Лийша се изправи.

– Предполагам, че ще е най-добре да приключа с този въпрос – каза тя.

Бруна не ù отвърна.

Лийша се спря на вратата и погледна назад.

– Бруна? – попита тя. Старата жена отново изсумтя. – Какъв е грехът на Стефни?

Бруна отпи от чая си.

– Смит има три прекрасни деца – каза тя.

– Четири – поправи я Лийша.

Бруна поклати глава.

– Стефни има четири – каза тя. – Смит има три.

Очите на Лийша се ококориха.

– Но как е възможно? – попита тя. – Стефни никога не напуска кръчмата, освен за да отиде до Свещения...

И ахна.

– Дори благочестивите мъже са мъже – каза Бруна.

Лийша се отправи с бавна стъпка към къщи. Опита се да подбере думите си, но в крайна сметка разбра, че словесните формулировки няма да изиграят никаква роля. Всичко важно се свеждаше до това, че тя няма да се омъжи за Гаред и до реакцията на майка ù.

Денят отдавна се беше преполовил, когато тя влезе в къщата. Гаред и Стийв скоро щяха да се върнат от гората. Искаше да приключи със сблъсъка преди да са пристигнали.

– Е, сега вече наистина си забъркала кашата – изрече майка ù язвително още с влизането ù. – Дъщеря ми, уличницата на селото.

– Не съм уличница – каза Лийша. – Гаред разправя лъжи.

– Да не си посмяла да го виниш, задето не си устискала да си държиш краката затворени! – каза Илона.

– Не съм спала с него – отвърна Лийша.

– Ха! – извика Илона. – Не ме взимай за вчерашна, Лийша. И аз някога съм била млада.

– Ти си „млада” и всяка нощ през последната седмица – каза Лийша. – И Гаред си остава лъжец.

Илона ù зашлеви шамар, с който я събори на пода.

– Ти на мен няма да ми говориш така, малка курво! – кресна ù тя.

Лийша остана да лежи на земята, защото знаеше, че ако помръдне Илона отново ще я удари. Бузата ù гореше.

При вида на смирената си дъщеря, Илона пое дълбоко въздух и изглежда се успокои.

– Карай да върви – каза тя. – Винаги съм смятала, че ще ти се отрази добре да те съборят от пиедестала, на който този идиот баща ти те качи. Ще се омъжиш за Гаред днес-утре и хората все някога ще се уморят да те одумват.

Лийша се окопити.

– Няма да се омъжа за него – каза тя. – Той е лъжец и няма да го направя.

– О, да, ще го направиш – отвърна Илона.

– Няма – заяви Лийша и думите ù дадоха сила да се изправи на крака. – Няма да кажа „да” и ти нищо не можеш да направиш, за да ме накараш.

– Ще видим тая работа – каза Илона и свали колана си. Беше дебел кожен каиш с метална катарама, който тя винаги носеше свободно около кръста си. Лийша мислеше, че го носи само за да ù е под ръка, когато тръгне да я бие.

Илона се втурна към Лийша, която изпищя и отстъпи към кухнята, преди да осъзнае, че само натам не трябваше да бяга. Имаше само един начин да влезеш и излезеш от помещението.

Изкрещя, когато катарамата се вряза в роклята и гърба ù. Илона замахна отново и Лийша, в отчаянието си, се хвърли срещу майка си. Двете се строполиха на земята и в този момент Лийша чу щракването на външната врата и гласа на Стийв. В същото време, откъм работилницата, някой попита нещо на висок глас.

Илона се възползва от суматохата и фрасна дъщеря си в лицето. За секунди се изправи на крака и шибна Лийша с колана, при което изтръгна от нея нов писък.

– Какво по ядроните става тук? – нададе се вик от вратата.

Лийша погледна нагоре и видя как баща ù се мъчи да влезе в кухнята, но месестата ръка на Стийв му пречи да мине.

– Разкарай се от пътя ми! – изкрещя Ърни.

– Това си е между тях – каза Стийв, ухилен.

– Това е моят дом и ти си гостенин тук – извика Ърни. – Разкарай се от пътя ми!

След като Стийв не помръдна, Ърни го удари с юмрук.

Всички замръзнаха. Не беше сигурно, дали Стийв въобще е почувствал юмрука. Той разчупи внезапното мълчание със смеха си и небрежно блъсна Ърни, с което го запрати във всекидневната.

– Вие се разберете насаме, момичета – каза Стийв с намигване, като затвори кухненската врата, докато Илона подновяваше нападението си.

***

Лийша плачеше тихо в задната стаичка на работилницата на баща ù и внимателно почистваше раните и драскотините си. Ако имаше под ръка необходимите билки, щеше да постигне повече, но разполагаше само със студена вода и кърпа.

Беше избягала в работилницата веднага след мъчението и бе заключила вратата отвътре, без да обръща внимание дори на внимателното почукване от страна на баща ù. Когато проми драскотините си и превърза по-дълбоките си рани, Лийша се сгуши на пода и затрепери от болка и срам.

– Ще се омъжиш за Гаред в деня, в който прокървиш – беше се зарекла Илона, – или ще повтаряме това упражнение всеки ден, докато не го направиш.

Лийша знаеше, че тя има предвид всяка дума и знаеше, че слухът от Гаред ще накара много хора да вземат страната на майка ù, като ще настояват младите да се оженят, без да обръщат внимание на раните на Лийша, защото всеки път така се случваше.

Няма да го направя,помисли си Лийша. По-скоро ще се дам на нощта.

Точно в този момент спазъм присви стомаха ù. Лийша изстена и усети влага по бедрата си. Ужасена, тя я попи с чиста кърпа, редейки горещи молитви, но по кърпата, като една жестока шега на Създателя, имаше кръв.

Лийша изпищя. Чу вик в отговор, идващ от къщата.

На вратата се затропа.

– Лийша, добре ли си? – извика баща ù.

Лийша не отговори и продължаваше ужасено да гледа кръвта. Не минаха ли само два дни, откакто се моли за последно да ù дойде? Сега се взираше в кръвта сякаш идваше от Ядрото.

– Лийша, веднага отваряй вратата или ще видиш ядрони посред бял ден! – изкрещя майка ù.

Лийша я игнорира.

– Ако не послушаш майка си и не отвориш вратата преди да преброя до десет, Лийша, заклевам се, ще я изкъртя! – извика гръмогласно Стийв.

Лийша я обзе страх веднага щом Стийв започна да брои. Тя не се съмняваше, че може да направи тежката дървена врата на трески само с един удар. Изтича до външната врата и я отвори със замах.

Беше почти тъмно. Небето беше виолетово и последните снопчета слънчеви лъчи щяха да се гмурнат зад хоризонта само след минути.

– Пет! – извика Стийв. – Четири! Три!

Лийша пое дълбоко въздух и се втурна навън.

319 СЗ

Лийша вдигна високо полите си и се втурна с всичка сила към колибата на Бруна, но дотам имаше повече от километър и половина, и дълбоко в себе си тя знаеше, че никога няма да успее навреме. Виковете на семейството ù кънтяха зад нея, но звукът им бе заглушен от ударите на сърцето ù и от екота на стъпките ù.

В едната си страна усещаше остра болка, а гърбът ù и бедрата ù горяха от колана на Илона. Препъна се и ожули ръцете си, като се приземи на тях. Изправи се пряко сили, без да обръща внимание на болката, и продължи напред само на чиста воля.

На половината път до билкарката, светлината притъмня и новата нощ започна да мами демоните от Ядрото. Мрачни мъгли се заиздигаха и засъбираха в груби извънземни форми.

Лийша не искаше да умре. Осъзна това сега. Прекалено късно. Но дори да искаше да се върне, домът ù вече бе по-далеч от колибата на Бруна, а между тях нямаше нищо. Ърни нарочно беше построил къщата си настрана от останалите, заради оплаквания от миризмата на химикалите му. Не ù оставаше друг избор освен да продължи право към колибата на Бруна в началото на гората, където дървесните демони се нарояваха.

Няколко ядрона замахнаха към нея, докато минаваше покрай тях, но все още не се бяха материализирали напълно и не успяха да я закачат. Тя усети студенина, докато ноктите им минаваха през гръдния ù кош, сякаш бе докосната от призрак, но болка нямаше и тя не намали темпото си.

Толкова близо до гората нямаше огнени демони. Дървесните демони ги убиваха, където ги видеха. Огнената им плюнка можеше да подпали дървесен демон, макар и обикновеният огън да не можеше. Пред нея се материализира въздушен демон, но Лийша ловко го заобиколи. Тънките крака на съществото не бяха годни да я преследват. То нададе вой след нея, но тя продължи нататък.