— Защо тогава се чувствам така дяволски гузен? — попита Питър Марлоу. — И ти, и Ларкин казвате, че съм постъпил правилно. Макар че Ларкин май не беше чак толкова сигурен…

— В търговията е така, момчето ми. Ларкин е счетоводител, не е истински търговец. А аз знам как стават тия работи.

— Не се изхвърляй толкова — и ти си просто един нищо и никакъв плантатор. Какво знаеш за търговията? Киснал си през всичките тия години в плантацията, и толкоз!

— Слушай ме какво ще ти кажа — наежи се Мак, — трябва да си голям търговец, за да отглеждаш каучукови дървета. Ами че аз всеки ден си имах работа с разни тамили и с китайци, а те са истински търговци. Всички трикове на занаята те са ги измислили, момчето ми!

Двамата разговаряха още дълго и Питър Марлоу бе доволен, че Мак отново се разпалва в споровете. После, почти без да усетят, те минаха на малайски и Питър Марлоу подметка небрежно:

— Нали знаеш нещото от три неща?

За по-сигурно говореше за радиото така.

Мак се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Разбира се. Какво се сети за него?

— Знаеш ли вече точната му болест?

— Не съвсем, но почти. Защо питаш?

— Защото едно птиченце ми прошепна, че имало лекарство, което може да изцери всякакви болести.

Лицето на Мак светна.

— Охо! Ти достави радост на един стар човек. След два дни се махам оттук. Тогава ще ме заведеш при птиченцето.

— Не, не е възможно. Само аз мога да свърша тази работа. И то бързо.

— Не искам да те излагам на опасност — замислено рече Мак.

— Птиченцето донесе надежда. Както е писано в Корана: „Без надежда човекът е по-нищожен от най-нищожните земни твари.“ — Може би е по-добре да почакаш, отколкото сам да се стремиш към смъртта.

— Бих чакал, но онова, което трябва да знам, трябва да го знам още днес.

— Защо? — бързо запита Мак на английски. — Защо до днес, Питър?

Питър Марлоу се ядоса, че все пак хлътна в капана, който толкова желаеше да избегне. Ясно му беше, че ако каже на Мак за селото, той ще се поболее от тревога. Разбира се, никой не можеше да го спре насила, но знаеше, че ако Мак и Ларкин го помолят, няма да отиде. „По дяволите, какво да правя сега?“ Тогава си спомни съвета на Царя.

— Е, днес или утре, все едно. Просто се интересувах — каза той и изигра последния си коз — най-древния номер на този свят, — стана да си ходи. — Е, хайде, Мак, до утре. Може да се отбием и довечера с Ларкин.

— Седни за малко, момчето ми. Ако нямаш работа, разбира се — спря го Мак и троснато продължи на малайски: — Истината ли говориш, като казваш, че зад думите ти не се крие нищо. Мъдростта на прадедите ми нашепва, че докато човек е млад, поема рискове, които и дяволът би подминал.

— Писано е: „Ако си лишен от опита на годините, това значи, че си лишен и от разум.“ Мак изпитателно впери очи в него. „Намислил ли е нещо? Нещо с Царя? Е — уморено реши той, — и без това вече е затънал до гуша в тая история с радиото. Нали Питър пренесе едната манерка чак от Ява!“ — Усещам, че те дебне опасност — рече той след малко.

— Мечката взема меда на дивите пчели, без да се излага на опасност. Змията ловува спокойно под камъните, защото знае къде и как. — Лицето на Питър Марлоу не трепваше. — Не се страхувай за мен, старецо. Аз ловувам само под камъни, които познавам.

Мак кимна доволен.

— Нали знаеш моята съдина?

— Безспорно.

— Мисля, че се разболя, когато капка дъжд се промъкна през дупчица в небето и й накваси с влага едно нещо, докато накрая то изгни като повалено дърво в джунглата. Онова нещо е малко като новоизлюпено змийче, тънко като червейче, късо като хлебарка. — Мак изохка и се протегна. — Ужасно ме боли гърбът — каза той на английски. — Моля те, вдигни малко възглавницата, момчето ми.

Когато Питър Марлоу се наведе, Мак се надигна и му прошепна в ухото:

— Разделителен кондензатор. Триста микрофарада.

— Така по-добре ли е? — попита Питър Марлоу, щом Мак се отпусна назад.

— Добре е, момчето ми, много по-добре. А сега изчезвай. Всички тия глупави приказки ме умориха.

— Не се прави, че не ти е приятно, старче.

— Престани с това старче!

— Senderis! — отвърна Питър Марлоу и излезе от бараката. „Разделителен кондензатор, триста микрофарада. Какво ли е пък това микрофарад, по дяволите?“ Вятърът духаше откъм гаража и го заливаше със сладкия си дъх, натежал от миризма на бензин и масла. Питър Марлоу приседна на тревата до пътеката и пое с удоволствие аромата. „О, боже — каза си той, — колко спомени ми носи това ухание на бензин. Госпорт, Фарнбъроу и още осем други летища, и изтребителите — «Спитфайър», «Хърикейн»… Няма да мисля за това сега, ще си мисля за радиото!“ Размърда се и зае поза „лотос“ — дясното стъпало върху лявото бедро, лявото стъпало върху дясното бедро, ръцете в скута, кокалчетата допрени, палците също допрени, а пръстите насочени към пъпа. Колко пъти бе седял по този начин! Така по-лесно мислеше, защото, щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява освободен. Седеше безмълвен и мъжете го подминаваха, почти, без да го забележат. Нищо странно нямаше в това да видиш човек с пепеливо кафява кожа и облечен в саронг да седи така под палещото обедно слънце. Абсолютно нищо странно.

„Сега поне знам какво трябва да търся. Все някак ще го намеря. В селото не може да няма радио. Малайците са като свраките — най-невероятни неща събират.“ И той се засмя, защото си спомни своето селце в Ява.

Беше го открил случайно, докато залиташе из джунглата изтощен и заблуден, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Тичал бе дълги мили, за да се скрие колкото може по-далеч от преплетените нишки на яванските пътища. Денят бе единадесети март, а годината — хиляда деветстотин четиридесет и втора. Съюзническите войски на острова бяха капитулирали на осми март. Цели три дни се бе скитал из джунглата, изпохапан от мухи и насекоми, изподран от тръни, с полепнали по тялото пиявици, прогизнал от дъждове. Не бе видял жива душа, не бе чул човешка реч от онази утрин, когато остави зад гърба си военното летище в Бандунг. Напуснал бе ескадрилата си или по-точно жалките й останки, разделил се бе със самолета си. Но преди да избяга, предаде мъртвия си изтребител — разбит, разкъсан от бомби и куршуми — на огъня. Ако не може да направи друго, човек е длъжен поне да кремира приятеля си.

Попадна на селцето по залез слънце. Наобиколилите го яванци бяха настроени враждебно. Не му сториха никакво зло, но не криеха недоверието си. Стояха безмълвно, вперили погледи в него, и никой не посегна да го подкрепи.

— Може ли да ми дадете малко храна и вода? — помолил бе той.

Отговор не получи.

После видя кладенеца. Отиде до него, сподирен от гневни погледи, и дълго пи. След това седна и зачака.

Селцето бе малко, добре закътано и изглеждаше доста богато. Къщите, подредени наоколо в кръг, бяха направени от бамбук и слама и се издигаха над земята на подпори, а отдолу се ровеха прасета и кокошки. До една по-голяма къща се виждаше кошара за добитък и в нея имаше пет бивола. Очевидно селцето беше от по-заможните.

Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.

Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.

— Какво искаш, туан? — И „туан“ прозвуча като обвинение.

— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.

— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.