Продължи да си мърмори и Арлен реши, че е настъпил удобният момент, в който да се изниже през вратата.

– Не бързайте толкова, двамата – каза Ронел. – Много съм разочарован от вас. Знам, че Коб не е религиозен човек, Арлен, но пропуск от такова естество е наистина непростим.

После обърна поглед към Мери.

– А ти, млада госпожице! – скастри я той. – Знаела си за това и не си направила нищо?

Мери сведе очи.

– Извинявай, татко – каза тя.

– Ще се извиняваш и още как – каза Ронел.

Извади дебел том от бюрото си и го подаде на дъщеря си.

– Дай му това да го научи – нареди той и ù връчи Канона. – Ако до месец Арлен не знае книгата от кора до кора, и на двамата ще ви тегля каиша!

Мери взе томчето и двамата офейкаха колкото се може по-бързо.

***

– Доста леко се отървахме – каза Арлен.

– Прекалено леко – съгласи се Мери. – Татко беше прав. Трябваше по-рано да кажа нещо.

– Не се притеснявай – каза Арлен. – Това е просто една книга. До сутринта ще е прочетена.

– Това не е просто една книга! – отвърна рязко Мери.

Арлен я погледна странно.

– Това е словото на Създателя, записано от първия Избавител – каза Мери.

Арлен вдигна вежда.

– Честна дума? – попита той.

Мери кимна.

– Не е достатъчно да я прочетеш. Трябва да я живееш. Всеки ден. Това е указание как човечеството да се спаси от греха, който е довел до Напастта.

– Каква напаст? – попита Арлен и му се стори, че го прави за десети път.

– Демоните, разбира се – отвърна Мери. – Ядроните.

***

Няколко дена по-късно Арлен седеше на покрива на библиотеката и със затворени очи рецитираше:

И гордост отново обхвана човека,

срещу Създател и Избавител надигна глава.

Престана да тачи Тоз, що живот даде му,

и на морала обърна гръб той.

Въздигна науката в нова религия,

наместо молитви – машини и химия,

от гроба с лекарства издърпваше болните

и на Твореца се чувстваше равен.

Брат с брат воюваше, без никаква полза.

Уж вън нямаше зло, а то в хората раснеше,

изкласяваше в техните души и сърца,

и почерняше това, дето някога бяло бе.

Тогава Създателят, в Неговата премъдрост,

проводи напаст на блудните си чада,

отключи отново дверите на Ядрото,

за да покаже на хората грешните им дела.

Така е било и така ще бъде,

дорде не изпрати Той новия Избавител,

защото пречисти ли Избавителят хората,

ядроните от прехрана ще се лишат.

Но Избавителя видиш ли, ти разпознай го,

по това, че плътта му ще е белязана със знак,

за демоните той ще е гледка ужасна

и всички пред него ще бягат от страх.

– Много добре! – поздрави го Мери с усмивка.

Арлен се намръщи.

– Може ли да те попитам нещо? – каза той.

– Разбира се – отвърна тя.

– Наистина ли вярваш в това? – попита той. – Пастир Харал винаги ни е казвал, че Избавителят бил просто човек, като всички нас. Велик стратег, но смъртен. И Коб, и Рейджън твърдят същото.

Мери се ококори.

– Най-добре ще е да не се изказваш така пред баща ми – предупреди го тя.

– Вярваш ли, че ядроните са тук по наша вина? – попита Арлен. – Че си ги заслужаваме?

– Разбира се, че вярвам – отвърна тя. – Това е словото на Създателя.

– Не – възрази Арлен. – Това е книга. Книгите се пишат от хора. Ако Създателят толкова е искал да ни каже нещо, защо го е сложил в книга, а не го е написал по небето с огън?

– Понякога е трудно да вярваш, че там горе има Създател и той ни гледа – каза Мери и погледна към небето, – но как би могло да бъде другояче? Светът не се е създал сам. Каква сила биха имали защитите, ако зад творението не е имало воля?

– А напастта? – попита Арлен.

Мери сви рамене.

– В аналите се разказва за ужасяващи войни – каза тя. – Може би наистина сме си го заслужили.

– Заслужили сме си го, така ли? – повиши глас Арлен. – Майка ми не заслужаваше да умре, заради някаква тъпа война отпреди векове!

– Майка ти е станала жертва? – попита Мери и докосна ръката му. – Арлен, нямах представа...

Арлен си отскубна ръката.

– Няма значение – каза той и тръгна бясно към вратата. – Имам защити за дялане, макар че не виждам никакъв смисъл от тях, след като всичките заслужаваме демоните в леглата си.

326 СЗ

Лийша се бе привела в градината и избираше билките за деня. Някои издърпваше от пръстта с корена. От други късаше само по няколко листенца или с нокът пукаше някоя и друга пъпка от стеблата им.

Тя се гордееше с градината зад колибата на Бруна. Старицата беше натрупала премного години и не можеше да поддържа малкия парцел земя, а Дарси се бе провалила в опитите си да накара коравата земя да роди нещо. Лийша обаче имаше дарба. Сега много от билките, които двете с Бруна търсеха часове наред сред природата, растяха точно пред прага им, в безопасност зад защитните стълбове.

– Имаш бистър ум и градинарски талант – каза Бруна, когато първите семена покълнаха. – Скоро ще станеш по-добра билкарка и от мен.

Гордостта, която тези думи предизвикаха у Лийша, беше съвсем ново усещане. Можеше никога да не стигне нивото на Бруна, но старата жена не беше по раздаването на мили думи и незаслужени комплименти. Тя виждаше в Лийша нещо, което другите не бяха забелязали, и момичето не искаше да я разочарова.

Напълнила вече кошницата си, Лийша се изтупа, изправи се и тръгна към колибата – ако това все още можеше да се нарече колиба. Ърни бе казал “не” на нищетата, в която живееше дъщеря му, и затова изпрати дърводелци и работници, които да поправят покрива. Те укрепиха стените и закърпиха разпарцаливената стряха. Скоро не остана почти нищо неподновено, а новите пристройки направиха конструкцията поне два пъти по-голяма.

Бруна мрънкаше за целия този шум, който работниците вдигаха, но откакто студът и влагата останаха вън, хриповете ù се поуталожиха. Под постоянните грижи на Лийша старата жена сякаш заякваше с годините, а не слабееше.

Лийша също се радваше, че работата е завършена. Към края ù мъжете бяха започнали да я гледат по по-различен начин отпреди.

Времето я беше дарило с пищната фигура на майка ù. Тя винаги бе мечтала за това, но сега то не ù се струваше чак такова предимство. Мъжете в селото я наблюдаваха стръвно, а слуховете за закачките ù с Гаред, независимо от изминалите години, се въртяха из паметта на мнозина и караха не един или двама да си помислят, че тя би могла да се поддаде на някое похотливо, прошепнато предложение. На повечето им стигаше само да им се намръщи, за да загубят кураж, но имаше и такива, които изяждаха по някой шамар. На Евин му беше нужно да му се духне малко пипер и вонливка в очите, за да си спомни за бременната си годеница. Сред многото неща, които Лийша държеше в безбройните джобове на престилката и полите си, неизменно присъстваше и шепа от ослепяващия прах.

Разбира се, дори да ù се нравеше някой от мъжете в града, Гаред се грижеше никой да не я доближава. На всеки, заловен да говори с Лийша за нещо друго освен билкарството – ако не се брои Ърни, – грубо му се напомняше, че в ума на едрия дървосекач тя все още е обещана. Дори послушник Джона се препотяваше, щом Лийша речеше да го поздрави.

Обучението ù скоро щеше да свърши. Седем години и един ден ù бяха прозвучали като цяла вечност, когато Бруна го каза, но годините се бяха претърколили, а краят щеше да дойде само след дни. Лийша вече ходеше сама в града, за да види тези, които се нуждаеха от услугите на билкарка, и много рядко искаше съвет от Бруна – само в случай на крайна нужда. На Бруна ù трябваше почивка.

– Херцогът преценява уменията на билкарката по това дали през годината новородените са повече от умрелите – беше казала Бруна онзи първи ден, – но ако се съсредоточиш между тези две крайности, след година хората от Хралупата на дърваря няма въобще да си спомнят как са живели без теб.