— Моля?

— Двайсетачка на седмица. — Царя помисли за миг и се усмихна приветливо: — Прав си, заслужаваш повече. Нека са трийсет. — После погледът му се спря върху нашивките и той добави: — Сър.

— Можеш пак да ме наричаш Питър — рече Марлоу с раздразнение. — И запомни добре — не ти искам парите. — След това стана и тръгна да излиза. — И благодаря за цигарата.

— Чакай малко де! — изненадан извика Царя. — Какво те прихвана, по дяволите?

Питър Марлоу го изгледа втренчено и в очите му блесна ярост.

— За какъв ме вземаш, по дяволите? Дръж си парите и си ги заври…

— Какво пък им е на парите?

— На тях нищо. Не ми харесват обноските ти.

— Откога има нещо общо между обноските и парите?

Питър Марлоу рязко се извърна към вратата. Царя скочи и му прегради пътя.

— Една минутка — рече той и гласът му прозвуча гневно. — Искам да знам само едно: Защо ме измъкна от тая каша?

— Как защо, че то е ясно от само себе си. Аз те натопих, значи трябваше и да те измъкна сух. За какъв ме имаш?

— Не знам. Точно това се опитвам да разбера.

— Грешката беше моя. Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш — сопнато отвърна Царя. — Моя беше грешката. Аз се издъних. Ти нямаше никаква вина.

— Без значение е. — Лицето на Питър Марлоу изглеждаше като издялано от гранит, а от очите му лъхаше хлад. — Сигурно ме имаш за пълно леке, щом смяташ, че ще оставя да те качат на бесилото. Но да мислиш, че ще взема пари от теб, след като аз забърках тая история — виж, това вече не бих простил никому!

— Седни за момент, моля те!

— Защо?

— Защото искам да поговоря с теб, по дяволите.

В рамката на вратата се появи Макс и нерешително спря на прага — носеше канчетата на Царя.

— Извинявай — рече той притеснено, — ето ти манджата. Искаш ли чай?

— Не. Супата я дай на Текс.

Царя взе канчето с ориза и го сложи на масата.

— Добре — каза Макс, но остана на мястото си — не беше сигурен дали Царя няма нужда от помощ, за да смели това копеле от бой.

— Изчезвай, Макс! И кажи на другите да ни оставят за малко сами.

— Дадено — отвърна Макс и бързо се отдалечи. Реши, че Царя постъпва много умно, като не иска да има свидетели как ще рендоса физиономията на офицера.

Царя отново се обърна към Питър Марлоу:

— Седни за минутка, ако обичаш. Моля те.

— Добре — съгласи се навъсено Питър Марлоу.

— Виж сега — започна търпеливо Царя, — ти ми свали примката от шията, нали? Помогна и е съвсем нормално и аз да ти помогна. Предложих ти мангизите, защото исках да благодаря. Ако не ги искаш, твоя си работа — но нямах намерение да те обиждам. Ако съм те обидил, извинявай.

— И ти извинявай — омекна Питър Марлоу. — Лесно избухвам. Не съм те разбрал правилно.

Царя протегна ръка:

— Значи мир!

Питър Марлоу я стисна.

— Не обичаш Грей, нали? — внимателно опипа почвата Царя.

— Не.

— Защо?

Питър Марлоу сви рамене. Царя раздели ориза на око и му даде по-голямата порция.

— Хайде да хапнем.

— А ти? — попита Питър Марлоу, учуден от великодушната подялба.

— Не съм гладен. Апетитът ми се изпари. Господи, само като се сетя — отървахме се на косъм, ей! Вече си мислех, че тоя път няма да ми се размине.

— И аз — отвърна Питър Марлоу и по лицето му се плъзна лека усмивка. — Ама голямо удоволствие беше, а?

— Какво?

— Ами… цялото това напрежение! Отдавна не съм изпитвал такова удоволствие — удоволствието да рискуваш.

— Чакай, чакай, нищо не разбирам — рече Царя. — Да не искаш да кажеш, че ти е било забавно?

— Естествено! Защо, на тебе не ти ли беше приятно? Все едно, че пилотираш изтребител. Някак си хем е страшно, хем не е. И през цялото време чувствуваш една особена лекота…

— Според мен ти просто не си наред.

— Добре де, ако не ти доставяше удоволствие, тогава защо, по дяволите, се опита да ме замотаеш с тоя покер? Аз направо изстинах.

— Не съм се опитвал да те замотая. Защо, по дяволите, да те мотая?

— За да стане по-напрегнато и да ме изпиташ.

Царя мрачно избърса потта от лицето си.

— Значи реши, че го правя нарочно?

— Разбира се и аз направих същото, като ти прехвърлих топката.

— Чакай да се разберем сега! Направил си го само за да ме изпробваш, така ли? — зяпна от учудване Царя.

— Разбира се, братле — отговори Питър Марлоу. — Не разбирам какво те изненадва?

— Боже господи! — възкликна Царя и усети, че отново го избива студена пот. — Главата му почти в торбата, а той си играе игрички! — после си пое дъх и заключи: — Ти си откачен, ей богу, направо си откачен! А като взе да се помайваш, когато ти подметнах за сляпата карта, реших, че ни е спукана работата.

— И Грей така си мислеше, но аз просто го разигравах. Накрая претупах нещата само защото яйцата изстиваха. А на човек не му се случва да опита такива яйца всеки ден, бога ми.

— Нали каза, че нищо не стрували.

— Казах, че не са лоши. — За миг Питър Марлоу замълча, после добави: — Виж сега, като кажеш, че нещо „не е лошо“, значи смяташ, че е изключително. Така правиш комплимент на човека, без да го караш да се чувства неудобно.

— Ти поне капка акъл имаш ли? Първо рискуваш живота ми, а за по-интересно слагаш и собствената си глава в торбата, после вдигаш пара до небето, като ти предлагам малко пари, без да искам нищо в замяна, и като капак казваш, че яйцата „не са лоши“, когато смяташ, че са страхотни. Боже господи! — завърши изумен Царя. — Или аз съм идиот, или… или просто не знам!

Той погледна Питър Марлоу, видя озадаченото изражение на лицето му и се разсмя неудържимо. Питър Марлоу също се разсмя и скоро двамата се заливаха от смях.

Макс надникна в бараката, а останалите американци се скупчиха зад него.

— Какво го е прихванало, за бога? — не повярва на очите си Макс. — А аз си мислех, че вече му е сменил фасона от бой.

— Света Богородице! — учуди се Дайно. — За малко да го спипат Царя заради тоя тип, а той се хили, та ще се пукне.

— Нищо не разбирам. — Стомахът на Макс му играеше номера още, откакто бе чул предупредителното изсвирване, че идва Грей.

Царя вдигна глава и забеляза втренчените погледи на мъжете отвън. Той измъкна полупълния пакет цигари и каза:

— Ей, Макс, я ги раздай на момчетата! Ще празнуваме!

— Страшен си! — взе пакета Макс. — Ей, ама размина ти се на косъм, а? Толкова се радваме!

Царя огледа ухилените лица. Някои усмивки бяха искрени и той ги запомни. Други бяха фалшиви, но тях той си ги знаеше. Всички се присъединиха към благодарностите, после излязоха от бараката и Макс разпредели помежду им съкровището.

— Това е от шока. Няма начин от шока е. Също като при избухване на граната — тихо каза той. — Ей сегичка ще му откъсне главата на това английско копеле.

Откъм бараката долетя нов взрив от смях и Макс сви рамене:

— Чалнал се е явно. И нищо чудно…

— Хайде да ядем, за бога — каза накрая Питър Марлоу, като все още се държеше за корема. — Ако не хапна сега, скоро и залък няма да мога да сложа в уста.

Този път те наистина седнаха да обядват, но от време на време се заливаха в нови пристъп смях. Питър Марлоу отбеляза със съжаление, че яйцата са изстинали, но веселото настроение на двамата ги стопляше и ги правеше превъзходни.

— Май че са малко безсолни, а? — добави той със сериозен тон, което му струваше върховно усилие.

— Да, прав си. Мислех, че съм сложил достатъчно — намръщи се Царя, но когато се обърна за солта, забеляза искрящия смях в очите на Питър Марлоу. — Какво пак те прихвана? — попита той и без да иска, започна да се смее.

— Не виждаш ли, че се майтапя? Вие, американците, май нямате чувство за хумор, а?

— Я върви по дяволите! И престани да се хилиш, за бога! Когато приключиха с яйцата, Царя сложи да се вари кафе и потърси цигарите си. После се сети, че ги раздаде, и посегна да отключи черния сандък.

— Опитай от моя — предложи му табакерата си Питър Марлоу.