Питър Марлоу седеше, опрял гръб на едно дърво, и дишаше тежко от изтощение, когато внезапно чу тревожно изсвирване. Той скочи на крака, отиде до Торусуми и го разтърси:

— Някой идва, Торусуми сан. Побързай!

Кореецът тромаво се изправи на крака и поизпъна униформата си.

— Добре. Върни се при дърветата и си давайте вид, че работите — тихо рече той.

После се отправи с небрежна походка към поляната. Като разпозна приближаващия, Торусуми си отдъхна, извика го при себе си на сянка, двамата се излегнаха, подпряха пушките си и запалиха по цигара.

— Шоко сан — провикна се Торусуми, — всичко е наред! Това е мой приятел.

Питър Марлоу се усмихна, сетне нареди:

— Сержант, пробий два от най-хубавите орехи и ги занеси на пазачите.

Не можеше да ги занесе лично, защото подобно нещо беше под достойнството му.

Сержантът внимателно избра орехите и отряза върховете им. Външната обвивка бе зелено-кафява на цвят, доста дебела и пореста. Бялото месо, което обвиваше дълбоко скритата ядка, бе меко и лесно можеше да се изгребе с лъжица, а млякото бе студено и сладко на вкус.

— Смит! — викна той.

— Заповядайте, сержант.

— Занеси тия орехи на мръсните корейци.

— Защо точно аз? Все мене ме карате да върша…

— Хайде, дигай си задника.

Смит, кльощав, дребничък лондончанин от предградията, се надигна, мърморейки, и изпълни заповедта.

Двамата пазачи жадно отпиха. После Торусуми извика към Питър Марлоу:

— Благодарим ти!

— Щастлив съм да ви услужа! — отвърна Питър Марлоу.

Торусуми изрови смачкан пакет цигари и го подаде на Питър Марлоу.

— Благодаря! — рече Питър Марлоу.

— Щастлив съм да ти услужа — учтиво отвърна Торусуми.

В пакета имаше седем цигари. Мъжете настояха Питър Марлоу да вземе две. Другите си ги разделиха — по една на четирима — и по общо споразумение решиха да ги изпушат след обеда.

Обедът бе ориз, рибен бульон и слаб чай. Питър Марлоу взе само ориз и му сложи мъничко блачанг. За десерт изяде своя дял от кокосовия орех. После уморено се отпусна до единия пън и зачака края на почивката.

Погледът му обходи летището. На юг се издигаше един хълм и около него пъплеха хиляди китайски наемни работници! Те всички носеха на рамене бамбукови пръти с кошници в двата края, изкачваха се на върха, пълнеха кошниците с пръст, слизаха обратно и ги изпразваха. Движението бе неспирно и хълмът сякаш видимо се стопяваше под палещото слънце.

Питър Марлоу идваше тук четири-пет пъти седмично вече близо две години. Когато за пръв път видяха района с неговите възвишения, блата и пясъци, двамата с Ларкин се изсмяха и решиха, че от това никога няма да стане летище. Та в края на краищата китайците нямаха нито трактори, нито булдозери. Но сега, две години по-късно, едната писта вече се използваше, а голямата, за бомбардировачите, бе почти готова.

Питър Марлоу се изумяваше от търпението на тези мравчици-работници и си задаваше въпроса дали има нещо, което ръцете им не биха могли да свършат, ако на помощ им дойдеше и модерна техника.

Очите му се затвориха и той потъна в сън.

— Юърт, къде е Марлоу? — сопнато попита Грей.

— Работи на летището. Защо?

— Кажи му да се яви при мен веднага щом се върне.

— Вие къде ще сте?

— Откъде да знам, дявол го взел! Кажи му да ме намери! Като излизаше от бараката, Грей усети, че в червата му се надига нов спазъм, и забърза към тоалетната. Преди да преполови пътя обаче, спазъмът стана нетърпим и малко от кървавата слуз се процеди от него и подмокри още повече подложката от трева, която бе сложил в панталоните си. Измъчен и съвсем отмалял, той се облегна на една барака, докато събере сили да продължи. Знаеше, че отново е време да смени подложката — за четвърти път днес, — но му беше все едно. Така поне беше по-хигиенично, пък и се запазваха панталоните му — единствените, които имаше. Без нея просто не можеше да върви. „Отвратително! — помисли си Грей. — Като ония идиотски женски превръзки. Каква гадост! Но поне върши работа.“ Трябваше да си остане в бараката тая сутрин. Но не можеше. Как да се откаже точно сега, когато Марлоу му беше в ръцете. О, не, такова нещо не биваше да се изпуска. Искаше само да види физиономията на това долно копеле, като му каже. Удоволствието да го спипа си струваше болката. Мръсен мухльо! А покрай Марлоу и на Царя ще му дойде нанагорно. След ден-два ще ги пипне и двамата. Защото знаеше за диаманта и знаеше, че срещата трябва да стане другата седмица. Още не е ясно кога точно, но и това ще му кажат. „Умен си — мислеше си той, — умен си, щом системата ти работи толкова добре.“ Грей отиде до бараката на лагерната полиция и поръча на сержанта да излезе навън. Смени си подложката и старателно изми ръце с надеждата, че невидимото петно ще изчезне.

Почувствувал се малко по-добре, Грей слезе по стъпалата и се запъти към интендантската барака. Днес трябваше да прави седмичната си проверка в склада за ориз и продовлствия. Храната всеки път излизаше точно защото подполковник Джоунс бе оправен и старателен човек и винаги теглеше дневните порции ориз лично и на показ. Така че всяка възможност за злоупотреба бе изключена.

Грей се възхищаваше от подполковник Джоунс. Харесваше му, че той върши всичко сам. И работите винаги бяха наред. Завиждаше му, защото бе толкова млад — едва на трийсет и три, — а вече имаше чин подполковник. „Просто да се пукнеш от яд! — мислеше си Грей. — Той — подполковник, а ти — лейтенант. И единствената разлика е, че той е бил там, където трябва, и тогава, когато трябва. Но пък и ти добре се справяш. Имаш приятели, които ще те подкрепят, като свърши войната. Естествено, Джоунс е волнонаемен и след войната няма да остане на служба. Но Джоунс е приятел на Самсън, пък и на Смедли-Тейлър, прекия му началник, и играе бридж с коменданта на лагера. Късметлия човек. Аз също играя бридж, и то не по-зле от него, но мене не ме канят, а аз върша работа повече от всекиго тука.“ Като стигна до склада, все още теглеха дневната дажба ориз.

— Добро утро, Грей — поздрави Джоунс. — Ей сега ще дойда.

Той бе висок, хубав мъж, с добро образование и благ характер. Имаше момчешки вид, затова му викаха „хлапака подполковник“.

— Добро утро, сър.

Грей застана встрани и се загледа как представителите на отделните подразделения — по един сержант и един редник — пристъпваха към кантара. Всяка кухня изпращаше по двама души да получат дажбите, така че единият да следи другия. Подполковник Джоунс проверяваше броя на хората по списъка, който те му даваха, и отмерваше ориза. След това се подписваше на листа.

Когато свършиха и с представителите на последната кухня, интендантът, сержант Блейкли, нарами чувала с останалия ориз и го внесе в склада. Грей ги последва в бараката и разсеяно изслуша отчета на Джоунс, който с вял глас съобщи цифрите:

— Девет хиляди четиристотин осемдесет и трима офицери и редници. Раздадени хиляда сто осемдесет и пет килограма, триста седемдесет и пет грама ориз — по сто двадесет и пет грама на човек. Приблизително дванадесет чувала — той посочи с глава празните ютени торби. Грей внимателно наблюдаваше ръцете на подполковника, докато той броеше, но предварително знаеше, че ще бъдат дванайсет. После Джоунс продължи: — От един чувал липсват четиристотин грама. — В това нямаше нищо необичайно. — Остатък — четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама.

Подполковникът пристъпи, вдигна почти празния чувал и го сложи на кантара, който сержант Блейкли бе придърпал вътре. Сетне внимателно нареди теглилките до общо тегло четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама. Чувалът се вдигна и кантарът се уравновеси.

— Сметката е точна — усмихна се той доволен и хвърли поглед към Грей.

Всичко останало — половин теле, шестнадесет тенекии сушена риба, деветдесет килограма гула малака, шестдесет яйца, двадесет и пет килограма сол и пакети чер пипер и сухи люти чушки — също излезе абсолютно точно.