита ме какво съм направил със сестра си. Разказах й случилото се снощи и видях, че остана развълнувана. Тогава й казах, че не искам да изоставя Диелет в Париж, че искам да дочакам нейното оздравяване, но че за тази цел би трябвало да работя, а не знам към кого да се обърна, че съм вярвал, надявал съм се…

— Мислил си да се обърнеш към майка Берсо — прекъсна ме тя — и добре си направил, моето момче. Това ме ласкае, виждаш ли, защото си разпознал в мен жената, която не би оставила едно дете на улицата. Не сме богати, но имам сърце.

Тя извика две или три от своите съседки и започна да се съветва къде биха могли да ме настанят. Беше трудно да се измисли нещо, защото на халите обикновено не работеха деца. Накрая, след дълги прения, след като ме разпитаха поне десет пъти, признаха, че мога да пиша и единодушно решиха, че бих могъл да бъда използван като писар на публичните търгове, ако все пак успееха да ми намерят място.

Аз не присъствах на тези постъпки, които, както ми казаха, били трудни. Знам само, че на другия ден в пет часа сутринта ме настаниха зад едно писалище на рибния пазар и ми наредиха да преписвам малки бюлетини. Нямаше нищо по-лесно от това. Пишех бързо и четливо. Когато госпожа Берсо дойде да види дали бяха доволни от работата ми, казаха й, че ще върви много добре и че ще мога да разчитам на тридесет су дневно. Това не беше много, но като се има предвид, че тя позволяваше да спя в магазина й, дори надхвърляше нужното за храна.

Диелет беше влязла в болницата в понеделник: едва дочаках четвъртъка и щом свърших работата си на пазара, отправих се към улица „Севр“. От халите ми бяха дали сума ти портокали и джобовете ми бяха пълни. Безпокойството ме караше да бързам. Пристигнах с отварянето на вратите. Как ли беше тя? Жива? Мъртва?

Щом ми показаха залата, в която я бяха настанили, аз се втурнах да тичам, но един болногледач ме спря и ми каза, че ако вдигам такъв шум, ще ме прати да си вървя. Тръгнах на пръсти. Диелет беше жива и вече по-добре! Никога няма да забравя израза на очите й, когато ме видя:

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя, — ако не си умрял от студа.

Накара ме да й разкажа как бях живял след раздялата ни. Когато й описах случката в кариерата, каза:

— Добре, добре, братко мой!

Никога не ме беше наричала брат.

— Целуни ме! — каза Диелет, показвайки ми бузата си.

А като научи какво беше направила за мен госпожа Берсо, очите й се напълниха със сълзи и рече:

— Ах, добрата жена!

После на свой ред започна да отговаря на въпросите ми.

Била много болна, в безсъзнание, имала треска и бълнувала, но за нея се грижели добре. Имало една сестра, която била много мила с нея.

— Но все пак — каза ми съвсем тихо Диелет — бих искала да си изляза, защото ме е страх. Нощес едно момиченце умря, там, на крайното легло, и когато го поставиха в ковчега, аз припаднах.

Диелет се мамеше като се надяваше скоро да напусне болницата. Тя беше така силно засегната от болестта, че оздравяването й продължи дълго време и остана повече от два месеца на легло.

Впрочем за нас това беше добро. През време на боледуването си тя спечели обичта на всички, които се грижеха за нея. Сестрата, лекарят, стажантите — всички бяха пленени от нейната миловидност. Те знаеха нашата история с всички подробности. Бяхме сметнали, че можем да я разкажем, и интересът, който тя възбуждаше, се отразяваше и върху мен. Когато отивах в неделя и четвъртък, посрещаха ме като приятел.

Най-после листът за изписването й бе подписан. Връчвайки й го, лекарят и сестрата й съобщиха, че са се погрижили да не се връщаме пеш до Порт Дийо. Бяха намерили един водач на дойки, който бил съгласен да ни приеме в колата си и да ни заведе до Вир.

Във Вир той щял да ни плати места в пощенската кола до Порт Дийо. В залата, където лежеше Диелет, бяха направили подписка и бяха събрали двадесет и пет франка, което беше повече от достатъчно. С оглед на пътуването ни, което не се надявах да бъде така лесно, самият аз през тези два месеца бях спестявал от шест до осем су на ден, което правеше цели двадесет и два франка.

Каква разлика между нашето пристигане в Париж преди два месеца и заминаването ни сега! Добрата госпожа Берсо пожела сама да ни заведе до колата и ни снабди с всевъзможни провизии.

Колата за дойки не беше много удобно превозно средство: две дъсчени пейки по дължината и слама в средата — ето всичко. Но за нас то беше възхитително.

Беше в края на януари. Времето не беше кой знае колко студено. Пътуването мина много приятно. Ние не бяхме от изтънчените и прекарахме добре с дойките, които се връщаха по родните си места заедно с тумбестите си кърмачета. Когато те много плачеха или пък трябваше да ги преповиват, ние слизахме и извървявахме известно разстояние пеш.

Във Вир водачът ни настани в дилижанса, който ни свали на миля от Порт Дийо. Беше неделя. Точно седем месеца от заминаването ми.

Направихме неколкостотин крачки, без да си продумаме, защото и двамата се чувствахме смутени. Диелет първа наруши това стеснително мълчание:

— Да вървим по-бавно — каза тя, — искам да ти кажа нещо.

Ледът беше счупен.

— Аз също искам да ти говоря. На, ето това писмо. Дай го на мама, щом влезеш у нас.

— Защо писмо? — каза тя кротко. — Защо не дойдеш и ти с мен? Защо не ме заведеш ти при майка си? Откъде знаеш дали ще ме приеме? Ако ме отпрати, какво ще стане с мен?

— Не говори така, ти не познаваш мама!

— Познавам я добре, но ти не знаеш ще ми прости ли тя, че не съм те задържала. Ще повярва ли, че дори след като съм те молила, пак си заминал? Как си се съгласил да ме доведеш дотук, а не си пожелал да влезеш, за да я прегърнеш. Това не е естествено!

— Точно това й обяснявам в писмото си. Казвам й, че ако продължавам пътя си, без да й се обадя, то е, защото чувствам много добре, че ако я видя, няма да замина и ще трябва да се върна при чичо си. Има договор, а чичо ми не е от хората, които се отказват от правата си.