Арлен спря за момент, отказваше да я погледне.

– Толкова ли е лошо, Арлен? – попита Елиса. – Коб не е млад и те обича като собствен син. Толкова ли страшно ли ще бъде, ако поемеш работилницата му и се ожениш за онова красиво момиче, с което съм те виждала?

Арлен поклати глава.

– Няма да стана защитник, никога.

– А когато се пенсионираш, като Коб?

– Дотогава ще бъда мъртъв – каза Арлен.

– Арлен! Не говори такива ужасни неща!

– Защо? – попита Арлен. – Това е истината. Няма вестоносец, който да се е задържал на работата си и да е умрял от старост.

– Щом знаеш, че това ще те убие, защо го правиш тогава? – поиска да узнае Елиса.

– Защото бих предпочел да поживея няколко години със съзнанието, че съм свободен, отколкото десетилетия наред в затвор.

– Трудно можеш да наречеш Мливари затвор, Арлен – възрази Елиса.

– Обаче е – настоя Арлен. – Заблуждаваме се, че това е целият свят, но не е. Казваме си, че навън няма нищо, но има. Защо според теб Рейджън продължава да е вестоносец? Има повече пари, отколкото може да похарчи.

– Рейджън е на служба при херцога. Негов дълг е да си върши работата, защото никой друг не я умее.

Арлен изсумтя.

– Има и други вестоносци, Елиса, а Рейджън гледа херцога сякаш е хлебарка. Не го прави заради някаква преданост или чест. Прави го, защото знае истината.

– Коя истина?

– Че навън има повече, отколкото тук вътре – каза Арлен.

– Аз съм бременна, Арлен – отвърна Елиса. – Мислиш ли, че Рейджън ще намери това някъде другаде?

Арлен замълча за миг.

– Поздравления – каза накрая той. – Знам колко много го искаше.

– Само това ли имаш да кажеш?

– Предполагам, че сега очакваш Рейджън да се пенсионира. Един баща не бива да рискува живота си, нали?

– Има и други начини да се бориш с демоните, Арлен. Всяко раждане е победа срещу тях.

– Звучиш точно като баща ми – каза Арлен.

Очите на Елиса се разшириха. Откакто познаваше Арлен, той никога не бе говорил за родителите си.

– Звучи ми като мъдър човек – каза тя нежно.

Елиса сбърка с думите си. Веднага го осъзна. Лицето на Арлен се вкорави и се превърна в нещо, което досега не бе виждала; нещо страховито.

– Той не беше мъдър! – извика Арлен, блъскайки чаша с четки на земята. Тя се пръсна и обсипа всичко с мастилени капчици. – Той беше страхливец! Остави майка ми да умре! Остави я да умре...

Лицето му се изкриви в измъчена гримаса и той залитна, свил юмруци. Елиса изтича при него, без да знае какво да направи или да каже, а само, че иска да го прегърне.

– Той я остави да умре, защото го беше страх от нощта – прошепна Арлен. Опита се да се съпротивлява на ръцете ù, които го обгръщаха, но тя го държеше здраво, докато той плачеше.

Дълго време го държа в прегръдките си, докато милваше косите му. Накрая тя прошепна:

– Ела си у дома, Арлен.

***

Арлен прекара последната година от чиракуването си под покрива на Рейджън и Елиса, но естеството на техните взаимоотношения се беше променило. Сега сам разполагаше със себе си и дори Елиса не смееше да му се бърка. За нейна изненада от момента, в който вдигна ръце от Арлен, двамата се сближиха много повече. Арлен всячески се грижеше за нея, докато коремът ù растеше, а с Рейджън планираха така програмата си, че тя никога да не остава сама.

Арлен прекарваше също така много време с акушерката-билкарка на Елиса. Рейджън каза, че един вестоносец трябва да разбира поне малко от занаята на билкарките. Затова Арлен ходеше да търси за жената растения и корени, които растяха извън пределите на града, а тя го учеше на разни умения от занаята си.

Рейджън не се отдалечаваше много от Мливари през тези месеци и когато дъщеря му, Маря, се роди, той окачи копието си завинаги. Заедно с Коб прекараха цялата нощ в пиене и тостове.

Арлен седеше с тях, но зяпаше в чашата си, потънал в размисъл.

***

– Трябва да започнем да планираме – каза Мери една вечер, когато с Арлен вървяха към къщата на баща ù.

– Да планираме какво? – попита Арлен.

– Сватбата, глупчо – засмя се Мери. – Баща ми никога не би позволил да се омъжа за чирак, но ще бъде напълно удовлетворен, когато станеш защитник.

– Вестоносец – поправи я Арлен.

Мери му отправи дълъг и настоятелен поглед.

– Време е да оставиш пътешествията си, Арлен – каза тя. – Скоро ще бъдеш баща.

– Това пък какво общо има? – попита Арлен. – Много вестоносци стават бащи.

– Няма да се омъжа за вестоносец – каза решително Мери. – Знаеш това. Винаги си го знаел.

– Точно както ти винаги си знаела, че това съм аз – отвърна Арлен. – И все пак си тук.

– Мислех, че ще се промениш – каза Мери. – Мислех, че ще се избавиш от тази заблуда, че си в някакъв капан и че е нужно да рискуваш живота си, за да бъдеш свободен. Мислех, че ме обичаш!

– Обичам те – каза Арлен.

– Но не толкова, че да се откажеш от плана си – отвърна тя.

Арлен утихна.

– Как така ме обичаш, но не можеш да се откажеш от вестоноството? – попита Мери.

– Рейджън обича Елиса – каза Арлен. – Възможно е да правиш и двете неща.

– Елиса мрази работата на Рейджън – възрази Мери. – Ти сам го каза.

– И все пак са женени от петнайсет години – каза Арлен.

– На това ли ще ме обречеш? – попита Мери. – Самотни безсънни нощи, в които да се чудя, дали въобще ще се върнеш? Да се питам мъртъв ли си или си срещнал някоя хубостница в друг град?

– Това няма да се случи – каза Арлен.

– Ядронски си прав, че няма да се случи – каза Мери и по бузите ù бликнаха сълзи. – Няма да го допусна. Бяхме дотук.

– Мери, моля те – каза Арлен и се пресегна към нея, но тя се отдръпна назад и се отскубна от ръката му.

– Нямаме какво повече да си кажем.

Тя се обърна рязко и се затича към къщата на баща си.

Арлен остана там дълго време, забил поглед след нея. Сенките се издължаваха и слънцето се гмурна под хоризонта, но той все още стоеше, дори след Последния звънец. Затътри с ботуши по калдъръма с надеждата, че ядроните ще се надигнат през обработения камък и ще го погълнат.

***

– Арлен! Създателю, какво правиш тук? – извика Елиса и се затича към него, когато влезе в имението. – Когато слънцето залезе, ние решихме, че си останал при Коб!

– Просто ми трябваше малко време да помисля – промърмори Арлен.

– Навън в мрака?

Арлен сви рамене.

– Градът е защитен. Наоколо нямаше ядрони.

Елиса отвори уста, за да отговори, но видя изражението в очите на Арлен и укорителните думи изстинаха на устните ù.

– Арлен, какво се е случило? – попита тя внимателно.

– Казах на Мери това, което казах и на теб – отвърна той и се засмя неадекватно. – Тя не го прие толкова добре.

– Доколкото си спомням, аз също не го приех много добре – каза Елиса.

– Тогава ще разбереш какво имам предвид – съгласи се Арлен и се отправи нагоре по стълбите. Отиде в стаята си, отвори широко прозореца, задиша студения нощен въздух и впери очи в мрака.

На сутринта отиде да се срещне с водача на гилдията Малкъм.

***

Маря плака през цялата нощ, чак до изгрев слънце на следващия ден, но шумът носеше по-скоро успокоение, отколкото раздразнение. Елиса беше чувала истории за деца, умрели през нощта, и мисълта я изпълваше с такъв ужас, че бебето трябваше да бъде отскубвано от ръцете ù преди лягане, а сънищата ù изобилстваха от оплетени тревоги.

Елиса седна на ръба на леглото, обу си пантофите, и извади едната си гърда за кърмене. Маря стисна силно зърното, но дори болката беше добре дошла – означаваше, че милото ù дете беше здраво.

– Точно така, по-лекичко – загука му тя, – пий и порасни силна.

Кърмеше бебето и крачеше нагоре-надолу, вече ужасена, че отново ще ù се наложи да остави детето. Рейджън похъркваше спокойно в леглото. Само няколко седмици след оттеглянето си, той спеше по-добре, кошмарите му се бяха разредили, а двете с Маря изпълваха дните му така, че широкият път да не го изкуши отново.