Почувствал, че го гледат, Макс вдигна очи и попита:

— Трябвам ли ти нещо?

— Не — отвърна Царя. — Просто му обяснявам за котлона.

— Как е, работи ли?

— Иска ли питане!

Питър Марлоу стана, подаде глава през прозореца и извика на малайски:

— Моля те, не чакай, Сюлейман. Ще се видим утре.

— Добре, туан. Остани с мир!

— С мир върви и ти!

Питър Марлоу се усмихна и се върна на мястото си, а Сюлейман се отдалечи.

Царя сръчно счупи яйцата и ги пусна в горещия тиган. Жълтъкът имаше наситено златист цвят, а белтъкът изсъска във врялото олио и започна да се втвърдява. Изведнъж цвъртенето сякаш изпълни цялата барака, изпълни ума и сърцата на обитателите й и ги накара да преглътнат измъчено. Но никой не продума, никой не помръдна. Единствено Текс се надигна с мъка и излезе навън.

Мъжете, които вървяха по пътеката, също усетиха аромата и омразата им към Царя пламна с нова сила. После уханието се понесе надолу по склона и стигна до бараката на лагерната полиция. И Грей, и Мастърс веднага разбраха откъде иде.

Грей почувствува, че му се повдига, и стана от мястото си. Искаше да излезе да се поразходи из лагера, да избяга от този аромат. После размисли и се върна.

— Хайде, сержанте — рече той, — ела да се отбием в американската барака. Сега му е времето да проверя информацията на Селърс.

— Както кажеш — съгласи се Мастърс. Ароматът на пържени яйца го подлудяваше. — Копелето му мръсно, можеше поне да готви преди храна, а не точно когато сме яли и вечерята е след пет часа.

— Американците са втора смяна. Още не са обядвали.

В бараката на американците мъжете гледаха да убият някак времето си. Дайно се опитваше да заспи, Курт пак се зае да кърпи нещо, играта на покер се поднови, а Милър и Байрън Джоунс подхванаха отново безконечната си партия шах. Но цвъртенето развали удоволствието от неочаквано дошлата кента, Курт си убоде пръста и се разпсува невъздържано, дрямката на Дайно все не идваше, а Байрън Джоунс смаян видя как Милър му взема царицата с една нищо и никаква скапана пешка.

— Боже господи! Кога най-сетне ще завали? — със свито гърло, неопределено кому рече Байрън Джоунс.

Никой не отвърна. Всички чуваха единствено съскането и цвъртенето на олиото.

Царя съсредоточено наблюдаваше тигана. Обичаше да казва, че никой не може да пържи яйца по-добре от него, защото за тая работа била необходима известна артистичност, трябвало да се пипа чевръсто, но не припряно. За миг вдигна очи и се усмихна на Питър Марлоу, ала погледът на англичанина не се откъсваше от яйцата.

— По дяволите — промълви той и думите прозвучаха като благословия, а не като ругатня, — колко хубаво мирише! Царя бе поласкан.

— Чакай да вадиш като станат готови. Тогава ще разбереш какво се казва пържено яйце.

Той грижливо поръси яйцата с пипер, после им сипа сол.

— Обичаш ли да готвиш?

— Да — отвърна Питър Марлоу и не можа да познае собствения си глас. — В моята група обикновено аз готвя.

— Как предпочиташ да ти викат — Пит или Питър? Този път Марлоу успя да скрие изненадата си. Само изпитани, верни приятели се наричат един друг с малко име — как иначе ще знаеш кой ти е приятел и кой просто познат? Той се вгледа в Царя, но откри в лицето му само доброжелателство, затова, пряко себе си, отвърна:

— Питър.

— Откъде си? Къде си живял?

„Въпроси, въпроси… — помисли си Питър Марлоу. — Още малко и ще пита дали съм женен и колко имам в банката.“ Приел бе поканата на Царя единствено от любопитство и вече започваше да съжалява, но великолепието на цвъртящите яйца го правеше необикновено търпелив.

— От Портчестър — отговори той. — Едно малко градче на южното крайбрежие. В Хемпшир.

— Женен ли си, Питър?

— А ти?

— Не.

Царя щеше да продължи с въпросите, но яйцата вече бяха готови. Той дръпна тигана от котлона и кимна на Питър Марлоу:

— Чиниите са зад теб. — После добави не без гордост: — Я виж тука!

Яйцата изглеждаха наистина разкошно и Питър Марлоу награди Царя с най-големия комплимент, на който е способен един англичанин.

— Не са лоши. Никак не са лоши дори — рече той с равен глас, а лицето му остана напълно безизразно, за да подсили още повече ефекта от думите.

— Какви ги дрънкаш, копелдак с копелдак! — избухна Царя. — Кога друг път си виждал такива страхотни яйца?

Питър Марлоу го изгледа втрещен, а в бараката настъпи мъртва тишина. Внезапно изсвирване ги изтръгна от вцепенението. Макс светкавично застана на пост до вратата, а Дайно и Милър скочиха на крака и се втурнаха към Царя. Двамата изблъскаха леглото му в ъгъла, вдигнаха пътеките и ги изтикаха под дюшека. После дръпнаха съседните легла по-наблизо, така че както всеки друг в Чанги Царя разполагаше с метър и деветдесет. В този момент на прага застана лейтенант Грей. На една крачка зад него притеснено стърчеше сержант Мастърс.

Американците впериха очи в Грей и след кратко, но многозначително забавяне, станаха. Грей също пренебрежително изчака малко по-дълго от обикновеното, преди да козирува небрежно и да им даде „свободно“.

— Стани! — изсъска Царя. — Ще те вземе на мушка. Стани!

От дълъг опит знаеше, че на Грей вече му кипи отвътре — за пръв път очите му не бяха приковани в него, а пронизваха Питър Марлоу, и то с такъв поглед, че Царя трепна.

Без да бърза Грей прекоси бараката и се спря пред Марлоу. Сетне извърна глава и дълго остана неподвижен, впил очи в яйцата. Накрая измери с поглед Царя и отново се обърна към Питър Марлоу.

— Ти какво седиш като че си у дома, а, Марлоу?

Питър Марлоу извади табакера и посипа малко тютюн върху лист ратан. Сви цигарата и я поднесе към устните си. Продължителността на мълчанието му бе плесник за Грей.

— Един англичанин навсякъде е у дома си, приятелю — спокойно отговори Питър.

— Къде ти е лентата?

— На колана.

— Трябва да ти е на ръката. Такава е заповедта.

— Чия заповед — на скапаните японци? — отвърна Питър Марлоу.

— Лагерна заповед — рече Грей.

Един американец би доловил в гласовете на двамата само леко раздразнение, толкова спокоен бе тонът им, но и Грей, и Питър Марлоу знаеха истината — помежду им бе обявена война. Питър Марлоу мразеше японците, а в неговите очи Грей олицетворяваше именно тях, защото следеше за спазването на лагерните разпоредби, а те бяха японски разпоредби. И бе безпощаден към нарушителите. Но между двамата гореше друга, по-дълбока омраза — вродената омраза на хора от различни класи. Питър Марлоу знаеше, че Грей го презира заради произхода и образованието му — Привилегии, които Грей жадуваше повече от всичко на света и които никога нямаше да получи.

— Сложи я! — Началникът на полицията имаше право да изисква това.

Питър Марлоу сви рамене, измъкна лентата и я нахлузи на лявата си ръка. На нея бе отбелязан чинът му — лейтенант от Кралските военновъздушни сили.

Очите на Царя се разшириха. „Господи — помисли си той, — офицер! А аз за малко щях да го помоля за…“

— Много се извинявам, че ви прекъсвам обяда — говореше Грей, — но чух, че някой си е загубил нещо.

— И какво толкова е загубил?

— О, божичко! — едва не извика Царя. — Запалката! О, господи! — крещеше страхът му. — Отърви се от тая проклета запалка!

— Какво има, ефрейтор? — попита Грей, забелязал перличките пот върху лицето му.

— Ама, че жега, а? — с мъка продума Царя. Усещаше как колосаната му риза омеква от потта. Разбра, че е хлътнал в клопката и сега Грей просто си играе с него. Подвоуми се за миг дали да не пробва да избяга, но между него и прозореца седеше Питър Марлоу и Грей лесно можеше да го хване. А и да побегне, би означавало да се признае за виновен. Чу, че Грей говори нещо, и сърцето му спря да бие.

— Какво казахте, сър? — И този път „сър“ не бе обида. Царя бе вперил поглед в Грей и не вярваше на ушите си.

— Полковник Селърс съобщи, че са му откраднали златен пръстен! — злобно повтори Грей.