Арлен внимателно прерисува защитата от челото на мъжа в тефтера си.

Дните отминаваха, а храната намаляваше. Останеше ли още в Анокх Слънце, щеше да умре от глад преди да намери нова. Реши да тръгне още на развиделяване към крепостта Райзън. Щом стигнеше в града, можеше да изтегли заем от банка, с който да си купи кон и провизии, за да се прибере.

Идеята да се върне обаче, без дори да се докосне до сърцевината на Анокх Слънце, го измъчваше. Много тунели бяха рухнали и изискваха време да се прокопаят, а оставаха и доста сгради, които навярно криеха входове към подземни зали. Руините пазеха ключа към унищожаването на демонския род, а вече втори път стомахът му го принуждаваше да ги изостави.

Ядроните се надигнаха, докато все още беше зареян в мислите си. Идваха масово в Анокх Слънце, въпреки липсата на плячка. Вероятно смятаха, че сградите един ден ще привлекат повече хора или просто им беше приятно да властват над място, което някога бе отказало да се подчини на техния вид.

Арлен се изправи, отиде до ръба на защитите си и загледа как ядроните танцуваха на лунната светлина. Стомахът му къркореше и той се зачуди, не за пръв път, каква е природата на ядроните. Те бяха магически същества, безсмъртни и нечовешки. Рушаха, но не създаваха. Дори труповете им се изпепеляваха, вместо да изгният, за да наторят почвата. Но Арлен ги беше виждал да се хранят, да серат и пикаят. Беше ли естеството им чак толкова далече от природните закони?

Пясъчен демон изсъска към него.

– Какво си ти? – попита Арлен, но съществото само замахна към защитите и когато те лумнаха, изрева в безсилието си и тръгна назад дебнешком.

С тъмни мисли, Арлен го наблюдаваше как се отдалечава.

– Мамка му и Ядро – промърмори той и изскочи от безопасната зона на защитите си. Ядронът се обърна тъкмо навреме, за да поеме удар от защитените кокалчета на Арлен. Юмруците му се сипеха по нищо неподозиращото същество като мълнии. Преди да разбере какво го бе нападнало, демонът беше мъртъв.

И други ядрони се приближиха заради шума, но се движеха предпазливо. Арлен успя да се стрелне обратно в сградата и закри защитите си за точно толкова време, колкото му трябваше, за да довлече жертвата си вътре.

– Хайде сега да видим, дали от тебе няма да излезе още нещо – каза Арлен на мъртвото същество.

С режещи защити, изписани върху остро парче обсидиан, той отвори пясъчния демон и с изненада откри, че под здравата броня кожата му беше също толкова уязвима колкото и неговата. Мускулите и сухожилията бяха твърди, но не повече отколко на всяко друг звяр.

Смрадта на съществото беше непоносима. Черната сукървица, която му служеше за кръв, вонеше толкова ужасно, че очите на Арлен се насълзиха и му се догади. Без да диша, изряза месо от съществото и го разтръска енергично, за да отстрани излишната течност, преди да го сложи над малкия си огън. Сукървицата задимя и накрая изгоря, а миризмата на печена плът стана поносима.

Когато готвенето приключи, Арлен вдигна тъмното, противно месо и годините му сякаш се стопиха, връщайки го отново към Потока на Тибит и думите на Колийн Триг. В този ден той беше хванал риба, но люспите ù бяха кафяви и болнави, и билкарката го накара да я хвърли обратно. “Никога не яж нещо, което изглежда противно – бе му казала Колийн. – Това, което сложиш в устата си, става част от теб.”

Това също ли ще да стане част от мен?, зачуди се той. Погледна месото, събра сили и го сложи в устата си.

331 СЗ

Дъждът прерастна в обилен порой, Роджър ускори крачка и наруга късмета си. От доста време насам планираше да напусне Овчарска долина, но не очакваше да е при такива наложителни и неприятни обстоятелства.

Вероятно не можеше да вини овчаря. Факт беше, че мъжът прекарваше повече време със стадото, отколкото с жена си, пък и тя направи първата крачка, но да се върнеш вкъщи по-рано, за да изпревариш дъжда, и да намериш някакво момче в леглото с жена ти... Това рядко подтикваше мъжете към разумен диалог.

По някакъв начин беше благодарен за дъжда. Без него човекът можеше и да събере половината мъже в Долина, за да го подгонят. Овчарци обичаха да си пазят своето. Сигурно защото жените им често оставаха сами, докато мъжете водеха на паша безценните си стада. Овчарите не се шегуваха, станеше ли дума за стадата и жените им. Само да пипнеш с пръст някое от двете и...

След безумна гонитба из стаята, съпругата на овчаря беше скочила на гърба на мъжа си и го бе задържала достатъчно дълго, за да може Роджър да грабне чантите си и да се изстреля през вратата. Багажът на Роджър винаги беше стегнат. Арик го беше научил на това.

– Нощите да ме вземат – промърмори той, когато ботушът му потъна в гъста кална локва. Студът и влагата веднага се просмукаха през меката кожа, но Роджър още не смееше да спре и да си наклади огън.

Загърна се с шареното си наметало и се зачуди защо все излизаше, че бяга от нещо. През последните две години се беше местил почти всеки сезон, беше живял в Щурчов скок, Крайгорско и Овчарска долина, поне по три пъти във всяко село, но все още се чувстваше като външен човек. Повечето селяни прекарваха целия си живот без ни веднъж да напуснат дома си и вечно изкушаваха Роджър да последва примера им.

Ожени се за мен. Ожени се за щерка ми. Остани в хана ми и ще ти напишем името над вратата, да привличаме клиенти. Стопли ме, докато мъжът ми е на полето. Помогни ни да ожънем и остани за зимата.

Казваха го по хиляди начини, но всичко, което имаха предвид, беше: „Откажи се от странстването и зарови корени тук.”

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Роджър се оказваше отново на пътя. Беше хубаво чувството да си желан, но като какъв? Съпруг? Баща? Работна ръка? Роджър беше жонгльор и не можеше да си се представи като нещо друго. Първият път, когато се зае да жъне или да помага да догонят изгубена овца, разбра, че поема по права, която бързо щеше да го промени.

Докосна златокосия талисман в тайния си джоб и усети духа на Арик да бди над него. Знаеше, че ще почувства силно разочарованието на своя майстор, ако някога захвърли шарените си одежди. Арик беше умрял като жонгльор и Роджър щеше да направи същото.

Както беше предвидил Арик, селцата наистина изостриха уменията на Роджър. Двете години непрекъснати представления го бяха направили нещо много повече от цигулар и акробат. Арик вече го нямаше, за да води шоуто и Роджър се видя принуден да се разшири и да израстне, като измисли оригинални начини да забавлява публиката сам. Постоянно осъвършенстваше някой нов фокус или мелодия, но въпреки че беше известен с фокусите и музиката си, не по-малко го обичаха и заради умението му да разказва.

Всички в селцата обожаваха да слушат интересни истории, особено ако в тях се разказваше за далечни места. Роджър се съобразяваше с желанието им и се впускаше в приказки за места, които бе виждал и такива, които не бе, за градове, които се намираха на хълм разстояние, и за такива, които съществуваха само във въображението му. Историите ставаха все по-мащабни с всяко разказване, а героите им се съживяваха в умовете на хората, докато се сблъскваха с различни приключения. Джак Люспоусти, който можел да говори с ядрони и всеки път успявал да преметне глупавите зверове с лъжливите си обещания. Марко Скитника, който прекосил Мливарийската планина и от другата ù страна открил богата държава, където ядроните били почитани като богове. И разбира се, Изрисувания.

Жонгльорите на херцога минаваха през селцата всяка пролет, за да оповестяват заповедите му, а последният им беше разказал за свиреп човек, който скитал из пустошта, избивал демони и се угощавал с месото им. Той твърдеше, че татуировчикът, който бил нарисувал защити по гърба на човека, се е клел във верността на разказа си, а и други са го потвърдили. Публиката беше захласната от историята и когато друга вечер народът го помоли да я разкаже, той се съгласи и я доразкраси по свой вкус.