Още когато напускаше Мливари, Арлен се чудеше, дали ще може някога да заспи под звуците на Едноръкия, който блъскаше по защитите му, но този шум вече му беше станал втора природа. Защитният му кръг беше устоявал през всичкото това време и Арлен го поддържаше добросъвестно, като се грижеше плочките винаги да са прясно лакирани, а въжето – изкърпено.

Само дето мразеше демона. Годините по никакъв начин не му бяха донесли онова усещане за съратничество, което изпитваха стражите на стената на крепостта Мливари. Както Едноръкия помнеше кой го беше осакатил, така и Арлен не можеше да забрави кой му причини набръчкания белег по гърба, дето едва не му коства живота. Също така си спомняше деветимата защитници, тридесетте и седем стражи, двамата вестоносци, трите билкарки и осемнадесетте граждани на Мливари, които загубиха живота си заради него. Сега гледаше втренчено демона и разсеяно галеше новото си копие.

Какво ли щеше да стане ако го прободеше? Оръжието беше ранило пясъчен демон. Защитите щяха ли да подействат и върху каменния?

Беше му нужен целият самоконтрол на света, за да устои на желанието да изскочи от кръга и да разбере.

***

Арлен едва бе затворил очи, когато слънцето прогони демоните обратно в ядрото, но беше в добро настроение. След закуска извади тетрадката си, започна да прерисува старателно защитите по копието и да изучава мотивите, които те образуваха между дръжката и върха.

Когато приключи, слънцето беше високо в небето. Взе нова факла и слезе обратно в катакомбите, където прекопира с въглен защитите, издълбани в камъка. Имаше и други гробници, и идеята да не послуша здравия разум и да претършува всяка една от тях, сериозно го изкушаваше. Но ако останеше още ден, храната му щеше да свърши преди да стигне Оазиса на зората. Беше заложил на предположението, че ще намери кладенец сред руините на Анокх Слънце, и така и стана, но растителността наоколо беше скромна и не ставаше за ядене.

Арлен въздъхна. Останките бяха стояли тук векове наред. Щяха да са тук и когато се върнеше, в най-добрия случай с подкрепление от екип красиански защитници.

Когато излезе навън, денят вече изтичаше. Арлен използва част от времето си, за да потренира и да нахрани Утринен бегач, после си сготви и се впусна в размишления.

Красианците, разбира се, щяха да очакват доказателство. Доказателство, че копието можеше да убива. Бяха воини, не ходеха да плячкосват руини, и не биха се разделили с нито един здрав мъж заради някаква експедиция с неясна полза.

Доказателство, замисли се той. Справедливо беше то да дойде от него.

Оставаше само час до залез и Арлен започна да си наглася лагера. Отново сложи букаи на коня и провери преносимия кръг около него. Както винаги, разпъна триметровия си кръг, извади защитени камъни от чантите си и започна да ги подрежда в по-широк външен пръстен, около дванадесет метра в диаметър. Раздалечи камъните малко повече от обикновено и внимателно ги нагласи според останалите им събратя. В дисагите му имаше и трети преносим кръг – Арлен винаги си носеше резервен. Извади го и го постави леко встрани от по-големия, до ръба му.

Когато приключи, Арлен коленичи в централния си кръг с копието до себе си и задиша дълбоко, за да прочисти съзнанието си от странични мисли. Не видя как слънцето потъна и пясъкът засия на хоризонта, преди да се смрачи.

Чевръстите пясъчни демони се надигнаха първи и Арлен чу как защитите по външния му кръг искрят и пукат, докато им пречат да нахлуят. Няколко секунди по-късно се понесе ревът на Едноръкия, който гонеше по-дребните демони от пътя си, докато наближаваше външния кръг. Арлен не му обърна внимание и продължи да вдишва дълбоко със затворени очи и успокоено съзнание. Липсата на реакция само разяри демона още повече и той стовари юмрука си върху защитите.

Магията лумна и той я усети дори под затворените си клепачи, но демонът не възобнови атаката си веднага. Отвори очи и видя Едноръкия да вири глава с любопитство. Арлен си позволи една безрадостна усмивка.

Едноръкия отново удари защитите и спря. Този път нададе пронизителен вой, стъпи здраво на краката си и заби ръка във защитеното ограждение, разперил нокти. Сякаш опрян в стена от стъкло, демонът се наведе напред, удвои и утрои напора си срещу защитите, и запищя от болка. Побеснялата магия се разклоняваше навън като паяжина там, където ноктите му се опитваха да пробият стената, и когато демонът продължи да натиска, магията видимо се огъна във въздуха.

Със звук, който смрази дори спокойното съзнание на Арлен, каменният демон стегна бронираните си крака, проби защитите и се претърколи във вътрешния кръг. Утринен бегач изцвили и задърпа букаите си.

Арлен се изправи едновременно с Едноръкия, погледите им бяха вкопчени един в друг. По-слабите пясъчни демони отчаяно се опитваха да повторят подвига на едноръкия, но защитените камъни бяха раздалечени точно колкото трябва и нито един от тях не намери силата за да премине. Те пищяха безпомощни пред бариерата, докато наблюдаваха сблъсъка вътре в кръга.

Въпреки че беше пораснал от първата им среща насам, Арлен се чувстваше точно толкова дребен пред Едноръкия, колкото беше в онази първа, ужасяваща нощ. Каменният демон се извисяваше с цели пет метра от ноктесите си крака до върховете на рогата си и беше по-висок от двама мъже наведнъж. На Арлен му се наложи да извие врат назад, за да пресрещне погледа на ядрона, който беше твърдо прикован в неговия.

Едноръкия раззина муцуна и разкри редове от остри като бръсначи зъби, по които се стичаше слюнка, и сгъна пръстите си с нокти като ками, за да подразни Арлен. Бронираните му гърди се пъчеха напред, черната му черупка беше непробиваема за известните досега оръжия, въоръжената му с шипове опашка се мяташе наляво-надясно, достатъчно тежка да премаже кон с един-единствен удар. Тялото му димеше, обгорено от преминаването на мрежата, но видимото поражение само бе направило ядрона по-опасен, един титан, полудял от болка.

Арлен стегна по-здраво пръсти около металното копие и прекрачи извън кръга.

328 СЗ

Едноръкия нададе вой в нощта, най-сетне близко до отмъщението си. Арлен се насили да диша дълбоко, не искаше да позволи на сърцето си да изхвръкне направо от гърдите му. Дори ако магията на копието успееше да нарани демона – а Арлен само можеше да се надява, че това е възможно – за победа беше нужно много повече. Налагаше се да впрегне цялата си съобразителност, всичко научено досега.

Краката му бавно се раздалечиха в бойна стойка. Пясъкът щеше да го забави, но щеше да забави и Едноръкия. Не спираше да го гледа в очите и не направи никакви резки движения, докато ядронът се наслаждаваше на момента. Обсегът на демона беше много по-голям от този на Арлен. По-добре беше звярът сам да дойде.

Арлен се почувства сякаш целият му живот беше текъл към този момент, без сам да го осъзнава. Не беше сигурен, дали е готов за изпитанието, но след като демонът го бе преследвал повече от десет години, разбра, че идеята за ново отлагане му беше непоносима. Дори сега можеше да направи крачка назад към защитния кръг и да се окаже в безопасност от атаките на каменния демон. Арлен се отдалечи от защитите си, нарочно, и така показа, че приема двубоя.

Едноръкия усети обходните му движения и муцуната му се сбръчка в озъбване. В гърлото на ядрона прогърмя ниско ръмжене. Опашката му се замята по-бързо и Арлен разбра, че се готви да нападне.

Демонът изрева и се хвърли напред; разперените му нокти прорязаха въздуха. Арлен се стрелна право насреща му, наведе се, избегна удара и влезе в обсега на ядрона. Продължи напред, мина под краката му, прободе опашката му с копието си и се претърколи настрани. Магията блесна с удовлетворяващо ярка светлина при удара, а демонът, с разбита броня и пронизана плът, изрева.