Единствен Царя нямаше група. Той се справяше без чужда помощ. Неговото легло стоеше в най-хубавия ъгъл на бараката, точно под прозореца и бе сложено така, че да улавя и най-слабия полъх на вятъра, а от съседния креват го деляха цели два метра и половина. Леглото беше хубаво — със стоманена рамка, стегнати пружини и дюшек от кокосови влакна. Покриваха го две одеала, а отдолу, до безукорната белота на калъфката, светеха чаршафи. Над всичко това, опъната върху четири пръта, се простираше мрежа против комари без нито едно скъсано място.

Царя имаше също маса и два тапицирани стола, а отстрани на леглото бяха постлани пътеки. На малка полица зад него стояха тоалетните му принадлежности — самобръсначка, четка, сапун, ножчета, а до тях бяха подредени чиниите и чашите му, саморъчно изработеният електрически котлон и приборите за готвене и хранене. На стената в ъгъла висяха дрехите му: четири ризи, четири чифта дълги и четири чифта къси панталони. На другата полица лежаха шест чифта чорапи и долно бельо. Под леглото имаше два чифта обувки, бански чехли и съвсем нови индийски сандали.

Царя седна на единия стол и огледа дали всичко си е на мястото. Забеляза, че косъмът, който най-грижливо беше закрепил върху самобръсначката, липсваше. „Гнусни копелета — ядоса се той, — ще взема да пипна някоя зараза от тях!“ Но не каза нищо, само реши в бъдеще да я заключва.

— Здрасти — приближи до него Текс. — Зает ли си?

„Зает“ също бе парола и означаваше „готов ли си да получиш пратката“.

Царя се усмихна и кимна, а Текс предпазливо му подаде ронсъна.

— Благодаря — каза Царя. — Искаш ли и моята супа днес?

— Няма защо да питаш! — отговори Текс и се отдалечи. Царя огледа запалката, без да бърза. Беше почти нова.

Нямаше драскотини, палеше от пръв път, лъщеше от чистота. Отвори я и разгледа камъчето. От евтините бе, местно производство и доста изхабено. Той свали кутията за пури от полицата, извади отвътре едно чисто ново камъче и го смени. Натисна лостчета и запали. Нагласи внимателно пламъка и най-сетне остана доволен. Запалката не беше фалшива и като нищо щеше да донесе осемстотин-деветстотин долара.

От мястото си виждаше мъжа и малаеца. Двамата бъбреха все така оживено.

— Ей, Макс — обърна той глава към другия край на бараката.

— Какво? — озова се начаса до него Макс.

— Виждаш ли го оня там? — кимна Царя навън.

— Кой, кафявата маймуна ли?

— Не, другия. Я ми го прати!

Макс се измъкна през прозореца и прекоси пътеката.

— Ей, приятел, Царя те вика — безцеремонно прекъсна той разговора и посочи през рамо към бараката. — Каза да идеш веднага!

Мъжът изгледа смаяно Макс, проследи накъде сочи пръстът му, после отново впери очи в самия него.

— Мене ли? — попита той в недоумение.

— Да, тебе — нетърпеливо отвърна Макс.

— Защо?

— Откъде да знам?

Мъжът се намръщи и чертите на лицето му станаха по-сурови. Замисли се за миг, после се обърна към малаеца и каза:

— Вие, шап — отвърна малаецът и се приготви да чака. След това добави на малайски: — Пази се, туан. И нека бог да е с теб.

— Недей да се тревожиш, приятелю! Все пак, благодаря ти за загрижеността — усмихна се мъжът. После се изправи и тръгна след Макс към бараката.

— Викал си ме — каза той, когато застана пред Царя.

— Здрасти! — рече Царя с усмивка. Забеляза, че очите на мъжа са някак предпазливи. Това му хареса, предпазливи очи рядко се срещаха в Чанги.

— Сядай.

Той кимна и Макс се отдалечи, без да го подканят повече. Онези, които бяха по-наблизо, също се преместиха в другия край на бараката, за да ги оставят насаме.

— Седни де, седни — подкани любезно Царя.

— Благодаря!

— Цигара?

При вида на предложения пакет „Куа“ очите на мъжа се разшириха. Той се поколеба за миг, после взе една. Царя поднесе огънче с ронсъна и забеляза, че удивлението в очите му нарасна още повече, но мъжът се опита да го прикрие и дръпна дълбоко от цигарата.

— Бива си я! — отбеляза той с блаженство. — Благодаря!

— Как се казваш?

— Марлоу, Питър Марлоу. — После добави шеговито: — А ти?

Царя се засмя и си помисли: „Добре, тоя тип има чувство за хумор и не е мазник. Трябва да го имам предвид.“

— Англичанин ли си? — попита той.

— Да.

До този момент Царя не бе забелязал Питър Марлоу, но в това нямаше нищо чудно при десет хиляди почти еднакви лица. Той мълчаливо изучаваше мъжа и студените сини очи му отвръщаха със същото.

— „Куа“ са най-добрите цигари тука — каза накрая Царя. — Естествено, пред „Кемъл“ не важат. Друго си е американската цигара — нищо не може да се мери с нея. Опитвал ли си ги някога?

— Да — отговори Питър Марлоу, — но ми се сториха малко сухи. Аз харесвам най-много „Голд флейк“. Въпрос на вкус — добави той любезно.

Отново настъпи мълчание. Докато чакаше да чуе за какво го викат, Питър Марлоу си помисли, че Царя все пак му се нрави, независимо от името, с което се ползваше, най-вече заради веселото пламъче, проблясващо в очите му.

— Много хубаво говориш езика — отбеляза Царя и кимна с глава към малаеца, който търпеливо чакаше навън.

— Да, горе-долу.

Царя с мъка сподави една ругатня по адрес на пословичната английска игра на скромност.

— Тука ли го научи? — спокойно попита той.

— Не, на Ява. — Питър Марлоу млъкна и се огледа наоколо. — Добре си се уредил.

— Обичам удобствата. Как намираш стола?

— Не е лош. — В очите на Питър проблесна лека изненада.

— Цяла осемдесетачка дадох за него — гордо заяви Царя. — Още миналата година.

Питър Марлоу го стрелна с поглед да види дали не се шегува — кой говори за пари ей така, без повод, — но откри на лицето му само доволство и нескрита гордост. „Невероятно — помисли си той. — Да споделяш такива работи с непознат човек…“ После, за да прикрие смущението си, каза:

— Много е удобен.

— Трябва да си приготвя нещо за кльопане. Ще хапнеш ли с мене?

— Току-що… обядвах — несигурно отвърна Питър Марлоу.

— Не вярвам да си преял. Искаш ли едно яйце?

Сега вече Питър Марлоу не можа да прикрие изумлението си и очите му се разшириха. Царя се усмихна. Струваше си да го покани на обед, пък дори само за да види подобно изражение на лицето му. Той коленичи до черния сандък и внимателно го отключи.

Питър Марлоу втренчи смаян поглед в съдържанието му: пет-шест яйца, пакетче кафе на зърна, няколко буркана гула малака — сладкото лакомство на Ориента, банани, половин килограм малайски тютюн, десетина пакета „Куа“, пълен буркан ориз, втори с качанг иджу, олио и още множество деликатеси, увити в бананови листа. От години не бе виждал такива съкровища.

Царя извади олиото и две яйца, после пак заключи сандъка. Когато погледна Питър Марлоу, видя, че очите му отново са станали предпазливи, а лицето — непроницаемо.

— Как го искаш яйцето? Пържено ли?

— Мисля, че все пак ще е по-добре да откажа — с усилие изрече Питър Марлоу. — Никой не раздава яйца току-тъй, нали?

Царя се засмя. Усмивката му беше добра и стопли Марлоу.

— Не се притеснявай! Ще го минем по фонда „Да протегнем ръка на съюзниците отвъд океана“, заем-наем.

Сянка на раздразнение пробягна по лицето на англичанина и мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Сега пък какво има? — бързо попита Царя.

— Нищо — отвърна Питър Марлоу след секунда мълчание. Не можеше да откъсне поглед от яйцето — по лагерната дажба щеше да получи яйце след шест дни. — Ако не те затруднявам прекалено много, бих го предпочел пържено.

— Ей сегичка! — рече Царя. Разбра, че сгреши някъде, защото раздразнението на Питър Марлоу не бе престорено. „Странни хора са това чужденците — помисли си той. — Никога не знаеш как ще реагират.“ Сложи електрическия котлон на масата и го включи. После разговорчиво отбеляза:

— Хубаво нещо, а?

— Да.

— Макс ми го направи — обясни Царя и кимна през рамо.

Питър Марлоу обърна глава към другия край на бараката.