По-малко засегнат в своите надежди, най-вече по-малко изтощен от Диелет, аз пръв се осъзнах и улавяйки я за ръка, заведох я в една голяма покрита постройка, където бяха натрупани всички видове зарзават. В един ъгъл имаше празни кошници и аз я накарах да седне върху една от тях. Тя се оставяше да я водя като слабоумна. Гледах я и не намирах какво да й кажа. Беше пребледняла още повече, устните й нямаха капка кръв и трепереше с цялото си тяло.

— Лошо ли ти е?

— О, майко! — каза тя и без да заплаче, едри сълзи се спряха в ъглите на очите й.

Около нас имаше непрекъснато движение. Хора викаха, спореха, едни продаваха, други купуваха, едни донасяха, други изнасяха, викове, смут — това бяха халите.

Не закъсняха да се обърнат и към нас. Виждайки тези две деца, така мизерно облечени, така бледи и изморени, от които едното непрестанно плачеше, любопитството на хората се пробуди.

— Какво правите вие там? — попита една дебела жена.

— Почиваме си.

— Тук не се почива!

Без да отвърна, хванах Диелет за ръка, за да я накарам да стане и да си отидем. Къде? Съвсем не знаех. Но тя ме погледна с толкова красноречив израз на умора и отчаяние, че дебелата жена се съжали.

— Не виждаш ли колко е изморена — каза тя, — не те ли е срам да я караш да ходи?

От въпрос на въпрос стигнах дотам, че й разказах защо сме тук, че сме пристигнали отдалеч, за да намерим майката на Диелет, и че къщата е разрушена.

— Ето ти история! — каза тя, когато свърших обясненията. И извика други жени, които ни заобиколиха.

— Значи ти не знаеш нито името на майка й, нито името на улицата — каза ми една жена, когато започнах отново да разказвам. — Кажете вие, другите, познавате ли такава: продавачка на бельо, която живеела в една от тези разрушени улици?

Започна бъркотия от въпроси, отговори, обяснения, но не се стигна до нищо определено. Как да се намери някакъв знак след осем години? Улиците бяха разрушени вече от много време. Продавачки на бельо имаше със стотици. Коя е майката на Диелет? Къде живее? Къде да се търси? Хаос!

През целия този разговор Диелет беше пребледняла още повече и треперенето й се беше увеличило. Чуваше се как тракат зъбите й.

— Виждате, че малката е замръзнала — каза една от жените.

— Ела, сърце мое, ще се стоплиш на моята печка.

Тя ни накара да влезем в нейното дюкянче, където ни последваха две-три жени, докато останалите, все така разисквайки, се върнаха по сергиите си.

Жената не се задоволи само с печката и накара да ни донесат две чаши бульон. Когато се стоплихме и подкрепихме, тя сложи в ръката ми двадесет су.

За нея това беше много, но какво беше за нас в бедственото ни положение? Къде да отидем? Какво да правим сега? На мен не ми оставаше друго, освен да продължа пътя си до Хавър, но Диелет! Тя самата виждаше до каква крайност беше доведена, защото когато се намерихме отново на улицата, първата й дума беше:

— Къде отиваме?

Пред нас беше черквата. Снегът, който отново започваше да прехвърча в ледения въздух, беше обезлюдил улицата.

— Там — казах аз, посочвайки вратата на черквата.

Влязохме. Обгърна ни приятен топъл въздух. Беше тихо. Само няколко редки посетители бяха коленичили в отделните параклиси. Ние се приютихме в най-тъмния ъгъл.

— Боже мой! Боже мой! — шепнеше Диелет.

— Чуй! — казах й тихо аз. — Тъй като не можеш да намериш твоята майка, ще дойдеш при моята.

— В Порт Дийо!

— Да! Нали не искаш да се върнеш при Лаполад? Трупата ти е омръзнала, трябва да отидеш при мама: ще работиш с нея, тя ще те научи на нейния занаят. Когато се върна от морето, ще ви намеря и двете там. Мама ще те обича много, ще видиш. После, ако ти си с нея, и аз ще съм по-спокоен, и тя ще се тревожи по-малко. Ако се разболее, ти ще се грижиш за нея.

Диелет беше самата откровеност. Тя прие с радост, която повече от всякакви думи показваше колко живо чувстваше ужаса на положението си. Възрази само за едно.

— Майка ти няма да ме иска!

— Защо?

— Защото съм била в цирка!

— Нима аз не съм бил в цирка?

— Ти, това е друго — каза тъжно тя.

Да знаеш къде да отидеш, е вече много. Но то е само цел, до която трябва да се стигне. Бъдещето ни се струваше обезпечено, но настоящето?

Аз не си давах добре сметка за разстоянието от Париж до Порт Дийо. Знаех само, че е твърде далеч.

Изоставяйки в Монруж своя багаж като кораб, който хвърля в морето товара си, за да се облекчи и да не потъне, аз за щастие бях запазил картата на пътищата. Извадих я от джоба си и като я разгънах върху стола, започнах да я проучвам. Видях, че за да излезем от Париж, трябваше да вървим по Сена.

Засега това беше същественото. По-късно щях да проуча останалата част от пътя.

Но как щяхме да изминем този път, когато нямахме нито обувки на краката си, нито дрехи на гърба си, а в джоба ми дрънкаха само двадесет су? Как да тръгнем така уморени, най-вече Диелет, която всеки миг изглеждаше готова да припадне? Тя пребледняваше внезапно и после внезапно пламваше. Тръпките й не преставаха. Как да рискуваме една нощ навън, при този студ и сняг, когато сутринта на светло ние едвам избягнахме смъртта!

— Ще можеш ли да вървиш? — попитах Диелет.

— Не знам. Идвайки насам, виждах мама и това ме крепеше. Твоята майка не я виждам.

— Какво правите там? — каза един глас зад нас. Картата беше простряна на стола и съвсем очевидно беше, че не ни служеше за молитвена книга.

— Хайде, излизайте бързо!

Трябваше да се подчиним и да тръгнем пред клисаря, който мърмореше между зъбите си.

Беше престанало да вали сняг, но духаше вятър. Той беше леден.

Поехме по улицата, по която бяхме дошли. Диелет едва се влачеше. Аз, съвзет от бульона, който погълнах, и най-вече възбуден от безпокойството, не се чувствах много изморен.

Не бяхме вървели и десет минути, когато тя се спря.

— Не мога повече, виждаш как треперя. Прилошава ми. Болят ме гърдите. Мисля, че съм болна!

Поиска да седне на един крайпътен камък, но след десет минути почивка стана.

Когато стигнахме Сена, завихме надясно. Кейовете бяха покрити със сняг, докъдето стигаше погледът, и неговата белота правеше водата почти черна. Загърнати в палтата си, минувачите бързаха, а децата правеха пързалки по пустите тротоари.

— Далеч ли е? — попита Диелет.

— Кое?

— Където ще спим.

— Не знам, да вървим.

— Но аз не мога повече да вървя. Чуй, Ромен, остави ме тук. Остави ме да умра. Отведи ме в някой ъгъл.

Хванах я за ръка. Исках да излезем от Париж. Мислех, че в полето бихме могли да намерим някоя тухларна, някоя изоставена къща, гостилница или хижа… По многолюдните улици, където всеки минаваше забързано, с техните градски полицаи, които гледаха така строго, аз се чувствах загубен.

Вървяхме около четвърт час, но не напредвахме. Наистина не бяхме вече между къщите, а между една ограда, от едната страна, и огромна стена, чиито край не се виждаше — от другата. Над стената стърчаха покрити със сняг дървета и войници, които стояха на пост. Диелет вече не се държеше на краката си. По-скоро аз я носех. Въпреки студа от челото ми се стичаше пот, но това не беше толкова от умората, колкото от безпокойство. Чувствах, че тя се намира на края на силите си, че е болна. Какво щеше да стане с нас?

Диелет пусна ръката ми и седна, или по-скоро се свлече на тротоара в снега. Поисках да я вдигна, но краката й не я държаха и тя отново падна.

— Свърши се — едва промълви тя.

Седнах до нея и се опитах да й внуша, че трябва да вървим още. Диелет беше като безжизнен предмет: нито ми отговаряше, нито ме слушаше. Само ръцете й изглеждаха още живи и пареха като въглени.

След няколко минути започнах да се страхувам. Никой не минаваше. Станах, за да погледна по-надалеч. Нищо, освен тези два реда камъни и в средата белият сняг. Молих я, увещавах я да стане. Тя не ми отговаряше. Опитах се да я нося и тя не ми се противопостави, но след няколко крачки бях принуден да си почина. Не можех повече.