Като по чудо дотук времето биваше винаги благоприятно за нашето пътуване — студено нощем и хубаво през деня, но когато излязохме от конюшнята, забелязахме, че студът се беше усилил. При това беше облачно, нямаше нито една звезда, а на изток вместо хубавите бакъреночервени багри, на които бяхме свикнали от самото начало на нашето пътуване, се трупаха тежки сиви облаци. Северен вятър вдигаше и отвяваше мъртвите листа. Понякога те идеха срещу нас и биваха толкова гъсти, като че ли искаха да ни преградят пътя. Диелет с мъка задържаше наметката си върху резедата. Денят настъпи, но беше мрачен и оловносин.

— Слънцето си дава почивка. Толкова по-добре, няма да осветява дрипите ни — каза Диелет, която намираше утеха във всичко.

— Бъди спокойна, небето ще ги изпере, преди да стигнем Париж — отговорих аз.

Мислех, че ще вали дъжд, а то заваля сняг. Започна да пада на малки пеперудки, които отминаваха, гонени от вятъра, после тези пеперудки бързо наедряха и се превърнаха на истински гъст рояк. Северният вятър ги шибаше така грубо в лицата ни, че те ни заслепяваха.

С мъка извървяхме една миля. Гора заграждаше пътя от всички страни. Трябваше да потърсим подслон, защото никъде в далечината не забелязвахме къща, и въпреки нетърпението ни да стигнем в Париж, невъзможно беше да вървим срещу снежната буря.

Малки възвишения, обрасли с габърови дървета и още накичени със сухите си листа, пресичаха тук-таме гората. Ние се сгушихме в подножието на един такъв склон.

Доста ни запази той. Но снегът, носен от виелицата, докосваше земята като облак от бял прах и се спираше, когато срещнеше препятствие. Скоро той премина ръба на склона и започна да се трупа от страната, където се бяхме опрели. Снегът се виеше като вихрушка над главите ни и се пъхаше във вратовете ни, където се топеше. Опитах да се покрием със завивката, но вятърът бързо я обърна.

Дрехите ни бяха по-раздрани дори от дрипи и зле ни пазеха от студа. Видях, че Диелет посиня и започна да трепери. Тя се притисна към мен, но и на мен самият ми беше много студено, за да мога да я стопля. Снегът, който влизаше на прах във врата ми, се стичаше като вода в обувките ми. Бях по-мокър, отколкото ако се бях потопил в река.

Трябваше да останем в това положение цели два часа, без вятърът да отслабне. Сякаш снегът не падаше от небето. Понякога се образуваха вихри и той се изкачваше, въртейки се.

Диелет не изостави своята резеда — държеше я, притисната до себе си, скрита под наметката й, но снегът, който се пъхаше през дрехите, проникваше навсякъде. Когато видя, че се беше натрупал върху пръстта на саксията, тя ми я подаде.

— Какво да я правя?

— Гледай да ми я запазиш, моля ти се.

Ядосвах се като виждах как тя се измъчва с това растение. Вдигнах рамене, показвайки й вкочанясалите й от допира със саксията пръсти.

— Защо веднага не ми каза да я хвърля? — каза тя ядосано.

Бяхме в едно от тези състояния, при които кавгите избухват бързо. Разменихме си няколко гневни приказки, първите помежду ни. После, млъквайки и двамата, започнахме да гледаме право пред себе си как пада снегът.

Но скоро усетих ръката й да търси моята.

— Искаш ли да го хвърля? — попита ме тъжно тя.

— Сама виждаш, че е мъртво. Листата му са почернели и омекнали.

Тя нищо не отговори, но видях, че очите й се изпълниха със сълзи.

— О, майко! — каза тя. — Значи нищо няма да ти занеса.

— Ще го пазим — отвърнах аз и взех саксията.

Снегът продължаваше да вали, но вятърът утихваше. Неусетно той съвсем престана и тогава снегът се сгъсти и започна да пада на едри парцали. За няколко мига земята се покри с дебела бяла покривка, която се изкачваше по краката ни, като че снегът искаше бавно да ни покрие с леден саван.

Това продължи повече от час. Дърветата се превиваха от тежестта на снега. Под нашата покривка, която криво-ляво ни пазеше, усещахме тежестта му.

Опрени един до друг, ние не помръдвахме и дори не приказвахме. Студът ни беше оковал и аз мисля, че тогава нито единият, нито другият имаше представа за опасността, в която се намирахме.

Най-после снежинките станаха по-малки, по-леки и снеговалежът за малко спря. Небето беше оловно черно. Бялата земя го осветяваше.

— Да вървим! — каза Диелет.

Излязохме на пътя. До колене затъвахме в снега. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше жива душа: нито коли по пътя, нито някакъв селянин в равнината. Единствените живи същества в тази пустиня бяха свраките, които, накацали по дърветата в рововете, сякаш ни се подиграваха с крясъците си, когато минавахме край тях.

След като прекосихме някакво село, ние изкачихме един склон и забелязахме облак от дим, разстлан над огромен град, който неясно се простираше между два бели хълма. Смътно бучене, нещо като шума на морето, стигна до нас.

— Това е Париж — каза Диелет.

Като че ли вече не ни беше толкова студено, като че ли вече не бяхме толкова изтощени.

По пътя се виждаха коли, които отиваха към града. Но ние не бяхме още стигнали и когато слязохме в долината и вече не виждахме пред очите си толкова желаната цел, умората и изтощението отново ни обхванаха. На всяка стъпка се хлъзгахме и едва напредвахме. Мокрите дрехи димяха над телата ни.

Снегът по пътя стана по-малко бял, после се обърна в черна кал. Колите, които срещахме, както и тези, които ни отминаваха, вървяха една след друга в непрекъсната върволица. След къщите идеха други къщи, а тук-таме из полето се забелязваха черни колела скупища камъни около тях. Въпреки своята твърдост, Диелет бе принудена да спре. По челото й се стичаше пот. Тя силно куцаше. Изчистих снега, който покриваше една пейка, поставена пред вратата на някаква къща, и тя седна.

— Попитай дали още много ни остава! — каза ми тя, като видя да минава един колар.

— Къде отивате? — заинтересува се коларят, когато му отправих въпроса си.

— При халите.

— Е, добре, ще вървите още поне час и половина.

Диелет беше посиняла, очите й бяха угаснали, мъчително се задъхваше.

Бях принуден да я вдигна. Тя искаше да остане на пейката, където студът вече ни беше пронизал. Заговорих за майка й и тя отново намери смелост. Почти бяхме стигнали, нямаше да имаме нужда от багажа и като го оставих на пейката, казах й да се облегне на мен.

Отново поехме на път.

— Ще видиш как мама ще те целуне! — казваше тя. — После хубав бульон, сладки и ще лежа осем дни, без да ставам.

При бариерата попитах за пътя към халите. Казаха ни да вървим до реката. Улиците на Париж бяха още по-мръсни и по-хлъзгави от шосето. Някои хора се спираха да ни гледат. Сред навалицата и колите, слисани, мокри, изкаляни и парцаливи, ние сме приличали навярно на две загубени птички. Надеждата бе дала нови сили на Диелет. Напредвахме доста бързо.

Като стигнахме Сена, отправиха ни към „Пон Ньоф“ и вървейки все напред, попаднахме на черквата „Св. Евстати“.

При вида на позлатения циферблат усетих как Диелет потрепери.

— Часовникът — каза тя, — ето часовникът.

Това беше кратък изблик на радост.

— Ясно, това е часовникът, но не виждам къщите.

Обиколихме черквата.

— Излъгали сме се, това не е „Св. Евстати“ — каза тя.

Попитах отново къде се намираме. Отговориха ми: „При Св. Евстати“.

Диелет гледаше слисано. Тя не можеше вече да говори, заекваше.

— Да потърсим по всички улици, които излизат при часовника — предложих й аз.

Тя се остави да я водя, но у нея нямаше вече онази пламенност, която на идване я беше отърсила от умората.

Диелет не позна никоя от тези улици.

Срещу черквата имаше голямо пространство, където къщите бяха разрушени и където работеха работници.

— Тук беше — каза тя, обливайки се в сълзи, — тук!

— Да питаме.

— Какво? Името на улицата ли? Аз не го знам! Името на мама? И него не знам. Но къщата, нея бих познала веднага!

И по-силни от нас не биха понесли този удар. Толкова умора, толкова изпитания, такава голяма надежда! Ние стояхме пред черквата, гледахме се слисани и изплашени, а гъстата навалица ни буташе с лакти и постепенно ни изблъскваше. Имаше минувачи, които се спираха да разгледат с любопитство тези два бедни вързопа от дрипи, които представляваха такава странна картина.