Питър Марлоу крачеше редом с Дънкан, който не преставаше да му обяснява нещо за зъбите си и да ги открива с широката си усмивка. Но усмивката му изглеждаше направо ужасно.
Корейският войник, потътрил се апатично по пътя зад тях, изкрещя нещо на един от мъжете, който се отдели встрани от колоната, но пленникът просто смъкна панталоните си клекна бързо и се провикна — „дизентерия“. Кореецът сви рамене, извади цигара, запали я и спокойно зачака. Мъжът се облекчи и бързо се върна при групата си.
— Питър — тихо рече Дънкан, — прикривай ме!
Питър Марлоу се огледа. На двадесетина метра пред тях по пътечката край канавката идеха жената и детето на Дънкан. Мин Дънкан бе китайка от Сингапур и затова не я бяха пратили в лагер като жените и децата на другите пленници, а я оставиха да живее в покрайнините на града. Детето, момиченце, бе красиво като майката, височко за годините си, с лице като картинка. Веднъж седмично те „случайно“ минаваха оттук, така че Дънкан да може да ги види. Той твърдеше, че стига да ги вижда, лагерът Чанги не го плаши.
Питър Марлоу се придвижи между Дънкан и корееца и прикри капитана така, че той да поизостане от хората си и да излезе отстрани. Колоната се точеше по пътя, но майката и детето не направиха никакъв знак. Когато Дънкан се изравни с тях, погледите им за миг срещнаха неговия. Двете забелязаха къде падна малката бележчица, но продължиха напред, като че нищо не се е случило. Дънкан ускори ход и се загуби сред тълпата мъже, но знаеше, че те са видели бележката му. Знаеше, че ще продължат нататък, докато всички пленници и цялата охрана отминат, а после ще се върнат да вземат листчето и ще го прочетат. И тази мисъл го правеше щастлив. „Обичам ви! Липсвате ми! Вие сте всичко за мен!“ пишеше на бележката. Посланието бе винаги едно и също, но винаги звучеше по новому, както за него, така и за тях, защото думите бяха написани с искрено чувство, а това бяха думи, които си струваше да се казват отново и отново, и отново. Хиляди пъти.
— Добре изглежда, нали? — попита Дънкан, като настигна Питър Марлоу.
— Чудна е. Късметлия си ти! И Мордийн ще стане голяма красавица.
— Вярно, голяма хубавица е. През септември ще навърши шест. — Радостта му помръкна и той се умълча. След малко промълви: — Как ми се иска да свърши тая война.
— Още малко остава.
— Като се зажениш, Питър, вземи си китайка. Те са най-добрите съпруги на света. — Дънкан му бе повтарял това стотици пъти. — Знам, че не е приятно хората да странят от тебе, пък и на децата не им е лесно, но ще съм щастлив да умра в ръцете й. — Той въздъхна. — Ала ти няма да ме послушаш. Ще се ожениш за някоя англичанка и ще си мислиш, че живееш. Колко жалко! А аз знам какво говоря. Опитал съм и двете.
— Може би и аз трябва да опитам, а, Дънкан? — засмя се Питър Марлоу и забърза напред при хората си. — Ще се видим пак.
— Благодаря, Питър — провикна се след него капитанът.
Вече бяха почти на летището. Недалеч отпред се виждаше охраната, която чакаше да отведе групите си по работните места. До тях бяха струпани кирки, лопати и белове. Мнозина вече се нижеха след корейските войници през полето. Питър Марлоу хвърли поглед на запад. Една група вече се отправяше към палмите. По дяволите! Той спря групата си и козирува на охраната. Забеляза, че сред тях е и Торусуми.
Кореецът позна Питър Марлоу и му се усмихна:
— Табе!
— Табе! — отвърна Питър Марлоу, притеснен от нескритото благоразположение на корееца.
— Ще взема теб и твоите хора — каза Торусуми и посочи към инструментите.
— Благодаря ти! — отвърна Питър Марлоу и кимна на сержанта. — С него сме.
— Тоя работи в източния край — не можа да скрие яда си сержанта. — Нямаме късмет и това си е.
— Знам — с не по-малко яд отвърна Питър Марлоу и докато мъжете си избираха инструменти, каза на Торусуми: — Надявам се днес да отидем в западния край. Там е по-прохладно.
— Отиваме в източния. Знам, че е по-прохладно на запад, но мен винаги ме пращат на източния.
Питър Марлоу реши да рискува.
— Може би трябва да поискаш поне веднъж да се отнесат с теб по-справедливо.
Опасно бе да се внушава нещо на кореец или японец. Торусуми го изгледа студено, после рязко се обърна и отиде при Азуми, японския ефрейтор, който мрачно стоеше отстрани. Азуми бе известен с лошия си нрав. Питър Марлоу с напрежение наблюдаваше как Торусуми се поклони и започна бързо и насечено да обяснява нещо на японски. После почувствува погледа на Азуми върху себе си. Застанал до Питър Марлоу, сержантът също тревожно наблюдаваше сцената.
— Какво му казахте, сър?
— Казах му, че няма да е зле този път да отидем на западния край.
Сержантът трепна. Ако един офицер получеше пестник по врата, подчинените му неизбежно получаваха по два.
— Доста рисковано е…
Той рязко прекъсна изречението си, когато Азуми се запъти към тях, следван на почтително разстояние от Торусуми.
Азуми, дребен кривокрак японец, спря на пет крачки от Питър Марлоу и за около десетина секунди впи поглед в него. Питър Марлоу се приготви за плесницата. Вместо да го удари обаче, Азуми внезапно се усмихна, оголи златните си зъби, засмука въздух и извади пакет цигари. Предложи една на Питър Марлоу и каза нещо на японски. Питър Марлоу не разбра нищо, освен, че Азуми го нарече „шоко сан“, и остана крайно учуден, защото досега никой японец не се бе обръщал към него по този начин. „Шоко“ значи офицер, „сан“ — господин, а да бъдеш наречен „господин офицер“ от дребна и злобна гадина като Азуми, бе действително голяма чест.
— Аригато — отвърна Питър Марлоу и прие поднесеното огънче. „Благодаря“ бе единствената японска дума, която знаеше. Освен, разбира се, „свободно“, „мирно“, „ходом марш“, „за почест“ и „ела тук, бял негоднико“, той се обърна към сержанта, който стоеше като втрещен до него, и му заповяда да строи хората.
— Слушам, сър — отвърна сержантът, доволен, че има повод да се отдалечи на безопасно разстояние.
Азуми излая нещо на японски, Торусуми се приближи и нареди „Hotchatore“, което означава „ходом марш“. Когато стигнаха по средата на летището и Азуми бе останал далеч назад, Торусуми се усмихна на Питър Марлоу.
— Днес ни пращат на западния край. Ще сечем дърветата.
— Ние ли? Нищо не разбирам.
— Обяснението е съвсем просто. Казах на Азуми сан, че ти си преводачът на Царя и че според мен той трябва да знае това, тъй като взема десет процента от печалбата. Така че — Торусуми сви рамене, — естествено, трябва да се подкрепяме един друг. Пък може би дори ще намерим време да си поговорим за някоя сделка днес.
С омекнали колене Питър Марлоу даде заповед на мъжете да спрат.
— Какво има, сър? — попита сержантът.
— Нищо, сержант. Чуйте всички! И не искам никакъв шум. Отиваме на палмите.
— Ей, дявол го взел, това се казва късмет!
Чуха се весели възгласи, които обаче бързо утихнаха.
Като стигнаха до трите палми, завариха там Спенс и хората му с техния пазач. Торусуми отиде при него и двамата разпалено си размениха доста любезности на корейски.
Накрая побеснелият войник все пак строи пленниците и ги отведе.
— По дяволите, защо дадоха на теб дърветата, проклетнико? Ние дойдохме първи! — провикна се Спенс.
— Така е — съчувствено отвърна Питър. Не му беше трудно да се постави на негово място.
Торусуми извика Питър Марлоу, настани се на сянка под едно дърво и опря пушката си на ствола.
— Сложи пост — каза той и се прозя. — Ще те държа теб отговорен, ако някой досаден японец или кореец ме завари заспал.
— Имай ми доверие и спи спокойно — отвърна Питър Марлоу.
— Събуди ме за обяд.
— Разчитай на мен.
Питър Марлоу разположи постове на подходящи места, а после оглави бясната атака срещу палмите. Искаше да ги отсекат и да издълбаят сърцевината, преди някой да даде нова заповед.
До обяд трите дървета бяха повалени, а милионерското зеле — извадено и разпределено. Хората бяха капнали от умора и целите изпохапани от мравки, но това нямаше никакво значение, тъй като плячката бе огромна. На всеки се паднаха по два кокосови ореха и останаха още петнадесет. Питър Марлоу реши да запазят пет за Торусуми и да изядат другите десет за обед. Раздели по равно „зелето“ от двете палми, а сърцевината от третата запази за Торусуми и Азуми, в случай, че и те поискат дял. Ако корейците се откажеха, мъжете щяха да получат и нея.
