– Не се безпокой – каза Арлен. – Ако не можеш да веселиш народа по селцата, ще си изкарваш прехраната като плашиш демоните на пътя с песните си.

Очите на Джейк се присвиха. Мери се разсмя, когато той се хвърли да замеря Арлен с топките си за жонглиране.

– Един добър жонгльор би ме уцелил! – подразни го Арлен, докато пъргаво избягваше всеки удар.

***

– Пресягаш се прекалено надалече – извика Коб.

За да покаже какво има предвид, Рейджън пусна с една ръка щита си и хвана копието на Арлен точно под върха, преди момчето да успее да го върне назад. Той дръпна рязко и изгубилият равновесие Арлен се претърколи в снега.

– Рейджън, внимавай – напомни му Елиса, стиснала здраво шала си в мразовития сутрешен въздух. – Ще го нараниш.

– Той е много по-внимателен, отколкото един ядрон би бил, милейди – каза Коб, достатъчно силно за да го чуе Арлен. – Целта на дългото копие е да държи демоните на разстояние, докато отстъпваш. Това е защитно оръжие. Вестоносците, които се пънат много да нападат, както младия Арлен тука, свършват мъртви. Виждал съм го с очите си как става. Веднъж на пътя за Лактън...

Арлен се намръщи. Коб беше добър учител, но често допълваше уроците си с ужасяващи истории за гибелта на разни други вестоносци. Намерението му беше да го обезкуражи, но думите му имаха обратен ефект – само затвърждаваха решението на Арлен да успее там, където другите са се провалили. Той се изправи и този път застана по-стабилно, като премести тежестта върху петите си.

– Стига толкова с дългите копия – каза Коб. – Хайде да пробваме късите.

Елиса се намръщи, когато Арлен постави двуметровото копие на стойката му и с Рейджън си избраха две по-къси, не по-дълги от метър оръжия, чиито остриета заемаха една трета от дължината им. Те бяха направени за ръкопашен бой, по-скоро за наръгване, отколкото за пронизване. Момчето си избра и щит, и двамата отново се изправиха един срещу друг в снега. Сега Арлен беше по-висок, по-широк в раменете, петнадесетгодишен, развил една сурова, жилеста издръжливост. Носеше старата кожена броня на Рейджън. Беше му голяма засега, но бързо я изпълваше.

– Какъв е смисълът на това? – попита Елиса разгневено. – Може ли въобще да се доближиш толкова до демон и да останеш жив?

– Виждал съм го да става – възрази Коб, докато наблюдаваше спаринга между Арлен и Рейджън. – Но навън между градовете има и други неща освен демони, милейди. Диви животни, дори и разбойници.

– Кой би нападнал вестоносец? – попита Елиса, шокирана.

Рейджън хвърли на Коб един яростен поглед, но Коб не му обърна внимание.

– Вестоносците са заможни хора – каза той, – и пренасят ценни стоки и съобщения, които могат да решат както съдбата на търговци, така и на кралски особи. Повечето хора не биха посмели да нападнат такъв пратеник, ама се случва. Колкото до животните... ядроните изтребват по-слабите, но най-силните хищници оцеляват.

– Арлен! – извика защитникът. – Какво правиш, ако те нападне мечка?

Без да спира или да отмества поглед от Рейджън, Арлен извика в отговор:

– Дългото копие в гърлото, оттегляш се докато кърви, после удряш в основните органи, когато спре да се бори.

– Какво друго правиш? – извика Коб.

– Лежиш неподвижно – каза Арлен с отвращение. – Мечките рядко нападат мъртвите.

– А лъвът? – попита Коб.

– Средното копие – извика Арлен, отблъсна с щита си удар от копието на Рейджън и парира. – Пробождам в раменната става и държа здраво, докато котката сама не се наниже, после с късото копие в гърдите или отстрани, както дойде.

– Вълк?

– Такива работи повече не ща да слушам – каза Елиса и тръгна бясно към имението.

Арлен не ù обърна внимание.

– По принцип един хубав удар в муцуната със средното копие ще разкара единака – каза той. – Но ако това не стане, използвам същата техника като при лъва.

– Ами ако са глутница? – попита Коб.

– Вълците се страхуват от огъня – отвърна Арлен.

– А ако ти се изпречи глиган? – поиска да узнае Коб.

Арлен се изсмя.

– Ще тичам все едно цялото Ядро ме е погнало – цитира той своя майстор.

***

Арлен се събуди върху купчина книги. За момент се зачуди къде се намира, но накрая осъзна, че отново е заспал в библиотеката. Погледна през прозореца и видя, че отдавна вече се е смрачило. Високо в небето се стрелна призрачен силует и Арлен, разпознал въздушен демон, проточи врат след него. Елиса щеше да се разстрои.

Историите, които Арлен четеше, бяха древни, датираха още от Епохата на науката. Разказваха за древни кралства от стария свят, Албинон, Великия Линм и Ръск, и говореха за океаните, за онези гигантски езера, които се простираха на невъзможни разстояния, на другия край на които имаше още и още кралства. Беше изумително. Ако можеше да се вярва на книгите, светът бе много по-голям отколкото Арлен някога си го бе представял.

Запрелиства отворената книга, върху която сънят го бе повалил, и за своя изненада намери карта. Очите му зашариха по имената на местностите и изведнъж се разшириха. Там, ясно като бял ден, стоеше херцогството Мливари. Вгледа се по-отблизо и видя реката, която Крепостта Мливари ползваше за основен източник на чиста вода, и планините, които се издигаха зад нея. Точно там имаше малка звезда, която отбелязваше столицата.

Той прочете няколко страници за древния Мливари. И тогава, както и сега, градът се бе занимавал с минно дело и каменодобив, а васалните му владения се простирали на десетки километри. Територията на херцог Мливари включваше много градове и села и завършваше при Разделящата река, която бележеше границата със земите на херцог Анжие.

Арлен си спомни за собственото си пътешествие и насочи вниманието си към западната част на картата, където откри познатите му руини и разбра, че са принадлежали на графа на Нюкърк. Треперещ от вълнение, той погледна по-нататък и намери това, което търсеше – малък плавателен канал, който се вливаше в обширно езеро.

Баронството Тибит.

Тибит, Нюкърк и останалите са плащали данък на Мливари, който пък заедно с херцог Анжие бе васал на краля на Теса.

– Тесиани – прошепна Арлен, за да види дали не му напомня нещо. – Ние всички сме Тесиани.

Извади писалка и започна да прекопира картата.

***

– Забранявам и на двамата ви да споменавате повече това име – скара се Ронел на Арлен и на дъщеря си.

– Но... – започна Арлен.

– Мислиш, че това не се знае? – прекъсна го библиотекарят. – Негово Височество нареди всеки, който произнесе името на Теса, да бъде арестуван. Искате ли години наред да трошите камъни в мините му?

– Защо? – попита Арлен. – Как би могло да навреди?

– Преди херцогът да затвори библиотеката – отвърна Ронел – някои хора се бяха вманиачили по Теса и настояваха да се отпуснат средства за вестоносци, които да свържат изгубените точки на картите.

– Какво лошо има в това? – попита Арлен.

– Кралят е мъртъв от три века, Арлен – каза Ронел – и херцозите, които не се кланят на друг освен на себе си, по-скоро ще влязат във война, отколкото да се подчинят на общ владетел. Приказките за ново обединение напомня на хората за неща, които те не бива да си спомнят.

– Значи по-добре да се преструваме, че между стените на Мливари е целият свят? – попита Арлен.

– Докато Създателят не ни прости и не изпрати Избавителя, за да прекрати Нашествието – каза Ронел.

– Да ни прости за какво? – попита Арлен. – Какво нашествие?

Ронел погледна Арлен, а в очите му се четеше смесица между шок и възмущение. За момент Арлен си помисли, че пастирът ще го удари. И се стегна за удара.

Ронел обаче се обърна към дъщеря си.

– Възможно ли е наистина да не знае? – попита той невярващо.

Мери кимна.

– Пастирът в Потока на Тибит беше... нетрадиционалист – каза тя.

Ронел кимна.

– Спомням си – каза той. – Беше монах, чийто учител падна в жертва на ядроните и не можа да довърши обучението му. Все мислехме да изпратим някой нов... – той закрачи към бюрото си и седна да пише писмо. – Това не може да продължава така – каза той. – Наистина, каква напаст!