— Нормално.

Но след като бе приел парите, след разговора със Самсън нищо на този свят не беше нормално.

Когато двамата изнесоха леглата навън, нетърпеливата опашка за закуска вече се бе проточила. Откачиха горната пружина и измъкнаха железните тръби, които се втъкваха в специалните гнезда на долния креват. После донесоха от струпаните под бараката черупки от кокосови орехи и клони и запалиха огън около четирите крака. Докато краката на леглото се нагряваха, двамата взеха горящи клони и ги прокараха под надлъжните пречки и пружините. Не след дълго земята под креватите почерня от дървеници.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя им Фил. — Точно преди закуска ли намерихте да се занимавате с тая работа? — Той бе вечно кисел човек с изпъкнал гръден кош и буйна, ярко рижа коса.

Не му обърнаха внимание, Фил винаги им крещеше, а те винаги обгаряха леглото преди закуска.

— Като ги гледам колко са, тия гадини направо могат да вдигнат леглото и да го понесат нанякъде — подметна Питър Марлоу.

— Едва не ме изритаха на земята нощес гнусните му твари.

Обхванат от внезапна ярост, Юърт взе да тъпче безбройните пълчища дървеници.

— По-спокойно, Юърт.

— Не мога по-спокойно. Настръхвам, като ги гледам. Щом свършиха с леглата, оставиха ги да изстинат и почистиха дюшеците. Това им отне половин час. После мрежите против комари. Още половин час.

Междувременно леглата вече бяха изстинали. Нагласиха ги едно върху друго и ги внесоха в бараката. Сетне сложиха под краката на долното четири тенекиени кутии — грижливо измити и пълни с вода — и провериха да не би ръбовете на кутиите да допират желязото.

— Какъв ден сме днес, Юърт? — разсеяно попита Питър Марлоу, докато чакаха за закуска.

— Неделя.

Питър Марлоу потръпна при спомена за онази, другата неделя.

Това се беше случило няколко седмици след като го намери японският патрул. Лежеше в болницата в Бандунг. Сутринта японците бяха наредили всички пациенти военнопленници да си вземат вещите и да се строят, защото ще ги местят в друга болница. И те се строиха в двора. Няколкостотин мъже. Останаха само висшите офицери. Говореше се, че ще ги прехвърлят във Формоза. Генералът също оставаше. Той, най-висшият офицер, кръстосваше двора и твърдеше, че общува със Светия дух. Беше все още стегнат мъж с широки рамене, а униформата му бе подгизнала от храчките на презиращите го победители.

Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо и се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.

В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.

Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.

Така измина цяла вечност.

После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.

След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…

— Хайде, Питър! — повтори Юърт. — Манджата дойде!

— А, благодаря! — каза Питър Марлоу и взе канчетата си.

— Да не ти е лошо?

— Не — отвърна той и след миг добави: — Хубаво е да си жив, нали?

След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.

Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.

— Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.

— Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.

— Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!

— Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?

— Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.

— Между другото, какво стана с Дейвън?

— Кой Дейвън?

— Оня с радиото.

— А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?

— Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.

— Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!

— Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.

— Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!

— Да ти имам идиотските шеги!

— Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?

— Вземи да опънеш веднъж.

— Бре, горчи, та се не трае!

— Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.

— Охо, я гледайте!

— Къде?

— Ей, там, на пътя. Марлоу!

— Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.

— Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.

— Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.

— Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.

— Нищо чудно.

— Ами, глупости! Царя не е педи, но е долен мошеник.

— И аз мисля, че не е педи. Но е хитрец, това е сигурно. Гадно копеле.

— Педи или не, нямам нищо против да съм на мястото на Марлоу. Разправят, че ей такава пачка пари имал. Видели ги с Ларкин да купуват няколко яйца и цяло пиле.

— Ти не си наред. Никой освен Царя няма толкова пари. Те си имат свои пилета. Сигурно някое е умряло! Престани с твоите измишльотини!

— Според теб какво носи Марлоу в онова канче?

— Манджа, какво? Не е нужно да имаш висше образование, за да разбереш, че е манджа, Питър Марлоу се бе отправил към болницата.

В канчето му имаше половин пиле заедно с кълката. Двамата с Ларкин го бяха купили от полковник Фостър за шестдесет долара, малко тютюн и при условие че му отделят едно оплодено яйце от люпилото, на което Раджа, синът на Залез, скоро щеше да стане баща чрез Ноня. Бяха решили, със съгласието на Мак, да дадат на Ноня още една възможност, да не я убиват, както заслужаваше, защото не успя да измъти нито едно пиле. „Може би вината не е в Ноня — беше казал Мак, — може би петелът на полковник Фостър не го бива за нищо и цялото му перчене, кълване и яхане върху кокошките е само прах в очите!“ Питър Марлоу мълчаливо седя до Мак, докато той унищожаваше пилето.

— Откакто се помня, не съм се чувствал толкова добре, момчето ми. Здравата се натъпках.

— Радвам се да го чуя. Изглеждаш чудесно.

Питър Марлоу му разказа откъде са парите за пилето и Мак го успокои:

— Правилно си постъпил. Оня Праути като нищо го е откраднал или пък сам го е измайсторил. Не е честно да пробутваш лоша стока. Нали знаеш, момчето ми.