Той улови движение с крайчеца на окото си и се извърна, стиснал с две ръце копието си, за да блокира зъбите-бръсначи на друг пясъчен демон. Защитните фигури по дължината на копието му се задействаха още преди ядронът да впие челюсти и ги скова, както се бяха раззинали. Арлен рязко завъртя копието, магията лумна и строши челюстта на създанието.

Трети демон се спусна към него, но крайниците на Арлен пращяха от сила. Той замахна с опакото на копието си и защитите по края му разсякоха лицето на ядрона през средата. Демонът падна, а Арлен хвърли щита си, завъртя копието в ръцете си и с един силен удар прониза сърцето на демона.

Арлен изрева и се огледа за друг демон, който да пребори, но останалите бяха изтикани в ямата. Всички мъже наоколо го гледаха със страхопочитание.

– Какво чакаме? – извика той и се втурна в Лабиринта. – Започна ловът на алагаи!

Дал’Шарумите заскандираха „Пар’чин! Пар’чин!”

Първо се изправиха срещу вятърен демон, който се снижи над тях и разкъса гръкляна на един от мъжете до Арлен. Преди съществото да успее отново да се изстреля нагоре, Арлен хвърли копието си и пръсна главата му, поваляйки го сред дъжд от искри.

Арлен си взе обратно копието и продължи да тича напред; яростната магия на оръжието му го понесе напред като герой от легендите. Докато групичката му доочиствеше зад него коридорите, броят ù нарастваше. Арлен убиваше демон след демон и все повече гласове подемаха възгласа: „Пар’чин! Пар’чин!”

Забравени бяха защитените ниши за засада и ямите за бягство. Изчезнал бе страхът и почитанието към нощта. С металното си копие Арлен изглеждаше недосегаем, а увереността, която излъчваше, беше като наркотик за красианците.

***

Пламнал от вълнението на победата, Арлен се чувстваше сякаш се бе измъкнал от пашкул, сякаш бе сътворен наново от древното оръжие. Не изпитваше никаква умора, макар да бе тичал и да се бе борил часове наред. Не изпитваше болка, въпреки че целият бе натъртен и надраскан. Мислите му бяха съсредоточени единствено в следващия сблъсък, в следващия демон за убиване. Всеки път, когато усещаше магията да бликва под бронята на ядрон, една и съща мисъл отекваше съзнанието му.

Всеки човек трябва да има такова копие.

Джардир изникна пред него, а Арлен, покрит с демонска сукървица, вдигна високо оръжието си, за да поздрави Първия войн.

– Шарум Ка! – извика той. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!

Джардир се засмя и вдигна копието си в отговор. Дойде и прегърна Арлен като брат.

– Подцених те, Пар’чин – каза той. – Няма да повторя грешката си.

Арлен се усмихна.

– Така казваш всеки път – отвърна той.

Джардир кимна към двата пясъчни демона, току-що убити от Арлен.

– Няма вече, бъди сигурен – обеща той и му отвърна с широка усмивка. После се обърна към мъжете, последвали Арлен.

– Дал’Шарум! – извика той и направи знак към мъртвите ядрони. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите стрелци с прашка се нуждаят от мишени за да се упражняват! Нека ядроните отвъд стените разберат, колко безумно е да нападат крепостта Красия!

Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Арлен.

– Наблюдателите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?

Усмивката на Арлен беше дивашка.

– Води ме – отвърна той. Двамата мъже тръгнаха и оставиха другите да си вършат работата.

Затичаха се с все сила към един от най-отдалечените ъгли на Лабиринта.

– Давай напред – извика Джардир, когато минаха покрай остър ъгъл и навлязоха в едно от местата за засада. Арлен ни за момент не се замисли, защо е толкова тихо. Главата му кънтеше от ударите на стъпалата му и думкането на кръвта му.

Но когато сви край ъгъла, отстрани се стрелна един крак, закачи неговия и го просна на земята. Той се изтъркаля при падането, без да пуска безценното си оръжие, но докато успее да се изправи на крака, единственият изход се оказа блокиран от мъже.

Арлен се огледа наоколо объркано, но не видя и следа от демони или бой. Беше се натъкнал на засада, но тя не беше за ядроните.

328 СЗ

Шарумите тръгнаха напред, за да заобиколят Арлен: елитът на Джардир. Арлен познаваше всички тях, мъже, с които се бе хранил и смял същата вечер, с които много пъти се беше бил рамо до рамо.

– Какво значи това? – попита Арлен, макар дълбоко в себе си да знаеше много добре.

– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – отвърна Джардир като приближи. – А това не си ти.

Арлен стисна копието, сякаш от страх да не изхвръкне от ръцете му. Мъжете, които затваряха пръстена си около него, бяха същите, с които вечеря само преди няколко часа, но сега в очите им нямаше приятелство. Джардир беше постъпил умно, като го отдели от привържениците му.

– Не е нужно да става по този начин – каза Арлен и заотстъпва назад, докато ръба на демонската яма в средата на засадата не се оказа под петите му. Смътно отбеляза съскането на пясъчен демон, затворен вътре.

– Мога да направя още от тези – продължи той. – По един за всеки дал’Шарум. Затова дойдох.

– И сами можем да си направим – пропълзя усмивката на Джардир, студена цепка по брадатото му лице. Зъбите му проблясваха на лунната светлина: – Ти не можеш да бъдеш нашият Избавител. Ти си просто един чин.

– Не искам да се бия с теб – каза Арлен.

– Тогава недей, приятелю – каза Джардир нежно. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.

Арлен се поколеба. Не се съмняваше, че защитниците на Красия ще могат да направят дубликати на копието не по-зле от него. За нула време красианците биха могли да обърнат хода на своята Свещена война. Хиляди животи спасени, хиляди демони избити. Имаше ли значение кой ще си припише заслугите?

Заложени на карта обаче не бяха само заслугите. Копието не беше дар за Красия, а за всички хора. Красианците щяха ли да споделят знанието си с останалите? Ако можеше да се съди по случващото се в момента, Арлен реши, че не.

– Не – каза той. – Мисля, че ще трябва да го задържа за малко по-дълго. Нека направя едно за теб и ще си тръгна. Повече няма да ме видиш и ще получиш това, което си искал.

Джардир щракна с пръсти и мъжете стесниха кръга около Арлен.

– Моля ви – каза Арлен. – Не бих искал да нараня нито един от вас.

Елитните воини на Джардир се изсмяха на думите му. Всичките бяха посветили живота си на копието.

Но така бе направил и Арлен.

– Ядроните са врагът! – извика той, когато го нападнаха. – Не аз!

Но дори докато протестираше, той се извъртя, като отклони две задаващи се копия с едно движение на оръжието си и ритна здраво в ребрата един от мъжете, с което го повали върху друг. Гмурна в тълпата, излезе по средата им и развъртя копието си като тояга в отказ да използва върха му.

С дръжката фрасна през лицето един от воините и усети как челюстта му се счупи, после бързо се приведе и замахвайки с оръжието си като с метална бухалка удари коляното на друг. Острие проряза въздуха точно над него, когато войнът падна на земята с викове.

Но вместо да усеща копието си леко, както беше при борбата с ядроните, сега то му тежеше в ръцете, а безкрайната енергия, която го бе тласкала напред в Лабиринта, се изпари. Срещу хора, то беше просто копие. Арлен го застопори на земята и скочи във въздуха за да ритне един от мъжете във врата. Краят на копието удари друг мъж в стомаха и той се преви на две. Острието проряза бедрото на трети и той изпусна оръжието си, за да стисне раната. Арлен се измъкна от развилнялата се около него тълпа и се изправи пред ръба на ямата, така че никой да не може да го заобиколи.