– Ти няма да я допуснеш? – попита Бруна. – Сега ти ли си Създателят?

– Не богохулствай на това място, стара жено – каза Стефни. – Думите му са написани, така че всички да ги видят.

Тя вдигна подвързаното с кожа томче на Канона, което разнасяше навсякъде.

– Развратниците и прелюбодейците крепят сполетялото ни Нашествие, а това доста точно описва тази уличница и майка ù.

– И къде ти е доказателството за престъплението ù? – попита Бруна.

Стефни се усмихна.

– Гаред се е похвалил за греха си на всеки, който е бил готов да го слуша – каза тя.

Бруна изръмжа и най-внезапно я цапардоса с тоягата си по главата, при което я събори на земята.

– Тръгнала си да порицаваш едно момиче, само защото някакво си момче се било похвалило, така ли? – кресна ù тя. – Фукните на момчетата струват колкото вятъра, дето ги разнася, и ти добре знаеш това!

– Всички знаят, че майка ù е курвата на селото – подсмихна се Стефни презрително. Струйка кръв потече по слепоочието ù: – Крушата не пада по-далеч от дървото!

Бруна завъртя тоягата си в рамото на Стефни и тя изпищя от болка.

– Хей, там! – извика Смит, тичайки към тях. – Стига толкова!

Пастир Майкъл го следваше по петите.

– Това тук е Свещен дом, не някаква си Анжиерска кръчма...

– А вие не се бъркайте в женските работи и ако си знаете интереса, стойте настрана! – сопна им се Бруна, с което им сви перките. След това пак се извърна към Стефни: – Ти ли ще им кажеш или аз да им кажа за твоя грях?

– Аз нямам грехове, вещице! – каза Стефни.

– Изродила съм всяко дете в това село – отвърна Бруна, достатъчно тихо, че да не чуят мъжете, – и въпреки слуховете, много добре виждам какво държа в ръцете си, особено ако то е бебе.

Стефни пребледня като платно и се обърна към мъжа си и пастира.

– Стойте настрана от това! – извика тя.

– Демоните да ме вземат, ако го направя! – извика Смит. Грабна тоягата на Бруна, като я издърпа и от ръцете на жена си: – Слушай добре, жено – рече той на Бруна, – билкарка или не, нямаш право да ходиш нагоре-надолу и да удряш когото свариш!

– О, ама жена ти може да ходи нагоре-надолу и да порицава когото свари, тъй ли? – сопна се Бруна.

Грабна обратно тоягата си от ръцете му и го прасна по главата. Смит залитна назад, потривайки глава.

– Добре – каза той, – опитах с добро.

Обикновено Смит казваше това преди да запретне ръкави и физически да изхвърли някого от кръчмата си. Не беше висок мъж, но набитото му телосложение беше яко, пък и през годините бе натрупал сериозен опит в разправите с пияни дървари.

Бруна не беше мускулест дървар, но не изглеждаше ни най-малко уплашена. И не отстъпи ни крачка назад, когато се Смит се втурна към нея.

– Хубаво! – извика тя. – Изхвърли ме! Сам си смеси билките! Двамцата със Стефни ще лекувате вътре хората, дето повръщат кръв и са хванали демонска треска! Сами си израждайте бебетата, като така и така сте почнали! Варете си свои лекове! Сами си прикадявайте с лековит тамян! За какво ви е да слушате вещицата?

– Наистина за какво? – попита Дарси.

Всички я зяпнаха, когато тя застана до Смит.

– Мога да смесвам билки и да израждам бебета толкова добре, колкото и тя – каза Дарси.

– Ха! – отвърна Бруна.

Дори Смит я погледна с недоверие. Дарси не им обърна внимание.

– Аз казвам, че е време за промяна – продължи тя. – Може и да нямам стогодишен опит като Бруна, но няма да тормозя всички наред.

Смит се почеса по брадичката и хвърли поглед към Бруна, която се кикотеше.

– Продължавай – предизвика я тя. – Почивката може и добре да ми дойде. Но да не идвате да ми плачете на рамото, когато свинята зашие това, дето е трябвало да го реже, и среже това, дето е било за шиене.

– Може би Дарси заслужава да ù се даде шанс – каза Смит.

– Тогава значи е решено! – каза Бруна и потропа с тояга по пода. – Погрижете се да уведомите и останалите в селото при кого да ходят за лековете си. Ще съм ви много признателна за спокойствието!

Тя се обърна към Лийша.

– Идвай, момиче, помогни на старата вещица да се прибере у дома.

Хвана ръката на Лийша и двете поеха към вратата.

Когато минаха покрай Стефни, обаче, Бруна спря, посочи я с тоягата си и прошепна нещо, което само трите жени можаха да чуят.

– Само още една дума да кажеш за това момиче или пък да позволиш друг да я хули, и цялото село ще разбере за срама ти.

Ужасеното изражение на Стефни преследваше Лийша през целия път до колибата на Бруна.

В мига, в който влязоха, Бруна се обърна рязко към нея.

– Е, момиче? Вярно ли е? – попита тя.

– Не! – извика Лийша. – Имам предвид, ние почти... но аз му казах да спре и той ме послуша!

Прозвуча неубедително и невярно, и тя го знаеше. Обхвана я ужас. Бруна беше единствената, която се застъпваше за нея. Помисли си, че ще умре, ако старата жена също я вземеше за лъжкиня.

– Можеш... можеш да ме провериш, ако искаш – каза тя и бузите ù се изпълниха с цвят. Погледна към пода и примижа, за да спре сълзите си.

Бруна изсумтя и поклати глава.

– Вярвам ти, момиче.

– Защо? – попита Лийша, почти умолително. – Защо Гаред би постъпил така?

– Защото момчетата получават похвали за същите неща, заради които момичетата ги гонят от града – отвърна Бруна. – Защото за мъжете най-важно е какво другите мислят за висулката им. Защото той е дребнаво, нахално, малко, дървеноглаво лайно без каквато и да било представа, какво е държал в ръцете си.

Лийша отново се разплака. Стори ù се, че плаче от цяла вечност. Странно как толкова много сълзи можеха да се поберат в едно-единствено човешко тяло.

Бруна разпери ръце и Лийша се хвърли в прегръдката ù.

– Няма нищо, момиче – каза тя. – Изкарай си го всичкото, пък после ще измислим какво ще правим.

***

В колибката на Бруна цареше тишина, докато Лийша правеше чая. Денят още не беше напреднал, но тя се чувстваше напълно изцедена. Какъв живот можеше да очаква оттук-нататък в Хралупата на дърваря?

Крепостта Райзън е само на седмица път оттук, помисли си тя. Хиляди хора. Никой там няма да чуе за лъжите на Гаред. Бих могла да открия Клариса и...

И какво? Знаеше, че просто си фантазира. Дори да можеше да намери вестоносец, който да я отведе, мисъла за седмица и повече път под голото небе смрази кръвта ù, пък и райзънци бяха фермери, които не се нуждаеха от писма или хартия. Вероятно можеше да си намери нов съпруг, но мисълта, че съдбата ù ще зависи изцяло от друг мъж, не ù даде голямо спокойствие.

Занесе чая на Бруна с надеждата, че старата жена ще има някакъв отговор, но вместо да каже нещо, билкарката тихичко засърба. Лийша присви колене край стола ù.

– Какво ще правя? – попита тя. – Не мога вечно да се крия тук.

– Можеш – каза Бруна. – Колкото и да се хвали Дарси, тя не е запомнила и частица от това, на което съм я учила, а аз не съм я учила и на частица от това, което знам. Хората бързо ще се върнат и ще се примолят за помощта ми. Остани с мен и след година никой от Хралупата на дърваря няма дори да си спомня, как някога са се справяли без теб.

– Майка ми никога не би позволила това – отвърна Лийша. – Все още е твърдо решена да ме омъжи за Гаред.

Бруна кимна.

– Няма начин. Тя така и не си прости, задето не роди синовете на Стийв. Навила си е на пръста ти да поправиш грешките ù.

– Няма да го направя – каза Лийша. – По-скоро бих се дала на нощта, преди да оставя Гаред да ме докосне.

С изумление откри, че имаше предвид всяка дума.

– Много смело от твоя страна, миличка – каза Бруна, но в гласа ù се долавяше презрение. – Толкова си смела, че ще захвърлиш живота си заради една момчешка лъжа и страха от майка ти.

– Не ме е страх от нея! – каза Лийша.

– А само от това да ù кажеш, че няма да се омъжиш за момчето, което унищожи доброто ти име?

Лийша замлъкна, а после измина много време, преди да кимне.

– Права си – каза тя и Бруна изсумтя.