Детето се отдалечи и почти веднага се върна с цял куп обувки. Човек можеше да си помисли, че се намира в дюкяна на някой обущар.

— Избери си! — каза Бибош. — Ако си свикнал с чорапи, не се стеснявай, ще ти дадем. Трябва само да поискаш.

Не бих могъл да кажа колко добре се почувствах, когато измъчените ми и замръзнали крака се стоплиха в хубавите вълнени чорапи и в съвършено новите обувки.

Привърших с обуването, когато пристигнаха две други деца, после трето, четвърто, после още три. Всичко девет. Бибош ме представи.

— Това е приятел, с когото се запознах в трупата — каза той. Добър авер. А вие какво направихте?

Всяко от тях изпразни джобовете си около мангала. Едно носеше шунка, друго бутилка, трето извади от джоба си малко шише със сребърен биберон.

В групата настъпи общо оживление, смях, шеги.

— Хубаво — каза Бибош, — той ще пие с него.

Всички седнаха около мангала, разбира се, не на столове, а просто на земята.

Бибош ме почете и на вечерята бях обслужван първи. От много време не бях виждал такова изобилие. Трябва дори да призная, че нито вкъщи, нито при господин дьо Биорел бях участвал в подобна гощавка. След шунката започнахме една студена щука, а след пуйката пастет от гъши дроб. Аз бях толкова гладен, че учудих всички членове на дружината.

— На добър час! — каза Бибош, обобщавайки впечатлението на другарите си. — Удоволствие е да поканиш приятели, които нагъват така.

Но храната, топлината и най-вече умората не закъсняха да ме замаят.

— На теб ти се спи — каза Бибош като видя, че очите ми се затварят. — Не се стеснявай. Съжалявам, че не мога да ти предложа ни кол, ни кравай. Но ти пак ще спиш добре, нали?

С какво можеха да ми бъдат полезни, за да си легна, колът или краваят не знаех. Не посмях и да попитам. А това несъмнено бяха особени думи, които не се употребяват в провинцията.

— Чашка пунш — каза Бибош — и лека нощ!

Отказах пунша, което, изглежда, силно учуди компанията, и попитах Бибош къде мога да легна.

— Ще те заведа! — отговори той.

След това запали от жарта една свещ и като мина пред мен, поведе ме из някаква странична галерия на кариерата. Там на земята имаше дебел пласт слама, а отгоре й две или три вълнени одеяла.

— Наспи се хубаво — каза той, — а утре ще поговорим.

И ме остави, като изнесе и свещта.

Не бях много спокоен в тази кариера, чиято дълбочина очите ми не можеха да измерят. Същевременно много ме интересуваше да узная какви бяха новите ми другари. Тези джобове, пълни с шунка, биберонът и всичко друго, ми се виждаха съмнителни. Но аз бях така смазан, че умората надви безпокойството. Едва се бях мушнал под покривката и сънят ме отнесе. „Утре ще поговорим“ — ми беше казал Бибош. Утре имаше време да се обясним. Имах подслон и бях вечерял добре. Денят беше много труден, за да го удължавам. Заспах, без да ме смущават виковете на групата, която чувах да пие и да се смее на няколко крачки от мен.

На другия ден ме събуди Бибош. Ако не беше той, бих спал може би двадесет и четири часа.

— Ето дрехи, вземи ги и се облечи!

Освободих се от моите дрипи и надянах дрехите, които той хвърли на сламата. Бяха панталони и риза от хубав, дебел и мек вълнен плат. Слаба бяла светлина падаше от свода. Това беше денят, който мъчно проникваше на такава дълбочина.

— Слушай, моето момче — каза Бибош, докато аз се занимавах с обличането. — Мислих за теб и ето какво реших. Ти не си отракан в занаята, нали?

— Не много!

— Предполагах. Вижда се веднага. Ако искаш да работиш като нас, без да чиракуваш, ще ти се случи нещо лошо. За да предотвратим това, ще те сложа с едно добро момче и ти ще му служиш за „мишок“.

Въпреки желанието ми да не се изложа, показвайки, че не съм в течение на парижкия говор, беше ми невъзможно да отмина тази дума без обяснение. Тъй като се налагаше да бъда мишок, трябваше преди всичко да узная какво е това.

— Облече ли се? — попита Бибош като видя, че го гледам.

— Да!

— Е, добре, ще закусим и ще те заведа при моя приятел.

Последвах го. Огънят беше угаснал и нямаше никаква следа от снощния пир. Светлината тук беше малко по-силна, защото бяхме по-близо до изхода, но позволяваше да се видят само двете греди, които крепяха свода, и тук-таме купчини камъни.

От една вдлъбнатина в стената Бибош взе бутилка, хляб и останки от шунка.

— Да хапнем — каза той. — Ще обядваме при новия ти шеф.

Събрах всичката си смелост.

— Не ми се подигравай — казах му аз, — знаеш, че не съм от Париж. Обясни ми впрочем какво е това „мишок“.

Този въпрос така го развесели, че щеше да се задуши от смях.

— Ама че балами живеели в твоето село! — каза той. — Е, добре, драги, „мишок“ е малчуган, другояче казано, дете като теб и като мен, не много тежко, но ловко. Ти може би не знаеш също така как много търговци затварят дюкяните си, докато се хранят в кухните си?

Макар никак да не разбирах каква връзка можеше да има между тези две работи, отговорих, че наистина не знам как търговците затварят дюкяните си.

— С една малка ниска преграда — продължи Бибош, показвайки ми бутилката вино, която беше преполовил. — Тази преграда е скачена с пружина, която е свързана пък със звънец. Ако някой влезе, трябва да бутне преградата. Тогава звънецът звъни и търговецът, който си стои спокойно в стаичката зад дюкяна или в кухнята си, идва да види кой е. Отгатваш ли сега за какво служи „мишокът“?

— Съвсем не. Освен ако не е натоварен да замества звънеца.

Бибош отново изпадна в пристъп от смях, който този път едва не го задуши. Когато престана да кашля, той здравата ме плесна по главата.

— Ако ще ми ги разправяш все такива, предупреди ме, защото ще ме умориш. Вместо да замества звънеца, „мишокът“ е натоварен да му попречи да звъни. За тази цел го прехвърлят над преградата, той пристъпва безшумно, пропълзявайки до чекмеджето и вдигайки касата, подава я на този, който чака отвън. Той го хваща за ръцете, помага му да мине отново над преградата и готово: търговецът е ошушкан, без да разбере. Как ти се струва?

Бях поразен.

— Но това е кражба!

— Е, и!

— Но тогава ти си крадец?

— Е, добре, а ти, ти си глупак!

Стоях, без да отговоря. Мислех си за това, което видях снощи, и си казвах, че Бибош имаше пълно право да ме нарича глупак. Обаче трябваше да се реша:

— Слушай! — казах му аз. — Ако си разчитал на мен за това, лъгал си се.

Този път той не избухна в смях, а изпадна в бесен гняв: аз съм го бил измамил, ако ме оставел да си тръгна, щял съм да го издам и така нататък, и така нататък.

— Но, не! — извика Бибош. — Ти няма да ме издадеш, а за да не ме издадеш, няма да излезеш оттук.

— Ще изляза!

Преди да успея да кажа нещо друго, той се нахвърли върху мен. Но ако Бибош беше по-гъвкав и по-ловък, аз бях по-силен. Борбата не продължи дълго. След първоначалната изненада, благодарение на която той успя да ме събори, аз взех надмощие и го натиснах под себе си.

— Ще ме оставиш ли да замина?

— Ще ме издадеш ли?

— Не!

— Закълни се!

— Заклевам се.

Станах.

— Разбира се, ти си глупак — каза той с яд, — истински глупак. Ще видиш дали можеш да живееш с твоята честност. Ако не ме беше срещнал снощи, днес щеше да бъдеш мъртъв, а ако си още жив, то е само защото яде крадена шунка и пи крадено вино. Ако краката ти не са замръзнали, то е защото ти дадох крадени обувки. Ако не умреш от студ, когато излезеш оттук, то ще бъде, защото ще имаш на гърба си крадени дрехи.

Тези хубави и така топли дрехи! Бях забравил за тях, а толкова добре ме топлеха те.

— Може ли да ми дадеш свещта? — попитах Бибош.

— Защо?

— За да отида да си взема старите дрехи.

— Не те упреквам за това, аз ти ги давам.

— Да, но аз не искам да ги задържа.

Той ме последва, вдигайки рамене, в галерията, където бях прекарал нощта.

Свалих дрехите, които ми беше дал, и взех отново моите влажни дрипи. Не беше приятно усещане, уверявам ви. Когато поисках да си сложа старите обувки, забелязах, че едната беше изцяло разпрана.